№ 10087
гр. С, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20241110110516 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от И. К. Д. срещу „СК“ ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за
паричен заем № 751968, предвиждаща заплащането на неустойка поради непредставяне на
обезпечение и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 20,37
лева /увеличен размер на иска с молба от 27.12.2024 г. от предявената първоначално
частична претенция за сумата от 5,00 лева/, представляваща заплатена без основание сума
по договор за кредит № 751968, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране
на исковата молба - 26.02.2024 г., до изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 20.10.2022 г. между страните е сключен Договор за
потребителски заем № 751968 като отпуснатия кредит бил в размер на 400 лева с краен срок
на погасяване 22.05.2023 г., при ГЛП 40,05 % и ГПР 48,16 %. Сочи, че съгласно чл. 3 от
Договора се задължил да върне сумата по кредита на 7 месечни вноски, от които 2 вноски по
13,35 лева и 5 вноски по 88,19 лева. В чл. 5.1 от Договора било уговорено, че страните се
съгласяват договорът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, а при
непредоставяне на обезпечението съгласно чл. 6, ал. 2 от Договора била дължима неустойка
в размер на 309,35 лева. Последната била включена изначално в погасителния план, с което
погасителната вноска възлизала на 111 лева, а общият размер на задълженията му по
процесния договор – на 772,60 лева. Релевира възражение за нищожност на целия договор
поради противоречие със закона - с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в действителност представлява
разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но това в случая не е сторено,
поради което посоченият в договора ГПР е неправилен. В тази връзка изтъква, че към
потребителя са поставени неизпълними изисквания относно обезпечението, което следва да
представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението на кредитора, като неустойката
е изначално включена в погасителните вноски. Навежда възражение за нищожност на
клаузата за неустойка поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
1
доколкото е необосновано висока – надвишава дори размера на възнаградителната лихва.
Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален
праг на ГПР, и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като на практика с клаузата за неустойка е уговорено
допълнително обезщетение за забава, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е
нищожна. Намира я за нищожна и като накърняваща добрите нрави, защото неустойката
излиза извън присъщите й функции, неясно е какви точно вреди на кредитора би покрила и
цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Счита, че платената сума по
нищожната неустоечна клауза е недължимо платена. Моли съда да уважи предявените
искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват по допустимост и основателност. Ответникът излага
подробни съображения в насока, че ищецът злоупотребява с права, поради това, че е
образувал множество идентични дела срещу него. Не оспорва, че между страните е сключен
договор за кредит, като подробно описва и процедурата по сключването му и сочи, че
същият е сключен във формата на електронен документ при спазване на всички изисквания
съгласно ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК. Излага, че нищожността на отделни клаузи, не влече
нищожност на целия договор и в тази връзка излага аргументи за валидността на същия в
цялост. Развива подробни съображения в насока, че оспорваната клауза на чл. 6.2 от
договора за потребителски кредит е действителна и отговаря на изискванията на ЗПК, като
не са налице сочените от ищеца пороци. Излага подробни аргументи относно това, че
уговорената неустойка не следва да е включена в размера на ГПР. Сочи, че клаузата за
неустойка е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално уговорена между страните,
като ищецът е бил достатъчно информиран относно крайния размер на задължението. В тази
връзка оспорва да е налице твърдяната неравноправност на клаузата за неустойка по смисъла
на чл. 143 ЗЗП. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
По делото не се спори и се установява от писмените доказателства, че между страните
е сключен Договор за паричен заем № 751968/20.10.2022 г., съгласно който на ищеца е
предоставена сума в размер на 400 лв. със задължение за връщането й ведно с
възнаградителна лихва при ГЛП 40,05 %. Посоченият в договора ГПР е 48,16%, а крайният
срок за връщане на сумата е 22.05.2023 г.
Не се спори, че ищецът е заплатил на ответника на основание договора сума в размер
на 423,24 лева, от която видно от представената разпечатка с отговора на исковата молба -
400 лева – главница, 20,37 лева – неустойка и 2,87 лева лихва.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояване на заемната сума, да предостави на заемодателя едно от изрично посочените в чл.
33, ал. 1 от Общи условия обезпечения: поръчител или банкова гаранция. С оспорената
договорна клауза на чл. 6.2 е предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 6.1
заемателят дължи неустойка в размер 309,35 лева, разсрочено съгласно погасителния план,
включен в договора.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
2
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.
Процесната клауза от договора за заем касае отговорност на потребителя при неизпълнение,
но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на
задължението, описано в чл. 6 от договора и чл. 33 от Общите условия
При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно
развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK
и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение,
различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят
всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури обезпечение съгласно посочените
изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора
по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право
да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на
това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди
от това и да не му е необходимо обезпечение. В този смисъл коментираната клауза
задължава потребителя при неизпълнение на задължение, различно от главното, да заплати
необосновано висока неустойка и следователно е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП, представляващ частен случай на противоречието с добрите нрави.
От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да
върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно
императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да
бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което
потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на
неустойка и в този случай също е нищожно поради противоречие с императивна правна
норма.
Уговорките, обективирани в чл. 6.1 и чл. 6.2 са във вреда на потребителя, не отговарят
на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Поради това и същите са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и следователно нищожни в цялост на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Изложеното налага извод за нищожност на атакуваната разпоредба на чл. 6.2 от
договора на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 ,2 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл.
143, ал. 2, т.5 ЗЗП, което обуславя основателност на иска за прогласяване нищожността на
тази клауза.
По иска с правно основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД
Ищецът претендира връщане на сумата от 20,37 лева като платена без основание за
погасяване на уговорената неустойка.
Предвид гореизложените съображения уговорката за дължимост на неустойката е
нищожна, поради което и вземане за неустойка в полза на ответника не е възникнало и
3
сумите, платени от ищеца в общ размер на 20,37 лв. за погасяването му са платени без
основание и подлежат на връщане.
По разноските
При този изход на спора, ищецът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК има право на
сторените разноски в размер 100 лева – държавна такса.
Ищецът е представляван от адвокат Д. М., оказал му безплатна адвокатска защита на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по силата на договор за правна защита и съдействие, сключен с
адвокатско дружество „Д. М.“, поради което в полза на последното следва да се присъди на
основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 200 лева с ДДС – адвокатското възнаграждение за
производството, определено в съответствие с положения от адвоката труд /депозиране на
искова молба и молба за разглеждане делото в негово отсъствие без представителство в
о.с.з./ и фактическата и правна сложност на производството. При определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните размери по
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед
приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото
решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на
преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото, с каквато настоящото не се
отличава, а и предвид служебно известното на съда обстоятелство, че адвокатът реализира
представителство по множество еднотипни дела като настоящото. Съдът в случая
съобразява и образуваните дела от ищеца, представляван от адв. М., срещу същия ответник
с номера 10514/2024 г., 10524/2024 г., 10517/2024 г., 10520/2024 г. и 10521/2024 г. по описа на
СРС /посочени изрично от ответника в молба от 17.02.2025 г./, броят и периодът на
образуването на които, респ. наведените аналогични възражения и оспорвания по които,
сочат на минимално ангажиране на времето и усилията на адвоката по всяко отделно дело.
Поради това и съдът намира, че възнаграждение по настоящото дело в по-висок размер би
било несъответно на положения труд по конкретно само настоящото дело, респ. би
съставлявало не възмездяване на адекватна и реална адвокатска работа, а неследващо се
обогатяване, достигнато чрез превратно упражняване правата на ищеца.
Не следва да се споделят възраженията на ответника за неприсъждане изобщо на
адвокатско възнаграждение. Адвокатът е реализирал конкретна защита на ищеца по делото,
като предявените искове са уважени, поради което са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1
ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв за ангажиране отговорността на ответника за разноски и заплащане
на адвокатско възнаграждение за положения труд. Безплатният характер на реализираната
защита касае правоотношението между ищеца и адвоката, за което ответникът се явява трето
лице, като отговорността му за разноски е обусловена основно от изхода на спора.
Настоящият състав на съда застъпва разбирането, че необосновано с конкретна правна
норма и излизащо извън функциите на съда по разрешаване на същинския правен спор по
4
делото е да изследва, анализира и съобразява материалното положение на ищеца към датата
на сключване на договора за правна защита. Изричната норма на чл. 38, ал. 1 ЗАдв възлага
на адвоката преценката за това дали да окаже безплатна защита, като не е налице конкретно
нормативно установено правомощие на съда да ревизира тази преценка в рамките на
разпределение отговорността за разноските.
По отношение съображенията на ответника за икономическите последствия от
завеждането на отделни дела от ищеца, следва да се посочи и че самият ответникът дължи да
прояви грижа за собствените си работи като своевременно отправи искания за съединяване
на дела, с което да препятства дублирането на разноски. В случая съдът намира, че въпреки
че делата не са съединени определеното възнаграждение на адвоката е справедливо и отчита
констатираното поведение на ищеца, както и служебно известната практика на адв. М. по
подобен тип дела.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по исковете на И. К. Д. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ул. К К 20
срещу „СК“ ООД, с ЕИК:******, и адрес: гр. С, бул. ЦШ № 115 Е, ет. 5 ЗА НИЩОЖНА на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен
заем № 751968, предвиждаща заплащането на неустойка поради непредставяне на
обезпечение.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „СК“ ООД, с ЕИК:******, и адрес:
гр. С, бул. ЦШ № 115 Е, ет. 5 да заплати на И. К. Д. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ул. К К
20 сума в размер на 20,37 лева, представляваща платена без основание неустойка поради
непредставяне на обезпечение по нищожна клауза по чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем
№ 751968, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
26.02.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „СК“ ООД, с ЕИК:******, и адрес: гр. С,
бул. ЦШ № 115 Е, ет. 5 да заплати на И. К. Д. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ул. К К 20
сума в размер на 100 лв, представляваща сторени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание на основание чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „СК“ ООД, с
ЕИК:******, и адрес: гр. С, бул. ЦШ № 115 Е, ет. 5 да заплати на ЕАД „Д. М.“, Булстат №
******, ф. .д № 24/2021 г. по описа на СГС, 24 с-в сумата 200 лева с ДДС– адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на И. К. Д. с ЕГН ********** в
производството по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5