№ 1566
гр. София, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000501431 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение от 16.02.2022 г., постановено по гр.д. № 7632/2020 г.,
Софийски градски съд, І-10 състав е отхвърлил предявените от „ЗЕНИТ Ж“
ЕООД срещу Народното събрание на РБ искове както следва: иск с правно
основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ връзка с чл.4, §3 от ДЕС за сумата от 213
835,56 лв. /евентуално 117 197,46 лв./ представляваща обезщетение за
имуществени вреди-претърпени загуби от разликата между първоначално
определена /567,41 лв. за МВтч/ и фактурираната /100,41 лв. за МВтч/ цена за
произведена от ищеца електрическа енергия за периода месец август 2015 г.-
м.юни 2020 г., която разлика се дължи на изменение на нормативен акт, приет
от ответника-§18 от ЗЕВИ, приет с ПЗР на ЗИДЗЕ /ДВ., бр.56 от 2015 г., в
сила от 24.07.2015 г./, което изменение представлява достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз и иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД за сумата от 51 735,02 лв. /евентуално 28 322,12 лв./,
представляваща лихва за забава върху разликата по всяка месечна фактура за
периода от 10-то число на месеца, следващ датата на издаване на фактурата
до 23.07.2020 г. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника и
1
направените от него разноски в размер на 900 лв., както и в полза на бюджета
на съдебната власт-съдебни разноски от 1100 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила в срок на 07.03.2022 г.
чрез ССЕВ въззивна жалба вх.№ 273128/08.03.2022 г. на ищеца „ЗЕНИТ Ж“
ЕООД чрез процесуалния му представител адвокат С. Д., преупълномощен от
адвокат Х. Х. с пълномощно приложено в първоинстанционното дело /том ІІ,
стр.103/. Адвокат Х. е с надлежно учредена представителна власт с
пълномощно, приложено към исковата молба по първоинстанционното дело
/том І, стр.29/. Въззивната жалба е подписана с валиден КЕП.
Решението се обжалва изцяло. Твърди се, че решението е неправилно,
необосновано, постановено при неправилно приложение на материалния
закон. Поддържа необоснованост на постановеното първоинстанционно дело,
с твърдението че то не почива на собствен задълбочен анализ, осъществяване
на непосредствена преценка от решаващия съд и формулиране на мотиви
спрямо наведените в исковата молба доводи от правна и фактическа страна, а
се основава на бланкетно препращане към Решение № 5/2017 г. на
Конституционния съд по к.д. № 12/2016 г., от което са взаимствани
значителен кръг от доводите, които са поставени в основаната на
постановеното и оспорвано съдебно решение. Във въззивната жалба са
развити подробни съображения по съществото на спора.
Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови
друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендират се
разноските и пред двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ответника в първоинстанционното производство чрез
неговите процесуални представители юрисконсулти А. С. и М. Г., надлежно
упълномощени с пълномощни приложени в първоинстанционното дело,
съответно на л.86, том ІІ за юрисконсулт С. и на л.104, том ІІ за юрисконсулт
Г..
Моли съда да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното
решение и да остави без уважение въззивната жалба. Поддържа изцяло
изложеното в отговора на исковата молба и писмените бележки относно
елементите от фактическия състав на отговорността по чл.4,§3 от ДЕС.
Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение на
2
основание чл.78, ал.8 от ГПК и чл.25 от Наредбата за заплащането на
правната помощ във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец редовно призован, не
изпраща представител, не изразява становище в хода по същество.
В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник чрез своя
процесуален представител моли съда да остави без уважение въззивната
жалба и да се произнесе с решение, с което да потвърди
първоинстанционното решение по подробни съображения изложени в
отговора на исковата молба, писмени бележки и отговор на въззивната жалба.
Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 от ГПК.
В открито съдебно заседание представителят на контролиращата страна
С. поддържа изцяло становището на процесуалния представител на
въззиваемата страна.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с евентуално съединени искове с
правно основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ във връзка с чл.4, §3 от Договора за
Европейски съюз предявени от „Зенит Ж“ ЕООД против Народното събрание
на Република България, обективно кумулативно съединени с иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за лихва за забава в размер на законната лихва
върху разликата по всяка месечна фактура за периода от 10-то число на
месеца, следващ датата на издаване на фактурата до 23.07.2020 г.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Не се спори, че ищецът, учредено по българското право дружество, е
производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни
източници, който упражнява дейност на пазара на електрическа енергия в
Република България.
Между страните не е спорно, а и с приетите по делото писмени
доказателства се установява, че ищецът е подал заявление за подпомагане
пред ДФ "Земеделие" по Програма за развитие на селските райони, преди
03.05.2011 г., т.е. преди влизане в сила на сега действащия ЗЕВИ, а на
3
08.09.2011 г. е сключил с Държавен фонд „Земеделие“ договор за отпускане
на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на
микропредприятия“ от програмата за развитие на селските райони за периода
2007 г.-2013 г. Не се спори, че ищцовото дружество е изградило
фотоволтаична централа „Зенит“, находяща се в УПИ ХV-283, кв.55, с. ***,
община *** със собствени средства 29% и 77,03% привлечени средства
(безвъзмездна финансова помощ)-възстановени, съобразно договора.
На 25.04.2012 г. ДНСК е издала разрешение за ползване № ДК-07-Х-17
на изградените от ищеца фолтоволтаични генератори и присъединяване към
електроразпределителната мрежа с трафопост и кабелна линия. Към тази дата,
определена от КЕВР преференциална цена по чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ е 567,41
лв./МВтч, съгласно действащото към онзи момент Решение на ДЕВР № Ц-18
от 20.06.2011 г.
На 19.05.2012 г. ищецът сключва с „ЕВН България Електроснабдяване“
АД договор за изкупуване на електрическа енергия № 374, по силата на който
ищецът в качеството на продавач произвежда електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез енергиен обект - фотоволтаична централа
„Зенит“, находяща се в УПИ ХV-283, кв.55, с. ***, община ***, с обща
мощност 70 kWp, а електроснабдителното дружество в качеството на купувач
изкупува по преференциални цени цялото количество произведена и
доставена от продавача активна електрическа енергия от възобновяеми
източници. По силата на чл.5, ал.1 от договора тази енергия се изкупува от
купувача по определена от ДКЕВР преференциална цена, която както бе
посочено по-горе е в размер на 567,41 лв. за МВтч. Договорът е сключен за
срок от двадесет години, като по силата на чл.31, ал.4 и чл.32, ал.3 от ЗЕВИ,
преференциалната цена на електрическата енергия изкупувана по договора, не
се изменя за целия срок на неговото действие.
С преходни и заключителни разпоредби към Закона за изменение и
допълнение на Закона за енергетиката (ДВ, бр. 56 от 2015 г., в сила от
24.07.2015 г.) е приет § 18, ал.1-ал.5, с който се изменя уредбата по ЗЕВИ и
съобразно която разпоредба, за производителите на електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със
средства от национална или европейска схема за подпомагане и по
отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизането в
4
сила на Закона за енергията от възобновяеми източници, се прилагат цените
по чл. 31, ал. 8 от същия закон, които последно са определени с решение на
Комисията за енергийно и водно регулиране към датата на влизането в сила
на този закон. Последното решение по смисъла на § 18, с което са определени
цени по реда на чл. 31, ал. 8 е Решение № Ц - 14 от 01.07.2014 г. на ДКЕВР.
Производителите по ал. 1 в срок до 31 юли 2015 г. привеждат договорите за
изкупуване на електрическа енергия, които са сключили с обществения
доставчик или съответния краен снабдител, в съответствие с изискванията на
ал. 1. След изтичане на срока по ал. 2 общественият доставчик или
съответният краен снабдител изкупуват произведената електрическа енергия
по цените, предвидени в ал. 1, като това правило се прилага и в случаите на
неизпълнение на задължението по ал. 2. За производителите на електрическа
енергия от възобновяеми източници по ал. 1 не се прилагат разпоредбите на
чл. 31, ал. 4 и чл. 32, ал. 3 от Закона за енергията от възобновяеми източници.
След изтичане на срока на договора за изкупуване по чл. 31, ал. 2 от Закона за
енергията от възобновяеми източници преференциални цени не се
предоставят.
Т.е. с § 18 изкупната цена по съществуващия договор за изкупуване от
19.05.2012 г. се изменя от 567,41 лв., съгласно Решение на ДКЕВР № Ц-18 от
20.06.2011 г. на 100,41 лв., съгласно решение на КЕВР № Ц-18 от 01.07.2014
г. И двете решения са достъпни на сайта на КЕВР www.dker.bg. С първото
решение определената преференциална цена за ФЕЦ с инсталирана мощност
над 30 кВт до 200 кВт е в размер на 567,41 лв., без да бъде съобразена
получената безвъзмездна помощ за изграждането на енергийния обект. С
второто решение определената преференциална цена за ФЕЦ с инсталирана
мощност над 30 кВт до 200 кВт е в размер на 100,41 лв., при съобразяване
процента на безвъзмездното финансиране, в конкретния случай над 70% до
80 %.
Т.е. безспорно се установява, а и между страните не се спори, че до
изменението на уредбата и определения срок 31 юли 2015 г., ищецът е
продавал на електроснабдителното предприятие, съответно „ЕВН България
Електроснабдяване“ АД е изкупувал произведената от ищеца активна
енергия от възобновяеми източници по преференциална цена в размер на
567,41 лв. за МВтч. върху цялата инвестиция, без да се отчете размера на
безвъзмездното финансиране.
5
До влизането в сила на спорната разпоредба на §18, подпомагането е
регламентирано по следния начин:
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 8 на ЗЕВИ, приет през 2011 г.
(Обн. ДВ, бр. 35 от 03.05.2011 г., в сила от 03.05.2011 г.), в случаите, когато
инвестицията за изграждане на енергиен обект за производство на
електрическа енергия от ВИ се подпомага със средства от национална или
европейска схема за подпомагане, електрическата енергия се изкупува от
обществения доставчик или съответния краен снабдител по цена, определена
от КЕВР, при условията и по реда на наредбата по чл. 36, ал. 3 от Закона за
енергетиката (Наредба за регулиране на цените на електрическата енергия).
Съгласно § 11 от ПЗР на ЗЕВИ тази разпоредба се прилага само за проекти,
по отношение на които заявления за подпомагане постъпват след влизането в
сила на закона.
Т.е. и съобразно действащата към този момент правна уредба, ищцовото
дружество, което е подало заявление преди влизане в сила на ЗЕВИ попада в
изключението по § 11 от ЗЕВИ и се ползва от "заварено положение", т. е. от
пълна преференциална цена по чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ, съобразно която
разпоредба електрическата енергия от възобновяеми източници се изкупува
от обществения доставчик, съответно от крайните снабдители по
определената от КЕВР преференциална цена, действаща към датата на
въвеждане в експлоатация по смисъла на Закона за устройство на територията
на енергийния обект за производство на електрическа енергия.
С измененията в ЗЕВИ от април 2012 г. (Обн. ДВ, бр. 29 от 2012 г., в
сила от 10.04.2012 г.), изкупуването на електрическа енергия от тези обекти
се осъществява по групи цени, определени от КЕВР по реда на Наредбата за
регулиране на цените на електрическата енергия (ДВ, бр. 17 от 02.03.2004 г.,
отм., бр. 38 от 23.04.2013 г., в сила от 05.04.2013 г.).
С въвеждането на регламентацията на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ
(Обн. ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г.), цените по чл. 31, ал.
8 от ЗЕВИ се прилагат за всички обекти за производство на електрическа
енергия от ВИ, чието изграждане се подпомага от национална или европейска
схема.
Със заключението на приетата и неоспорена от страните ССчЕ се
установява, че за периода от 01.08.2015 г. до 30.06.2020 г., ищецът е произвел
6
и отдал 457 892.00 kWh електрическа енергия по договора за изкупуване на
електрическа енергия с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, за която е
издал 55 броя данъчни фактури. Установява се, че за това произведено и
отдадено количество електрическа енергия за посочения период на ищеца е
изплатена сума общо в размер на 55 172,32 лв. с ДДС. Общата цена на така
произведеното количество електрическа енергия при цена 567.41 лв./MWh, би
възлизала на сумата от 259 812,50 лв. без ДДС. Общият размер на законната
лихва върху така формираната разлика по всяка отделена фактура от датата на
нейното погасяване до 23.07.2020 г. е 51 735,02 лв. Съответно тези суми и при
цена 356.36 лв./MWh ДДС, съгласно Решение на КЕВР № Ц-36/07.11.2011 г.
биха възлизали на: 117 197,46 лв. и законна лихва 28 322,12 лв. Установява се,
че общият размер на инвестиционните разходи по изграждането на ФЕЦ в с.
*** възлизат на 521 593,64 лв. От тях одобрените за финансиране от ДФЗ
разходи възлизат на 503 814 лв., т.е. 77,03% или 388 118,34 лв. от тези
разходи са финансирани безвъзмездно от ДФЗ, а разликата от 133 475,30 лв.
представлява вложеното самоучастие от ищеца по проекта.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно
и законосъобразно като краен резултат.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ във
връзка с чл.4, §3 от Договора за Европейски съюз.
Съобразно нормата на чл.4, §3 от Договора за Европейски съюз,
Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за
гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите
или от актовете на институциите на Съюза. Съюзът се основава на настоящия
7
договор и на Договора за функционирането на Европейския съюз. Тези два
договора имат еднаква юридическа сила.
За разлика от извъндоговорната отговорност на Общността, чието
правно основание е член 288, параграф 2 ЕО, отговорността на държавите
членки все още не е изрично уредена в общностното право.
Правното понятие за отговорността на държавата по силата на
общностното право дължи съществуването си и по-конкретната си
формулировка на практиката на Съда. В своето основополагащо Решение по
дело Francovich и др. Съдът постановява, че общностното право съдържа
принцип, според който държавите членки са длъжни да поправят вредите,
причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на
общностното право, за които носят отговорност. Оттук Съдът заключава, че
държавата членка е длъжна да поправи вредите, причинени на
частноправните субекти вследствие на липсата на транспониране на
директива в националното право.
Съгласно общностното право има три условия за възникване на правото
на обезщетение: целта на нарушената правна норма да е да предостави права
на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да
съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на
задължението на държавата и вредата, претърпяна от увредените лица.
Предявени са искове за реализиране извъндоговорната отговорност на
държавата за вреди от нарушения на общностното право и компетентни да
разгледат тези искове са националните съдилища - които имат обща
компетентност да разглеждат спорове, свързани с прилагането на
общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите от него
права на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния ред
средства за защита. Когато вредите са причинени от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от
съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс – извън случаите по
т. 1, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7 - чл.2в, ал.1, т.2
ЗОДОВ.
Отговорността на държавата се претендира на базата на основното
правно положение, че всички държавни органи са длъжни да зачитат
предимството на правото на ЕС и да не прилагат норми от националното
8
право, които му противоречат.
Ищецът предявява искове за обезщетение на причинените му
имуществени вреди от приемането от Българския парламент на закон (§18
ПРЗ на ЗИДЗЕ ДВ, бр. 56 от 2015 г., в сила от 24.07.2015 г. изм., бр. 100 от
2015 г.), за който твърди, че противоречи на правото на ЕС-чл.16, чл.17, чл.20
от Хартата на основните права на Европейския съюз, съображение 8, чл.3,
чл.4 от Директива 2009/28/ЕС за насърчаване производството на енергия от
възобновяеми източници, чл.6 Директива (ЕС) 2018/2001 за насърчаване
използването на енергия от възобновяеми източници и за който твърди, че с
приемането му са нарушени съществени негови права и гаранции: правото на
свободна стопанска инициатива, правото на собственост, правото на
равенство пред закона, на правните гаранции произтичащи за частните лица
от общите принципи на правната сигурност и защита на оправданите правни
очаквания.
Българският парламент може да приеме закон, който да противоречи на
правото на ЕС или да откаже да отмени такъв, т. е. поведението, с което той
нарушава правото на ЕС, може да бъде както активно, така и пасивно.
Отговорността на Народното събрание е вън от съмнение и СЕС
потвърждава това в делата Brasserie du Pêcheur и Factortame. В Решение на
Съда от 5 март 1996 година по съединени дела С‑46/93 и С‑48/93 Съдът
отново излага посочените по-горе три условия, при наличието на които може
да бъде ангажирана отговорността на държавата: нарушената правна норма
има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти;
нарушението е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-
следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи
отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица.
Отговорността на ответника НС е извън съмнение и с оглед
установената национална съдебна практика, обективирана в Решение №
14/15.02.2021 г., гр.д. № 5165/2016 г., ВКС, ІV г.о., на което се е позовал и
първоинстанционния съд и с което е прието, че Народното събрание е
„процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване
на правото на Европейския съюз, произтичащо от приемането и
поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на
правото на Европейския съюз.“
9
СЕС е извел критериите в §56 от решението от 5 март 1996 година по
съединени дела С‑46/93 и С‑48/93, по които трябва да се ръководи
националният съд при проверката на второто изискване - достатъчно
същественият характер на нарушението. На първо място, това е „…степента
на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на
свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните
или общностните органи…“, по-нататък следват „…умисълът или
непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимият, или
неизвиним, характер на евентуална грешка при прилагането на правото, както
и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е
допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални
мерки или практики, които противоречат на общностното право.“ Всички тези
критерии трябва да бъдат подложени на детайлна преценка от националния
съдия, който в крайна сметка, при тяхното наличие, следва да ангажира
отговорността на държавата, независимо от липсата на изрична национална
разпоредба или въпреки наличието на такава, която изключва възможността
да се ангажира тази отговорност.
Т.е. при определянето на характера на нарушението водеща е свободата
на преценка, предоставена на законодателя. Ако последният не е разполагал с
право на такава преценка или тя е била ограничена, то нарушението следва да
се квалифицира като съществено.
С оглед на горното и на установените факти по делото, въззивният съд
на първо място намира, че с приемането на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, ответникът
не е нарушил правна норма имаща за предмет предоставянето на права на
частноправни субекти.
С Решение на Съда (първи състав) 20 септември 2017 година по
съединени дела C‑215/16, C‑216/16, C‑220/16 и C‑221/16, пар.26-32, СЕС е
посочил, че съгласно член 1 от Директива 2009/28 тя има за цел да установи
обща рамка за насърчаването на производството на енергия от възобновяеми
източници, като задава по-специално задължителни национални цели за
общия дял на енергията от възобновяеми източници в брутното крайно
потребление на енергия. Така, по силата на член 3, параграф 1 от Директива
2009/28 всяка държава членка е длъжна да гарантира, че нейният дял на
енергията от възобновяеми източници в крайното потребление на енергия
10
през 2020 г. е най-малко равен на нейната обща национална цел, определена в
приложение I, част А от тази директива, която трябва да съответства на цел от
най-малко 20‑процентен дял на енергията от възобновяеми източници. Освен
това в съответствие с член 3, параграф 2 от тази директива държавите членки
са длъжни да въведат ефективно определени мерки, предназначени да
гарантират, че техният дял на енергията от възобновяеми източници се
равнява или надвишава посочения дял в „индикативната крива“, съдържаща
се в приложение I, част Б към посочената директива. Съгласно член 3,
параграф 3 от Директива 2009/28 за постигането на тези цели държавите
членки могат да прилагат „схеми за подпомагане“ по смисъла на член 2, втора
алинея, буква к) от нея и следователно да приложат по-конкретно
инвестиционни помощи, данъчни облекчения или намаления и връщане на
платени данъци или да наложат задължение за използване на енергия от
възобновяеми източници. Както се установява от самия текст на член 3,
параграф 3 от Директива 2009/28, и по-специално от думата „може“,
държавите членки нямат каквото и да е задължение да прилагат схеми за
подпомагане с оглед на изпълнението на целта за насърчаване на
използването на енергия от възобновяеми източници, нито пък a fortiori - ако
все пак решат да приложат такива схеми - те да бъдат под формата на
данъчни облекчения или намаления. Следователно държавите членки
разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи
за постигането на задължителните общи национални цели, определени в член
3, параграфи 1 и 2 от Директива 2009/28 във връзка с приложение I към тази
директива, при условие че спазват основните свободи, гарантирани с
Договора за функционирането на ЕС.
Това виждане е потвърдено и с Решение на Съда (пети състав) от 15
април 2021 година по съединени дела C‑798/18 и C‑799/18 , където в т.30
съдът е приел, че член 3, параграф 3, буква а) от Директива 2009/28 допуска
национална правна уредба, с която се изменя схема за подпомагане, като се
намаляват тарифите и се изменят редът и условията за плащане на насърчения
за производство на електроенергия от фотоволтаични инсталации, при
условие че тази правна уредба зачита тези принципи, сред които се числят по-
специално принципите на правната сигурност и на защита на оправданите
правни очаквания.
Следователно самото приемане на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не е в
11
противоречие с норма от общностното право и не е несъвместима с Директива
2009/28.
Предвид горното съдът следва да отговори на въпроса с приемането на
§18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, ответникът зачел ли е принципите, посочени в
исковата молба от ищеца или ги е нарушил.
По отношение на твърдяното от ищеца нарушение на принципите на
правната сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, което
твърди ответникът да е допуснал с приемането на спорния §18.
В своята практика СЕС нееднократно посочва, че принципите на правна
сигурност и на защита на оправданите правни очаквания са част от
общностния правов ред. В това отношение те трябва да се спазват както от
общностните институции, така и от държавите членки при упражняване на
правомощията, които им предоставят общностните директиви, от което
следва че националната правна уредба (ЗЕВИ), която има за цел да
транспонира във вътрешния правов ред на Република България разпоредбите
на Директива 2009/28, трябва да спазва тези общи принципи на общностното
право.
Според постоянната практика на Съда принципът на правна сигурност,
следствие от който е принципът на защита на оправданите правни очаквания,
изисква, от една страна, правните норми да бъдат ясни и точни, а от друга
страна, прилагането им да е предвидимо за лицата.
Не е спорно, че ищецът е получил безвъзмездна финансова помощ по
мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ от
програмата за развитие на селските райони за периода 2007 г.-2013 г. в размер
на сумата от 388 118,34 лв., или 77,03% от общия размер на инвестиционните
разходи по изграждането на ФЕЦ в с.***, не е спорно че ищцовото дружество
е започнало да осъществява дейност по производство на електрическа енергия
от възобновяеми енергийни източници на 19.05.2012 г. при действието на
схема за подпомагане, изразяваща се в изкупуване на активната енергия от
възобновяеми източници по преференциална цена, която и съобразно
разпоредбите на чл.31, ал.4 и чл.32, ал.3 от ЗЕВИ не се изменя за срока на
договора за изкупуване, т.е. произвежданата от ищеца енергия е следвало да
се изкупува по преференциална цена до 2032 г. За тази цел ищецът е вложил
скъпо струващи собствени инвестиции в размер на сумата от 133 475,30 лв. за
12
изграждането на фотоволтаичната централа в село ***, общ. *** и за
свързването й с електропреносната мрежа, който размер се установява със
заключението на приетата по делото ССчЕ.
Безспорно е, че тези инвестиции, могат да бъдат значително засегнати
от предсрочно премахване на този режим, и то още повече ако същото е
внезапно и непредвидимо, без да му оставя възможност да се адаптира към
новата законодателна ситуация.
От събраните по делото писмени доказателства безспорно се
установява, че мотивите на вносителите на законопроекта за изменение на
уредбата по ЗЕВИ са съществуването на производители на електрическа
енергия от възобновяеми източници, чиито енергийни обекти са изградени
със средства от национална или европейска схема за подпомагане, които
ползват преференциални цени, които не отчитат предоставените им средства
за подпомагане и не попадат в §11 от ЗЕВИ. В мотивите е посочено, че с
предлаганата законодателна промяна се постига преодоляване на двойното
подпомагане на тези производители под формата на пълни преференциални
цени и средства от национална или европейска схема, което е недопустимо.
Идентични мотиви са изложени от народните представители вносители и при
обсъждане на разпоредбите в пленарна зала, което се установява с приетата
по делото стенограма от заседание от 14.07.2015 г. Посочено е, че с тази
промяна ще се спре двойното финансиране. Посочено е също така, че има
наказателна процедура срещу България за това. При обсъждане на
законопроекта на второ четене на 22.07.2015 г. друг от вносителите на
предложението е обяснил мотивите за исканото изменение освен със
започналата наказателна процедура срещу България и с исканите корекции по
Програмата за развитие на селските райони, заради несъобразяване с
принципа за подпомагане само от един източник.
От представената от ищеца разменена кореспонденция между
българските власти и Комисията, става ясно, че след извършен одит,
Комисията е отправила искане към България за корекция на финансирането
по Програмата за развитие на селските районни по мярка 311 и 312 и
изключване от финансирането от бюджета на Общността сума в размер на 28
831 832, 78 евро, тъй като държавните органи "не са спазили напълно
изискванията" на Регламенти № 1698/2005, 1974/2006, 1975/2006 и 65/2011.
13
Във връзка с искането страната членка да възстанови сума по получено
финансиране от европейски средства, е проведена помирителна процедура,
която е била неуспешна. Отправеното към страната искане за финансова
корекция е мотивирало националните власти да изменят ЗЕВИ с приемането
на спорния §18.
През 2016 г. е проведена процедура по нотификация пред ЕК на
идентифицирана държавна помощ "Схема за подпомагане на производството
на електрическа енергия от възобновяеми източници по Закона за енергията
от възобновяеми източници. От публично достъпен на страницата на
Европейската комисия Решение от 04.08.2016 г. доклад относно: Държавна
помощ SA.44840 (2016/NN) - България, Подпомагане на производството на
енергия от възобновяеми източници в България, от 04.08.2016 г., наличен
на:https://ec.europa.eu/competition/state_aid/cases/263396/263396_1780805_102_3.pdf
/ се установява, че Република България е уведомила Европейската комисия за
предприета от нея мярка за подпомагане на производителите на енергия от
ВИ в България едва на 09.03.2016 г., въпреки че преференциалните цени за
изкупуване на енергия от ВИ са въведени със ЗЕВИ на 03.05.2011 г.
В т.57 на Решението на Европейската комисия изрично е посочено, че
Българските органи са привели помощта в действие, преди Комисията да е
взела окончателно решение. Поради това България не е спазила задължението
за непредприемане на действия, предвидено в член 108, параграф 3 от ДФЕС,
и помощта, предоставена до приемането на настоящото решение,
представлява неправомерна помощ.
В т.103 и т.104 от Решението е посочено, че Комисията изразява
съжаление, че България е привела в действие разглежданата мярка за помощ -
в нарушение на член 108, параграф 3 от Договора за функционирането на
Европейския съюз. Въпреки това Комисията и въз основа на оценката в
доклада е решила да не повдига възражения по отношение на помощта,
поради това че тя е съвместима с вътрешния пазар по силата на член 107,
параграф 3, буква в) от Договора за функционирането на Европейския съюз.
Решението на ЕК е формирано на базата на съществуващите разпоредби на
ЗЕВИ.
По делото е установено, че произведената от ищеца активна енергия от
възобновяеми източници е заплащана по преференциална цена в размер на
14
567,41 лв. за МВтч. върху цялата инвестиция, без да се отчете размера на
безвъзмездното финансиране, съобразно правната уредба по ЗЕВИ, действаща
до 24.07.2015 г.
Така определената цена обаче е в противоречие и с точки 107 и 109 от
Насоките на Общността относно държавната помощ за защита на околната
среда (НПОС) от 2008 г., действащи към този момент и съобразно които,
оперативна помощ за производството на енергия от възобновяеми източници
може да бъде отпускана, за да се покрие разликата между разходите за
производство на енергията и пазарната цена на въпросния вид енергия.
Помощта може да бъде предоставяна само до амортизирането на
съоръжението и може да включва обичайна възвръщаемост на капитала.
Всяка инвестиционна помощ следва да бъде взета под внимание. Всяка
инвестиционна помощ, предоставена на получателите, е следва да бъде
приспадната от базата на активите, използвана за изчисляване на LCOE в
съответствие с точка 109, буква б) от НПОС.
Безспорно така определената цена е осигурявала на ищеца по-голяма
възвръщаемост спрямо останалите производители, които не са ползвали
безвъзмездно финансиране.
При тези установени по делото обстоятелства и съобразно практиката
на СЕС, когато се отпуска неправомерна помощ, националният орган не може
да породи в полза на нейния получател оправдани правни очаквания относно
нейната правомерност.
В Решение на Съда (голям състав) от 5 март 2019 г. по дело C-349/17,
т.97, т.98, е посочено, че съобразно постоянната практика на Съда, правото да
се направи позоваване на принципа за защита на оправданите правни
очаквания, предполага, че компетентните органи на Съюза са предоставили
на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви
уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници. Всъщност
това право принадлежи на всеки правен субект, у когото институция, орган,
служба или агенция на Съюза е породила основателни надежди, като му е
предоставила конкретни уверения. Такива уверения, независимо от формата,
в която са предадени, представляват конкретните, безусловни и
непротиворечиви сведения (решение от 13 юни 2013 г., HGA и др./Комисия,
C 630/11 P-C 633/11 P, EU:C:2013:387, т. 132). Също така съгласно
15
постоянната практика на Съда предвид императивния характер на контрола в
областта на държавните помощи, извършван от Комисията съгласно член 108
ДФЕС, от една страна, предприятията-получатели на дадена помощ, по
принцип могат да имат оправдани правни очаквания за нейната правомерност
само ако помощта е била предоставена съгласно предвидената в посочения
член процедура, и от друга страна, всеки добросъвестен икономически
оператор трябва обичайно да бъде в състояние да се увери, че тази процедура
е била спазена. По-специално, когато дадена помощ е приведена в действие
без предварително уведомление до Комисията, поради което тя е
неправомерна по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС (както е и в
конкретния казус), получателят на помощта не може да има към този момент
оправдани правни очаквания относно нейното правомерно отпускане
(решения от 15 декември 2005 г., Unicredito Italiano, C 148/04, EU:C:2005:774,
т. 104 и от 19 март 2015 г., OTP Bank, C 672/13, EU:C:2015:185, т. 77).
С оглед на установените по делото факти и обстоятелства,
безспорно е че до решението на Европейската комисия от 04.08.2016 г.,
мярката за преференциални цени на изкупувана електрическа енергия
произведена от възобновяеми източници и уредена в чл. 31 от ЗЕВИ, не е
била предварително разрешена от ЕК в нарушение на процедурата на чл. 108,
ал. 3 от ДФЕС и до изменението на ЗЕВИ през м.юли 2015 г. ищецът е
получавал неправомерна помощ, за която и с оглед посоченото по-горе
решение на СЕС не е могъл да има оправдани правни очаквания относно
нейното правомерно отпускане.
И пак в т.104 от същото решение на СЕС, съгласно постоянната
практика на Съда не може да се прави позоваване на принципа за защита на
оправданите правни очаквания, когато е налице ясна разпоредба от правен акт
на Съюза, и действия на натоварен с прилагането на правото на Съюза
национален орган, които са в противоречие с това право, не биха могли да
породят у икономическия оператор оправданото правно очакване, че ще бъде
третиран по начин, противоречащ на правото на Съюза (решения от 20 юни
2013 г., Agroferm, C 568/11, EU:C:2013:407, т. 52 и цитираната съдебна
практика и от 7 август 2018 г., Ministru kabinets, C 120/17, EU:C:2018:638, т.
52).
Налице са следните ясни разпоредби от правни актове на Съюза, както
16
следва:
Съгласно чл. 108 от ДФЕС, 1. Комисията, в сътрудничество с
държавите-членки държи под постоянно наблюдение всички системи за
предоставяне на помощ, съществуващи в тези държави, 2. Ако Комисията,
след като е уведомила всички заинтересовани страни да представят своите
мнения, установи, че помощта, предоставена от държавата или чрез ресурси
на държавата, е несъвместима с вътрешния пазар в съответствие с член 107,
или че тази помощ е била използвана не по предназначение, тя взема
решение, че съответната държава-членка е задължена да отмени или измени
тази помощ в срок, който Комисията определя, 3. Комисията следва да бъде
информирана в разумен срок, който да й даде възможност да представи
своето становище по отношение на всякакви планове за предоставянето или
изменението на помощта. Ако тя счита, че такъв план е несъвместим с
вътрешния пазар, като се позовава на член 107, тя без забавяне започва
процедурата, предвидена в параграф 2. Заинтересованата държава-членка не
може да започне прилагането на предложените мерки, докато тази процедура
не доведе до постановяването на окончателно решение.
Съгласно чл.4, т.5 от Директива 2009/28, Комисията оценява
националните планове за действие относно енергията от възобновяеми
източници, по-специално адекватността на мерките, предвидени от
държавите-членки в съответствие с член 3, параграф 2. В отговор на
национален план за действие относно енергията от възобновяеми източници
или на изменен национален план за действие относно енергията от
възобновяеми източници Комисията може да издаде препоръка.
Налице са следните безспорно установени факти по делото, както
следва:
От приложените на стр.8-27 от том ІІ на първоинстанционното дело
писмени доказателства, се установява, че с писмо от 26.04.2013 г.
Европейската комисия, Генерална дирекция „Земеделие и развитие на
селските район“ е изпратила констатации, препоръки и искане за
допълнителна информация след Проучване № RD1/2012/806/BG относно
Програмата за развитие на селските райони през периода 2007-2013 г
(ЕЗФРСР) , с които е приканила българските органи да вземат необходимите
мерки, за да гарантират съответствие със законодателството на ЕС и по-
17
специално да избегнат възможността бенефициерите да се възползват
едновременно от двата вида финансова подкрепа-мярка 312 и
преференциална цена за изкупуване.
На 23.07.2014 г. българският регулаторен орган е сезирал Европейската
комисия относно предполагаема неправомерна мярка за държавна помощ и
свръхкомпенсация в случая на преференциалните тарифи, предназначени за
фотоволтаични и вятърни съоръжения в рамките на българската схема за
подпомагане на производството на енергия от възобновяеми източници.
Образувано е дело SA.39126(2014/СР).
След двустранна дискусия, проведена в Брюксел на 13.01.2014 г.,
Генералната дирекция „Земеделие и развитие на селските райони“ поддържа
становището си, че изпълнението на програмите за развитие на селските
райони по линия на ЕЗФРСР (2007-2013)-ос3-Мерки за инвестиции, както и
системата за техническа помощ в България не са били в съответствие с
правилата на ЕС през финансовите години 2009 г.-2014 г., вследствие на
което дирекцията предлага финансирането от ЕС да бъде намалено със сума в
размер на 28 831 832,78 евро, която сума подлежи на възстановяване от
Република България.
След което се е стигнало и до цитираното по-горе Решение на
Европейската комисия, с което са констатирани действия на натоварен с
прилагането на правото на Съюза национален орган, които са в противоречие
с това право.
С оглед на така установените по делото правни норми от актове на
Съюза, факти по конкретния казус и практиката на СЕС, въззивният съд
намира, че подобна нормативна разпоредба на § 11 от ЗЕВИ, въз основа на
която ищецът се ползва от "заварено положение", т. е. от пълна
преференциална цена по чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ, определена по метод, който е в
противоречие и с действащите към този момент НПОС от 2008 г. и по схема
за подпомагане на производството на енергия от възобновяеми източници, за
която Република България не е уведомила ЕК по реда на чл.108, параграф 3 от
ДФЕС, при всички положения е от естество веднага да укаже на
предпазливите и съобразителни икономически оператори, че приложимата
към произвежданата от възобновяеми източници електрическа енергия „схема
на подпомагане“ (предвиждаща в нарушение на правото на съюза
18
едновременно изграждане на енергийни обекти със средства от национална
или европейска схема за подпомагане и ползване на преференциални цени,
които не отчитат предоставените им средства за подпомагане), е можела да
бъде адаптирана и дори премахната от националните власти с оглед на
отчитане на промяната в някои външни обстоятелства (започналата от ЕК
наказателна процедура срещу Република България) и че следователно
увереност в запазването на подобен режим през определен период не може да
се основа на разпоредбите на посочените правни уредби.
Ищецът е разполагал с достатъчно данни, позволяващи му да
предположи, че така въведената през 2011 г. със ЗЕВИ „схема на
подпомагане“ ще бъде премахната преди първоначално предвидената за
изтичането й дата.
Ето защо и по така изложените подробно по-горе съображения,
настоящият въззивен съд намира, че българският законодател и с приетото от
него изменение на спорния §18, не е нарушил принципите на правната
сигурност и на защита на оправданите правни очаквания.
По отношение на твърдените от ищеца нарушения на принципите на
свободна стопанска инициатива, правото на собственост, равенство пред
закона и забрана на дискриминация, на пропорционалност-чл.чл.16, 17, 20 от
Хартата на основните права на Европейския съюз.
Съгласно член 6, параграф 1, първа алинея ДЕС, Съюзът зачита правата,
свободите и принципите, определени в Хартата на основните права, която
има същата юридическа сила като Договорите.
Съгласно член 16 от Хартата на основните права свободата на
стопанската инициатива се признава в съответствие с правото на Съюза и с
националните законодателства и практики. Закрилата, която посоченият член
16 дава, включва свободата да се упражнява икономическа или търговска
дейност, свободата на договаряне и свободната конкуренция, видно от
разясненията относно този член, които съгласно член 6, параграф 1, трета
алинея ДЕС и член 52, параграф 7 от Хартата на основните права трябва да се
вземат предвид при нейното тълкуване (решение от 22 януари 2013 г., Sky
Österreich, C 283/11, Сб., EU:C:2013:28, т. 42).
Съгласно член 17, параграф 1 от Хартата на основните права всеки има
право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил
19
законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не
може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в
предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и
своевременно обезщетение за понесената загуба. Ползването на имуществото
може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес.
Закрилата, предоставяна от този член, се отнася до права с имуществена
стойност, от които от гледна точка на правния ред възниква едно придобито
правно положение, позволяващо упражняване на тези права от и в полза на
техния носител (решение Sky Österreich, EU:C:2013:28, т. 34).
Съгласно постоянната съдебна практика обаче свободното упражняване
на професионална дейност, също както и правото на собственост не е
абсолютно, а трябва да се разглежда във връзка с неговата социална функция.
Следователно свободите и правото на собственост могат да бъдат предмет на
определени ограничения, при условие че тези ограничения действително
отговарят на преследваните от Съюза цели от общ интерес и не представляват
по отношение на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса,
която би могла да накърни самата същност на тези права (решение от 14 май
1974 г., Nold/Комисия, 4/73, Rec, EU:C:1974:51, т. 14, също така решения от
21 февруари 1991 г., Zuckerfabrik Süderdithmarschen и Zuckerfabrik Soest, C
143/88 и C 92/89, Rec, EU:C:1991:65 и др.). Съгласно член 52, параграф 1 от
Хартата на основните права всяко ограничаване на упражняването на правата
и свободите, признати от нея, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита
основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа
на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само ако са
необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ
интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други
хора.
От постоянната съдебна практика следва също, че защитата на околната
среда е една от тези преследвани от Съюза цели от общ интерес (решение от 9
март 2010 г., ERG и др., C 379/08 и C 380/08, Сб., EU:C:2010:127, т. 81).
Относно пропорционалността на установената намеса и съгласно
постоянната съдебна практика принципът на пропорционалност, който е част
от общите принципи на правото на Съюза, изисква актовете на институциите
да не надхвърлят подходящото и необходимото за постигането на
20
легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба, като се има
предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки,
трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а
породените от нея неудобства не трябва да бъдат несъразмерни с тези цели
(решение от 8 юли 2010 г., Afton Chemical, C 343/09, Сб., EU:C:2010:419).
Пак в решенията на СЕС е посочено, че на Комисията следва да бъде
признато широко право на преценка в област като тази - производство на
енергия от възобновяеми източници, която предполага извършването на
политически, икономически и социален избор от нейна страна и в която тя
следва да осъществява сложни проверки и преценки с оглед на общата цел за
намаляване на емисиите на парникови газове и за съобразяване с Протокола
от Киото към Рамковата конвенция на Организацията на обединените нации
по изменението на климата, както и с допълнителни общностни и
международни ангажименти за намаление на емисиите на парникови газове
след 2012 г., чрез схеми за подпомагане с оглед насърчаване използването на
енергия от възобновяеми източници.
В т.69 от Решението на ЕК от 04.08.2016 г. е посочено, че с мярката за
помощ, за която е изпратено уведомление, се цели да се помогне на България
да постигне целите във връзка с енергията от възобновяеми източници,
определени от ЕС в рамките на стратегията му „Европа 2020“. Според
Комисията схемата, за която е изпратено уведомление, е насочена ясно към
постигането на цел от общ интерес в съответствие с член 107, параграф 3 от
Договора.
С оглед на горното СЕС е приел, че единствено явно неподходящият
характер на приета в тази област мярка с оглед на целта, която компетентните
институции възнамеряват да постигнат, може да засегне законосъобразността
на тази мярка (вж. в този смисъл решение от 12 декември 2006 г.,
Германия/Парламент и Съвет, C 380/03, Rec, EU:C:2006:772, т. 145 и
цитираната съдебна практика, и от 7 март 2013 г, Полша/Комисия, T 370/11,
Сб., EU:T:2013:113, т. 65 и цитираната съдебна практика).
И по отношение на последния принцип. Съгласно постоянната съдебна
практика принципът на недопускане на дискриминация, също така наречен
принцип на равно третиране, който е общ принцип на правото на Съюза,
изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се
21
третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е
обективно обосновано. Сходният характер на различните положения се
преценява по отношение на всички характеризиращи ги фактори. Тези
фактори трябва по-специално да бъдат определени и преценени в светлината
на предмета и целта на акта на Съюза, който установява разглежданото
различие. Освен това трябва да бъдат взети предвид принципите и целите на
нормативната уредба в областта, към която се отнася разглежданият акт (вж.
решение от 12 декември 2014 г., Banco Privado Português и Massa Insolvente do
Banco Privado Português/Комисия, T 487/11, EU:T:2014:1077, т. 139 и
цитираната съдебна практика).
Ищецът твърди, че в резултат от спорната мярка, въведена с §18, са
нарушени всички посочени по-горе принципи. Тези нарушения са
корелативно свързани с квалифицирането като държавна помощ на спорната
мярка.
За да се насърчи производството на електрическа енергия от ВИ
Директива 2009/28 допуска държавните членки да прилагат схеми за
подпомагане, за да достигнат определените национални цели, включително и
чрез въвеждането на преференциални цени за изкупуване на енергията.
Преференциалните цени следва да се разглеждат като помощ,
предоставена от държавата, тъй като за да ги постигне, държавата се намесва
чрез държавни ресурси, в случая - с държавно регулиране на цените. Според
постоянната практика на Съда на ЕС понятието "помощ" е по-общо от
понятието "субсидия", като се има предвид, че то включва не само
положителни престации като самите субсидии, но и други видове намеса от
страна на държавата, които под различна форма облекчават тежестите,
обичайно натоварващи бюджета на едно предприятие, и които, без да са
субсидии в тесния смисъл на думата, имат същото естество и последици
(решение от 15 ноември 2011 г., Комисия и Испания/Правителство на
Гибралтар и Обединено кралство, C 106/09 P и C 107/09 P, EU: C: 2011: 732, т.
71 и цитираната съдебна практика). Производителите на електрическа енергия
от ВИ получават възнаграждение за произведената енергия в размер
надвишаващ размера на възнаграждението, което те биха получили на
свободния пазар, в случай че помощта не им беше предоставена.
Изкупуването на произведената от тях енергия е осигурено от държавата за
22
дълъг период от време. И това подпомагане е насочено и ползвано само от
тези производители и от никой друг. Тъй като мярката под формата на
преференциални цени поставя бенефициентите в по-благоприятно финансово
положение в сравнение с останалите производители на електрическа енергия,
тази мярка следва да се разглежда като държавна помощ по смисъла на член
107 параграф 1 от ДФЕС. Отделно от това, начинът, по който се финансира
мярката, е определен със закон чрез КЕВР, който е държавен орган. Таксите, с
които се финансира мярката на преференциални цени се събират от крайните
потребители на електрическа енергия, а в последствие от таксата за "Цена
задължение за обществото". Това са такси, които се контролират от
държавата, поради което същите се финансират чрез държавни ресурси.
Следователно преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия
от ВИ са държавна помощ.
В този смисъл е и констатацията на ЕК в т.56 от Решението от
04.08.2016 г. - „Мярката, за която е изпратено уведомление, представлява
държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 от ДФЕС. До февруари
2014 г. ОПС се намираше в рамките на структурата на държавното дружество
НЕК ЕАД. Събирането на таксата за ЦЗО на либерализирания пазар се
извършва въз основа на съществуващите договори за търговия с електрическа
енергия между участниците на пазара.“
Според настоящият въззивен състав и със спорната разпоредба на §18
действително се стига до различно третиране на производителите подали
заявление преди влизане в сила на ЗЕВИ и тези подали заявление след това, с
оглед различното определяне на преференциалната цена във времево
отношение и с оглед изключване приложимостта на нормите на чл.31, ал.4 и
чл.32, ал.3 от ЗЕВИ.
Въззивният съд не споделя виждането на ищеца, че двата вида
стопански субекти са поставени в неравностойно положение, с оглед
прилагането на различни актуални във времето инвестиционни разходи при
образуване на преференциалната цена.
Видно от решенията на КЕВР, в модела за определяне на
преференциалната цена, не се взема предвид индивидуално изчисление на
инвестициите, а средна стойност, доколкото преференциалната цена не се
определя индивидуално спрямо всеки стопански субект, а на базата в
23
конкретния случай на 20% до 30% собствени средства (инвестиции). При
определяне на цената се вземат предвид експлоатационните разходи, разходи
за амортизация и за възвращаемост.
Това различно третиране обаче в конкретния случай и с оглед
обстоятелството, че в периода от месец май 2012 г. до месец юли 2015 г.,
дружествата които са подали заявления преди 03.05.2011 г. са получавали
неправомерна правна помощ, е обективно обосновано.
В случая, ако не беше извършена законодателната промяна от ответника
и при наличие на започнала наказателна процедура срещу Република
България, при установяване на несъвместимост на въведената от българския
законодател схема за подпомагане от ЕК с вътрешния пазар, следва
разпореждане за нейното връщане. След извършената законодателна промяна,
ЕК не е повдигала възражения по отношение на помощта (такава каквато е
била определена към 2016 г.), поради това че тя е съвместима с вътрешния
пазар по силата на член 107, параграф 3, буква в) от Договора за
функционирането на Европейския съюз.
До момента нито от ищцовото дружество, нито от други дружества в
сходно положение е изискано връщането на неправомерно получената в
повече държавна помощ за период от три години, като със законодателното
решение и прилагане на преференциални цени, такива каквито са приети от
КЕВР към момента на извършване на промяната, е приет начин за
компенсиране на така направените вече неправомерно разходи под формата
на преференциални цени. В такъв смисъл е изказването на А. Н. при
обсъжданията на законопроекта по време на пленарно заседание, проведено
на 14.07.2015 г., което е показателно и за мотивите на законодателя.
Съдът не споделя виждането на ищеца, че по този начин се заобикаля
изрично предвиден ред за гарантиране за възстановяване на недължими
плащания.
Принципно възстановяването се извършва в съответствие с
процедурите по националното законодателство. Следва да се отбележи, че
към месец юли 2015 г. не е имало законодателно уредена такава процедура.
Такава е въведена със Закона за държавните помощи, ДВ, бр.85 от 24.10.2017
г. и промените в ДОПК. Към този момент и на Общностно ниво е бил в сила
действащия Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за
24
установяване на подробни правила за прилагането на член 108 от договора за
функционирането на Европейския съюз (консолидирана версия, в сила от
20.08.2013 г. до 13.10.2015 г.) (отм., в сила от 14.10.2015 г.), който регламент
обаче не урежда изрична процедура по възстановяване, доколкото същата се
приема от законодателството на съответната държава членка.
Така въведения начин на определяне на преференциалната цена спрямо
ищеца и други дружества в сходно положение, не надхвърля и подходящото,
и необходимото за постигането на легитимните цели, преследвани от
разглежданата правна уредба на §18, а именно: да се премахне „схема на
подпомагане“, противоречаща на правото на съюза и да се компенсират
неправомерно направените разходи от прилагането й в рамките на три
години, без да се изиска обратно възстановяване от бенефициерите на
получените в повече суми.
Ето защо и по така гореизложените подробно съображения, настоящият
въззивен съд намира, че българският законодател и с приетото от него
изменение на спорния §18, не е нарушил принципите на свободна стопанска
инициатива, правото на собственост, равенство пред закона и забрана на
дискриминация, на пропорционалност-чл.чл.16, 17, 20 от Хартата на
основните права на Европейския съюз.
По тези съображения (относно не нарушаване на принципите за равно
третиране и забрана за дискриминация) неоснователни се явяват и
евентуалните искове за определяне на обезщетението по цена, определена с
Решение № Ц-36/07.11.2011 г. на КЕВР, действащо към момента на
въвеждане на процесната ФЕЦ в експлоатация.
Предвид горното и поради съвпадане на крайния резултат на двете
съдебни инстанции, макар и по различни съображения от изложените от
първоинстанционния съд, обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно като краен резултат.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се дължат.
Въззиваемата страна претендира разноски за юрисконсултско
25
възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от Закона
за правната помощ, във връзка с чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. Предвид цената на предявените искове и предвид правната
сложност на делото, въззивният съд определя възнаграждение за процесуално
представителство на ответната страна в размер на сумата от 540 лв.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 16.02.2022 г., постановено по гр.д. №
7632/2020 г. (погрешно изписано № 7602/2020) на Софийски градски съд, І-10
състав.
ОСЪЖДА „ЗЕНИТ Ж“ ЕООД, дружество учредено и регистрирано в
Търговския регистър, Агенция по вписванията гр.София с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Харманли, ул. „Рила“ № 12, с адрес за
призоваване: гр.***, ул. „***“ № ***, ет.***, адвокат Х. Х. да заплати на
основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от Закона за правната
помощ, във връзка с чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ на Народното събрание на Република България, гр.София, пл.
„Народно събрание“ № 1 сумата от 540 лв. (петстотин и четиридесет лв.)
разноски направени пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
26