№ 22652
гр. С., 13.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110136149 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Й. Г. С., чрез адв. Д., срещу
„МАКРОАДВАНС“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено, че Договор за потребителски
кредит № ***** от 08.08.2022г., сключен между Й. Г. С. и „МАКРОАДВАНС“ АД, е
нищожен поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност за прогласяване за
нищожна клаузата на чл. 10, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***** от
08.08.2022г., поради противоречие на закона, евентуално заобикаляне на закона, както и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
„МАКРОАДВАНС“ АД да върне на Й. Г. С. сумата от 445 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за потребителски кредит № ***** от 08.08.2022г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
08.08.2022 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит за сума в размер на 1500
лв., платима на 12 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41,00%,
лихвен процент на ден от 0,1138% и годишен процент на разходите от 49,65%. В чл. 10, ал. 1
от процесния договор било посочено, че кредитополучателят дължи неустойка с
обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20 от договора, като е неустойката е в размер на 10,35 лв. плюс 0,230% от
усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,230% от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Поддържа, че процесният
договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4
1
ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. На следващо място поддържа, че клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора, с
която било уговорено, че дължи неустойка, била нищожна, за което излага подробни
съображения. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо моли съда да уважи предявените
искове, като приеме, че договорът, евентуално клаузата на чл. 10, ал. 1 са нищожни на
посочените основания, както и осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 445 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договора за потребителски кредит. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „МАКРОАДВАНС“ АД, чрез адв. К., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени
съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. клаузата
на чл. 10, ал. 1 били нищожни на посочените основания. Ето защо моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба „МАКРОАДВАНС“ АД, чрез адв. К., предявява
срещу Й. Г. С. насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 457,85 лв.,
представляваща дължима и непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
***** от 08.08.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова
молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 43,79 лв. – лихва
за забава върху главницата за периода от 22.11.2023 г. до 01.08.2024 г. В условията на
евентуалност предявява иск с правно основание чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата в размер
на 120 лв. – главница, представляваща разликата между усвоената сума и извършените
плащания от ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната
искова молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещните искове Й. Г. С., чрез адв. Д., е
подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените насрещни искове по
основание и размер. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен, поради противоречие с
нормите на чл. 11, т. т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Моли съда да отхвърли предявените насрещни
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че на 08.08.2022 г. между Й. Г. С., в качеството му на
кредитополучател, и „МАКРОАДВАНС“ АД, в качеството му на кредитор, е бил сключен
Договор за потребителски кредит № *****/08.08.2022 г., по силата на който кредиторът
предоставил на кредитополучателя сумата в размер на 1500 лв., която ищецът се задължил
да върне на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 149,92 лв., заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 41,00% и годишен
процент на разходите от 49,65%.
2
В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка с
обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 10,35 лв. плюс 0,230% от
усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,230% от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се заплаща на падежа на всяка
следваща вноска съгласно Приложение № 1 (Погасителен план).
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, вземането по същия се обезпечава с поръчителство
за пълния размер на кредита, като съгласно ал. 2 кредитополучателят се задължава в срок от
3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице – поръчител следва да отговаря
на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно: 1. да е дееспособно физическо лице с
брутен осигурителен доход над 1400 лв.; 2. работещо по трудов договор с най-малко 6
месеца трудов стаж при последния работодател; 3. да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит сключен с
„Макроадванс“ АД.
Съобразно погасителния план към договора, ищецът се е задължил за периода от
08.09.2022 г. до 08.08.2023 г. да върне на ответника сума в общ размер на 2 857,46 лв., от
които: 1500 лв. – главница, 299,06 лв. – лихва, 1058,40 лв. – неустойка при непредставяне на
обезпечение.
Не е спорно по делото, а и от представеното преводно нареждане за кредитен превод
се установява, че на 08.08.2022 г. Й. Г. С. е усвоил изцяло заемната сума в размер на 1500 лв.
На следващо място, от представените по делото писмени доказателства се
установява, че кредитополучателят Й. Г. С. е върнал на кредитора сумата в общ размер на
1500 лв., от които 1380 лв. е заплатил в периода от 24.10.2022 г. до 23.11.2023 г., а останалата
сума в размер на 120 лв. е заплатил в хода на производството по делото на 25.09.2024 г.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за кредит е в размер на 1500
лв., която е разпределена от кредитора по следния начин: 310,81 лв. – погасена главница;
237,75 лв. – погасена договорна лихва; 841,89 лв. – погасена неустойка, както и 109,55 лв. –
лихва за забава; вземайки предвид размера на всички дължими суми по процесния договор
за паричен заем, с включена неустойка, годишният процент на разходите е в размер на
90,497%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По първоначално предявения от Й. Г. С. срещу „МАКРОАДВАНС“ АД иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
3
главно обстоятелствата, които обуславят недействителност на договора за потребителски
кредит № ***** от 08.08.2022г.
Сключеният между Й. Г. С. и „МАКРОАДВАНС“ АД договор е потребителски,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Ищецът поддържа на първо място, че процесният договор за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като
клаузата от договора, с която е било уговорено, че дължи неустойка при непредставяне на
обезпечение, не е включена в ГПР, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящия случай неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора е предвидена за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на
отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от
кредитора начин в чл. 20 вр. чл. 10 от Договора. Следователно задължението за заплащане
на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора
задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да
върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на
кредитора. Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна
клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и
санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на
кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, представлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е
установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
4
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,65%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 10, ал. 1 от
договора, която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март
2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено
от предоставяне на посоченото „обезпечение“, като кредитополучателят се е съгласил да
заплаща неустойка в размер на 1058,40 лв. В частност настоящият съдебен състав приема, че
с уговорената в чл. 10, ал. 1 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума
- т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – в 3 дневен срок от сключване на договора. По този начин,
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния
извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за
заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска
по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма
5
да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер
на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира,
че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се
уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само
размера на неустойката представлява около 70% от заетата сума и заедно с нея се формира
годишен процент на разходите от 90,497% съгласно заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 10, ал. 1 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент
на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 10, ал. 1 от
договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа
на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
6
потребителски кредит № ***** от 08.08.2022г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 10, ал. 1 от
договора, предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по
него.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В исковата молба ищецът твърди, че е заплатил на ответника сума в общ размер на
1945 лв., а чистата стойност на кредита възлиза на 1500 лв., поради което и предвид
недействителността на договора моли съда да осъди ответника да му върне надплатената
сума в размер на 445 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е надплатил твърдяната
сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Както се изясни, от доказателствата по делото се установява, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата в общ размер на 1500,00 лв., която е чистата стойност на кредита.
Следователно не се доказва надплащане от страна на ищеца в полза на ответника на сума в
размер на 445 лв., поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По предявените от „МАКРОАДВАНС“ АД срещу Й. Г. С. насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, евентуално чл. 23 ЗПК, съдът приема следното:
Основателната на предявения насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е обусловена от установяването при условията на
пълно и главно доказване от страна на ищеца „МАКРОАДВАНС“ АД на следните
правопораждащи факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото договор
за потребителски кредит; 2) усвояване на сумата от страна на ответника по насрещния иск;
3) изискуемост на вземането и размер на същото. При установяване горните предпоставки, в
тежест на ответника по насрещния иск е да докаже, че е платил.
В частност несъмнено се установи по делото, че на 08.08.2022 г. между Й. Г. С., в
качеството му на кредитополучател, и „МАКРОАДВАНС“ АД, в качеството му на кредитор,
бил сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който кредиторът
предоставил на кредитополучателя сумата в размер на 1500 лв., която Й. Г. С. се задължил
да върне на 12 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при при фиксиран годишен
лихвен процент в размер 41,00% и годишен процент на разходите от 49,65%, както и при
договорено обезпечение – поръчителство.
7
Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК. Ето защо предявените насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по
т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на
ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
кредитополучателят Й. Г. С. е върнал на кредитора сумата в общ размер на 1500 лв., от
които 1380 лв. е заплатил в периода от 24.10.2022 г. до 23.11.2023 г., а останалата сума в
размер на 120 лв. е заплатил в хода на производството по делото на 25.09.2024г. Ето защо
предявеният евентуален иск следва да бъде отхвърлен, поради извършено в хода на процеса
плащане.
По разноските:
8
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, разноски се дължат и
на двете страни.
Ищецът е сторил и претендира разноски за държавна такса в размер на 174 лв. и за
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 500 лв., т.е. общо 674 лв. Съразмерно с
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 583,17 лв.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1182,90 лв. с вкл. ДДС (702,90 лв. по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и 480 лв. по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД),
настоящият съдебен състав приема за основателно релевираното от процесуалния
представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са
следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
9
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че
от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че процесуалният
представител на ищеца е предявил над 50 идентични претенции с идентични по съдържание
искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 50 дела – напр. гр.д. №
24062/2023 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав; гр.д. № 24053/2023 г. по описа на СРС, ГО,
175 състав; гр.д. № 24066/2023 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав; гр.д. № 28548/2023 г. по
описа на СРС, ГО, 48 състав; гр.д. № 50312/2023 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав; гр.д. №
40410/2024 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав; гр.д. № 41517/2024 г. по описа на СРС, ГО,
124 състав; , и др., по всяко от които би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковите суми,
настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС (в този смисъл са
Определение № 12574 от 12.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на
СГС, VI-4 с-в, Определение № 12716 от 16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024
г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по
в.ч.гр.д. № 10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от
25.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в,
Определение № 15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на
СГС, ЧЖ-VI-„В“ състав, и др.). От така определеното възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 207,66 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Ответникът по първоначално предявените искове и ищец по насрещните искове
„МАКРОАДВАНС“ АД, чрез процесуалния му представител, претендира и доказва
извършени разноски в общ размер на 1485,75 лв., от които: 100,00 лв. – държавна такса за
насрещния иск, 400 лв. – адвокатско възнаграждение за насрещния иск, 400 лв. – адвокатско
възнаграждение за предявения срещу него осъдителен иск и 585,75 лв. – адвокатско
възнаграждение за предявения срещу него установителен иск. От така претендираните
разноски „МАКРОАДВАНС“ АД няма право на присъждане на адвокатско възнаграждение в
размер на 585,75 лв., тъй като предявеният срещу дружеството установителен иск за
10
прогласяване нищожност на процесния договор за потребителски кредит е изцяло
основателен. Останалите претендирани разноски (с изключение на разликата над сумата от
50 лв. до пълния размер от 100 лв. за държавна такса) подлежат на присъждане на
„МАКРОАДВАНС“ АД, тъй като предявеният от Й. Г. С. осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е неоснователен, а относно насрещните искове следва да се
отбележи, че при отхвърляне на главния иск съдът се счита сезиран с евентуално съединения
иск и съответно отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по
евентуалния иск (в който смисъл е константната съдебна практика). В случая предявеният от
„МАКРОАДВАНС“ АД евентуален иск подлежи на отхвърляне единствено поради
извършеното от Й. Г. С. плащане в хода на процеса, поради което следва да се приеме, че
същият е дал повод за предявяване на насрещния иск. По отношение на държавната такса,
на „МАКРОАДВАНС“ АД следва да бъде присъдена сумата в размер на 50 лв., вместо
претендираните 100 лв., тъй като дължимата държавна такса по предявения в условията на
евентуалност иск възлиза в размер на 50 лв. По отношение на претендираното от
процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение, настоящият съдебен
състав приема за основателно релевираното от процесуалния представител на ищеца
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като препраща към аргументите, изложени по – горе. В
този смисъл, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна защита в исковото
производство, липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и проведеното в
исковото производство едно открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема,
че на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в общ размер на 400 лв.
Относно изложеното в исковата молба от процесуалния представител на ищеца, че не
следвало да се възлагат разноски върху потребителя, следва да се отбележи, че в случая не е
налице частично уважен иск на потребител за връщане на платеното без основание, поради
което са неприложими цитираните решения на СЕС. В действителност е налице разрешение
на Съда на Европейския съюз относно дължимостта на съдебни разноски от страна на
потребителя, в случаите когато предявеният от него иск за връщане на даденото по договор
за кредит бъде уважен само частично, какъвто настоящият случай не е. В частност
предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е изцяло неоснователен, тъй като ищецът не е
доказал твърденията си, че е надплатил на ответника сумата в размер на 445 лв. Предвид
гореизложеното, доводите на процесуалния представител на ищеца, че не следвало да се
възлагат разноски върху потребителя, са изцяло неоснователни.
Ето защо на МАКРОАДВАНС“ АД следва да бъде присъдена сумата в общ размер на
450 лв., от които 50 лв. - държавна такса за насрещния иск и 400 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
11
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Й. Г. С., ЕГН **********, с
адрес: с. Д.П., ул. „Ч.“ № 8, и „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит № ***** от 08.08.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. Г. С., ЕГН **********, с адрес: с. Д.П., ул. „Ч.“ № 8,
срещу „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„Г. С. Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, осъдителен иск за сумата в размер на 445 лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № ***** от 08.08.2022г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, срещу Й. Г. С., ЕГН
**********, с адрес: с. Д.П., ул. „Ч.“ № 8, насрещни осъдителни искове с правно основание
чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на следните суми: 457,85 лв., представляваща дължима и непогасена главница по договор за
потребителски кредит № ***** от 08.08.2022г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата в размер на 43,79 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 22.11.2023 г. до
01.08.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, срещу Й. Г. С., ЕГН
**********, с адрес: с. Д.П., ул. „Ч.“ № 8, насрещен осъдителен иск с правно основание чл.
23 ЗПК за заплащане на сумата в размер на 120 лв. – главница, представляваща разликата
между усвоената от Й. Г. С. чиста стойност на кредита в размер на 1500 лв. по Договор за
потребителски кредит № ***** от 08.08.2022г. и извършените плащания от Й. Г. С. в размер
на 1380 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до
окончателното изплащане на сумата, поради извършено в хода на процеса плащане.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № 147, да заплати на Й. Г. С., ЕГН **********, с адрес: с.
Д.П., ул. „Ч.“ № 8, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 583,17 лв. – разноски
за производството пред СРС, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № 147, да заплати на адв. А. З. Д., вписан в САК, с адрес: гр.
С., ул. „Хан Омуртаг“ № 74, ет. 1, ап. 1, сумата в размер на 207,66 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Й. Г. С., ЕГН **********, с адрес: с. Д.П., ул. „Ч.“ № 8, да заплати на
„МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Г. С.
Р.“ № 147, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, сумата в размер на 450 лв.,
представляваща разноски за производството пред СРС.
12
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13