№ 987
гр. Стара Загора, 14.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Женя И.а
при участието на секретаря Невена И.а
като разгледа докладваното от Женя И.а Гражданско дело №
20235530102732 по описа за 2023 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал.1 ГПК.
В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по Договор за
паричен заем № 5900892, сключен с ответното дружество на 13 февруари
2023 г. По силата на Договор за паричен заем № 5900892 ищцата получила
сумата от 500.00 лева, която сума следвало да бъде върната за 20 седмици, 10
броя вноски. По Договор за паричен заем № 5900892 ищцата следвало да
заплати неустойка в размер на 800.00 лева.
Ищцата твърди, че клаузата за неустойка била нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал,1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. В правната доктрина
и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато
се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл
била и практика на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
1
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил
прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правила от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3
от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение,
търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892 била нищожна
като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.
143,т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на
800.00 лева била в размер на над 150.00 % на получената сума по отпуснатия
кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност
и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В
настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка,
изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.
Предвидената клауза за неустойка била и неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка,
която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да
извършил оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откажел сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26
от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.
Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем №
5900892 според който се дължала неустойка в размер на 800.00 лева се
намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение, на
2
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от
15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по
Договор за паричен заем № 5900892 в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното
задължение. В този смисъл било и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на
заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си била
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба щяла да увеличи стойността на
договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Търсената неустойка по Договор за паричен заем №
5900892 била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.24 от
ЗПК.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка
по Договор за паричен заем № 5900892 не се явявала индивидуално уговорена
по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски
кредит по безспорен начин се установявало, че търсената неустойка от същия
била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието към: момента на сключване на договора. В този смисъл била и
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона
била нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № 5900892
3
се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
такива разходи било част от дейността, по управление на кредита и следвало
да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19
ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договор за паричен заем №
5900892 се нарушавало изискването ГПР да не бил по-висок, от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута
определена ПМС №426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и
чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответствал действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
можел да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и
непротиворечива практика на съдилищата в страната.
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити,
регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въвели практика да поставят на
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за
неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към
4
потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включили в
договорите за потребителски кредит санкции — заплащането на неустойки
или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на
кредитодателя на фирми, които да обезпечали задълженията на
потребителите.
Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение,
небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба,
която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за
таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и
срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника
при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятствало.
В конкретния случай неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на лично и реално обезпечение загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл
поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна
престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не били
съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга да оценил сам платежоспособността на
потребителя и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да
му предложил добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита
и наличния риск. Уговорка като процесната пораждала значително
фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си
позволявала на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, надхвърлящ размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да
било надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК), Представянето като неустойка за
5
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно
целило отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в
ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка.
Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде
извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД
неустойката представлявала предварително определено обезщетение за
вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор
може да претърпи са от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 от ЗПК
предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за
потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху
непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил
максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните
задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла
извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била
прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от
неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението.
Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като
заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит,
поради това, че неустойката не служила за обезпечаване на изпълнение на
основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита.
Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване в тридневен срок
на обезпечение по заема, кредиторът имал право на обезщетение,
надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение
мораторна лихва не защитавала негов легитимен интерес и внасяла
неравноправност в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя.
Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна,
неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга — същата била предвидена в размер, който не
съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била прекомерна спрямо
предоставената сума по кредита.
6
Вземането по чл. 8 от потребителския договор нямало характера на
неустойка, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначало
било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.
Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на
ограничителните му изисквания той си гарантирал, че щял да го получи
срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и
гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то
съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на неустойка - лихва.
В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато
търговецът създавал предпоставки да получи допълнителна парична облага от
предоставения кредитен ресурс, независимо, че променял наименованието й и
я именува като „неустойка" тази облага съставлявала печалба за него и като
такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната
лихва.
Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не
изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал
съдържанието на договора действително приложените в правоотношението
договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел
или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна.
Позовава се на съдебна практика в горепосочения смисъл.
Искането до съда е да признае за установено, че ищцата не дължи на
ответника сума в размер на 800.00 лева представляваща неустойка по чл. 4 от
Договор за потребителски кредит № 5900892 от дата 13.02.2023г. сключен със
„Вива Кредит" ООД, поради нищожност на същата клауза на основание чл.26,
ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Претендира разноски.
Моли съда на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да
присъди на адв. П. И. П. с личен № ************* адвокатски хонорар
съобразно Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и правна сложност на
делото.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на
7
исковата молба от ответника „Вива Кредит“ АД, с който заявява, че оспорва
изцяло предявения иск по основание и размер.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че клаузата за
неустойка, обективирана в чл.4 от договор за паричен заем Standard 14 №
5900892, била нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави, сключена при неспазване на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.4 от Договора, ищецът се съгласил и
задължил в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете
обезпечения, подробно описани в него. За кредитора не съществувала забрана
да изисква заемите, които предоставял, да бъдат обезпечени. В процесния
случай дори било дадено право на избор на ищцата кой вид обезпечение да
предостави в зависимост от възможностите й, поради което оставали
несподелени твърденията, че за нея били поставени невъзможни за
изпълнение условия, при все че същата имала избор измежду няколко
възможности. С изискването за предоставяне на едно от двете посочени в
Договора обезпечения по никакъв начин не се изключвали или ограничавали
правата на потребителя, произтичащи по закон. Позицията на ищеца, че
неустойката била уговорена в нарушение на добрите нрави, била лишена от
мотивировка, тъй като липсвала конкретика досежно конкретен морален
принцип, който да бил накърнен. Добрите нрави били морални норми, на
които законът придава правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора
със закона. Понятието „добри нрави", по смисъла на чл.26, ал.1, предл .3 от
ЗЗД, била обща правна категория, приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения. Добрите нрави не били писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или
произтичали от тях. Такива били принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка,
позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следвало да докаже
в какво точно се изразявало противоречието в процесния случай и да наведе
8
твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
Доколкото понятието „добри нрави" било субективно и относително, то
подлежало на изследване и доказване от страната, която желаела да се позове
на него. Нямало универсален критерий кога дадена уговорка влизала в
противоречие с добрите нрави, поради което това трябвало да бъде
изследвано за всеки конкретен случай. В исковата молба, нямало каквато и да
било обосновка, както и не били ангажирани и доказателства в подкрепа на
ищцовата теза, поради което претенциите били лишени от смисъл и
недоказани. Дори и да се приемело, че неустойката била прекомерна, то това
не я правило нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се
намали нейният размер.
В исковата молба несъстоятелно се твърдяло, че процесната неустойка
била загубила присъщата й обезщетителна функция и по никакъв начин не
кореспондирала с вредите от неизпълнението, поради което водела до скрито
оскъпяване на кредита в негов ущърб. Законът не поставял изискване при
уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди щели да бъдат компенсирани
с неустойката. Именно в това се изразявал нейният смисъл - отпадането на
необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по
договора. В настоящия случай неизпълнението на задължение за
предоставяне на обезпечение поставяло Дружеството в риск от неизпълнение
на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе щял да бъде
покрит от обезпечението. Не следвало да се подценява значението на
обезпечението за заемодателя. Ищцата получила и усвоила сума в размер на
500 лв. без предварително да дала каквато и да е гаранция за връщането й. За
разлика от много други финансови услуги, които се предлагали на пазара,
тази, която ищцата избрала, не изисквала от нея предварителното осигуряване
на обезпечение, което й създавало удобството бързо да получи и ползва
парична сума в немалък размер, като рискът бил изцяло за сметка на
заемодателя. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи
изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването
на своите договорни задължения. Дружеството поело значителен риск защото
при евентуално неизпълнение от страна на заемателя, то нямало да може да
събере дължимото си вземане. С цел опазване на законния си интерес,
ответникът трябвало да направи всичко необходимо, за да осигури връщане
на сумите по отпуснатите от него кредити, като естествено това се постигало
9
чрез включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите
били предварително запознати съобразно законовите изисквания.
Направените в исковата молба твърдения, че размерът на неустойката
бил твърде висок противоречали с житейската и бизнес логика и с принципа
на свободата на договаряне. Заемодателят, бидейки специалист в съответната
материя, можел по-добре да прецени и без съмнение внимателно изчислил
размера на риска и неблагоприятните последици, които щял да претърпи, в
случай че предоставеният от него заем, останел необезпечен. Неустойката
била предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите
от него договорни задължения. Всяка една от договорните клаузи била
еднакво задължителна за него, поради което тя можела да бъде скрепена със
санкция, каквато страните намерили за добре. Дружеството нямало да сключи
договора и нямало да предостави заем при липса на уговорките за
предоставяне на обезпечение и неустойка за изпълнение.
Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя
изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят
не ги намирал за резонни, то той на свой ред имал право да не полага подписа
си под тях. Не било вярно, че потребителят бил поставен в по-
неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпечението трябвало да се
предостави в 3-дневен срок от сключването на Договора, той можел да забави
сключването му до момента, в който бил в състояние да го осигури или
изобщо да не встъпвал в договорни правоотношения с ответника.
Дружеството не било принудило ищцата да сключи договор за заем,
съответно условията по него не й били наложени. Той самостоятелно, по
собствени подбуди и воля пожелал да сключи договора за заем и да се
издължи съгласно договорените условия. На пазара на бързи кредити
работели над 100 финансови институции, в никакъв случай ответното
дружество не било наложило на ищеца да се възползва от неговите услуги.
Ответникът не бил монополист, за да налагал задължително на потребителите
да се ползвали от неговите услуги. Договорът се сключвал при индивидуални
условия, а не при общи такива.
Всеки заемател по договор за потребителски кредит разполагал с
гарантираната от чл.29 от ЗПК възможност да се откажел от договора в 14-
дневен срок, за която ищцата също била информирана чрез СЕФ и от текста
10
на самия Договор. В случай, че упражнила правото си, тя щяла да дължи
връщане единствено на получената в заем главница и нямало да дължи
начислената й поради непредоставяне на обезпечение неустойка.
Задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му
зависело изцяло от действията на потребителя. След като разбрала, че била в
невъзможност да изпълни задължението си по чл.4, ал.1 от Договора и при
положение, че не пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл.4, ал.2 от
договора, то тя разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин
да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищцата обаче не сторила
това, от което следвало, че решила да ползва кредита и да изплати
начислената й неустойка.
Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред
кредитора дали щял да успее да събере сумата по предоставения от него
кредит, още повече, че това бил основният му предмет на търговска дейност,
следователно и източник на приходи. Решението при какви условия то щяло
да отпуска кредити в рамките на закона било автономно, независимо от
съображенията, които трети лица можели да имат, като те могли да изразят
несъгласието си като не ползвали услугите му. Но оспорването на тяхната
резонност, след като веднъж било изразено съгласие с тях, показвало
недобросъвестност и целило злоупотреба с право.
На следващо място, твърденията, че с поставянето на изискване за
предоставяне на обезпечение се целяло заобикалянето на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК и било заблуждаваща търговска практика представлява
единствено субективно мнение на ищцовата страна. Считам за несериозно да
се твърди за нелегитимно искане на кредитор отпуснатият от него кредит да
бъде адекватно обезпечен, а кое обезпечение е достатъчно и адекватно може
да прецени единствено самият той. Ако според индивидуалната преценка на
заемателя изискванията се явяват неизпълними, тъй като действително всеки
човек разполага с различни възможности, то той е свободен да е сключва
договор за кредит с конкретното дружество. Следвало да се прави
разграничение между печалба, каквато неустойката не била, и обезщетяване
на понесения риск и допълнителни разходи, възникнали от договорно
неизпълнение и по-голямото внимание за проследяване на един необезпечен
кредит в сравнение с един обезпечен такъв. Въпреки че задължението за
заплащане на неустойка било дължимо изцяло с изтичането на третия ден,
11
който бил крайният срок за предоставяне на обезпечението, в израз на
добросъвестност към клиента това задължение било разсрочено, така че то да
било икономически по-поносимо за него.
Още с получаването на СЕФ (предхождащо сключването на Договора)
ищцата била подробно запозната с изискванията за предоставяне на
обезпечение в Договора, и имала достатъчно време и възможност да се
снабди с поръчител или да представи банкова гаранция, за да обезпечи
кредита и да избегне начисляване на неустойка за неизпълнение на това
задължение. Тридневният срок за предоставяне на обезпечение от
сключването на Договора бил изпълним от житейска гледна точка.
Ответникът нямал правен интерес от предоставяне на по-дълъг срок, тъй като
заемната сума се усвоявала при сключването на Договора и в разумен срок
след това кредиторът следвало да разполага с достатъчно гаранции за
събираемост на вземанията си.
Ищцата неправилно считала, че поставянето на изискване за
осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречало на целта
на Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на
кредитора преди сключване на договора за кредит да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя. Ответното дружество изпълнило
задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени
кредитоспособността на ищеца преди сключване на Договора, която оценка
се прави при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка ответникът
приел, че може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи Договора
при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение съгласно
Договора се явявало гаранция за събираемостта на вземанията на ответника, а
не предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че
изискването на лично обезпечение, което ищцата била в невъзможност да
изпълни, водело до самопричиняване на неблагоприятни последици за
ответника и представлявало недобросъвестен опит на ищеца да се освободи
от задължения по Договора.
Не било вярно, че договорената неустойка следвало да бъде включена в
ГПР по кредита, като невключването й представлявало нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
12
размер на предоставения кредит. Ал. 3 на чл. 19 ЗПК изрично предвиждал, че
в ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение
имала такъв характер и категорично не следвало да участва при формирането
на ГПР. Включването на неустойката в ГПР щяло да представлява
недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на
финансовата институция и щяло да доведе до заблуждаване на потребителя
относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите
задължения. Лишено от правна логика било становището, че неустойката
следвало да участва при формирането на ГПР не само заради изричната
забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на
неустойката, представляваща задължение, което възниквало условно само и
единствено в случай, че кредитополучателят не осигурил обезпечение по вид
и в срок, посочен в Договора. Към датата на сключване на Договора
задължението за неустойка не било възникнало и нямало сигурност, че щяло
да възникне.
В този смисъл била и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1
и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се изготви в
писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР, както и условията, при
които последният можел да бъде променян. В член 1а от тази директива се
определяли условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнявало, че ГПР трябвало да се изчисли в момента, в който кредитният
договор бил сключен. Така това информиране на потребителите относно
общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна
математическа формула, имало съществено значение. В случая към момента,
в който договорът бил сключен не се установявало да се дължи, предвидената
в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпвала при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Неоснователни се явявали възраженията, че в ГПР следвало да бъде
включена и уговорената неустойка.
Включването на задължението за заплащане на неустойка в
калкулацията на ГПР не само нямало да даде на потребителя реална
информация за кредита, но щяло да го обърка, тъй като в случай, че за него не
се породило задължение за неустойка, то изчисления въз основа на нея размер
13
на ГПР щял да бъде нереален и не отговарящ на действителните условия по
кредита. Законът и кредиторът, изхождали от презумпцията за
добросъвестност и своевременно изпълнение на задълженията, а не
обратното. Обстоятелството, че ищцата била некоректен към кредитора си и
не предоставила обезпечение, било такова, извън волята на дружеството и
зависела единствено от насрещната страна. Чл. 11, ал. 1, т. 10 предвиждал, че
ГПР се изчислявал към момента на сключване на договора за кредит, към
която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят щял да
изпълни всички поети с договора задължения или не, затова неустойката за
неизпълнение нямало как да бъде включена в ГПР. Ако неустойката
изначално била включвана в ГПР, то този показател нямало да бъде верен по
отношение на заематели, които изпълнили задължението си за предоставяне
на обезпечение. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочвал какви допускания
били взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което било налице
пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
При сключване на Договора ответното дружество нямало как да включи
в общия размер на плащанията едно условно задължение, което не било
известно дали ще възникне, тъй като зависело от бъдещо несигурно събитие, а
именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищеца.
Ако ответното дружество сторило това, щяло да бъде налице действие във
вреда на ищцата, изразяващо се в недобросъвестно допускане, че тя нямало
да изпълни задължението си и калкулиране на некоректна стойност на
разходите по кредита, основана на това допускане. Невключването на
неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита,
представлявало законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със
ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга.
Несъстоятелни и необосновани били твърденията, че посоченият в
договора размер на ГПР не бил реален, което било „заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 ЗЗП, доколкото ищецът не
навеждал никакви доводи в тази връзка, а схематично маркирал само
бланкетни формулировки за неравноправност на клаузите.
Не било вярно, че неустойката била недействителна на основание чл. 21
ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се покривали от
ГПР, доколкото процесуалният представител на ищеца не съобразил
14
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали
разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Законодателят предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги изключил
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Ответникът моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове и да му бъдат присъдени сторените в производството
разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В съдебно заседание Д. Д. Ф., редовно призована, не се явява и не
изпраща представител. Процесуалният й представител – адв. П. е депозирал
по делото становище, с което заявява, че поддържа изцяло исковата молба.
В съдебно заседание ответното дружество „Вива Кредит“ АД, редовно
призовано, не изпраща представител, а депозира становище по делото, с
което поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
По делото не е спорно, а и видно от представения договор за паричен
заем Standard 14 №5900892-11.02.2023 г., (л.34 и сл. от делото), „Вива
Кредит“ АД (с предишно наименование „Вива Кредит“ООД), в качеството си
на заемодател, се е задължил да предаде в собственост на ищцата, като
заемател, сумата от 500,00 лв., а последната, от своя страна, се е задължила да
върне посочената сума за срок от 22 седмици на 11 погасителни вноски, при
фиксиран лихвен процент по заема – 40,32% и годишен процент на разходите
по заема – 49,33% (чл. 2, ал.1, т. 1-8).
В чл. 4 от договора е уговорено още, че заемателят се задължава в 3-
дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на
Заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по договора, а
именно: 1. Поръчител – физическо лице, което да представи на Заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
15
доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна
история в Централния кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по
договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл.
4, ал.2 от договора в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка в
размер на 105,93 лв. Страните се уговарят неустойката да се разсрочи и да се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.2,
ал.1, т.4, като в този случай, дължимата вноска е в размер на 73.87 лева, а
общото задължение по договора става в размер на 812,57 лв.
Видно от представения по договора погасителен план, сумата в размер
на 105,93 лв. за неустойка е разсрочена на 11 равни погасителни вноски по
9,63 лв. всяка, дължими на съответните дати на вноските по кредита за
главница и договорна лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Чрез предявения иск, с който съдът е сезиран, ищецът отрича правото
на ответника да получи неустойката по чл. 4 от договора за паричен заем
Standard 14 №5900892-11.02.2023 г., като твърди нищожност на клаузите, с
които е уговорена,.
Клаузата на чл.4 от процесния договор, че се дължи неустойка, поради
това че в 3-дневен срок от подписването му потребителят не е представил на
кредитора едно от следните обезпечения: 1. физическо лице – поръчител,
което да отговаря на посочени в договора изисквания или 2. банкова
гаранция, е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. При това
следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има
предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът
(заемът), той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави
16
обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на
това задължение за предварителна оценка финансовата институция не може
да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна,
обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено постигане на
неоснователно обогатяване, какъвто е настоящия случай и съответно
клаузите, с които е уговорена са нищожни, поради противоречие с добрите
нрави –чл. 26, ал.1 ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-
702-2008 г. ІІ т.о.). Допълнителен аргумент за нищожността на тези клаузи
може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е
спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от
Директивата в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на СЕС
17
по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители
или банкова гаранция е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона
за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Оттук следва
недължимост на вземане на ответника за неустойка в размер на 105,93 лева
поради нищожност на клаузите, с които е уговорена.
С оглед гореизложеното следва да бъде признато за установено, че
сумата за неустойка, уговорена в чл. 4 от договор за паричен заем Standard 14
№5900892-11.02.2023 г. е недължима. Видно от същия договор, обаче,
неустойката, уговорена от страните е в размер на 105,93 лв., а не както
ищецът твърди, че е в размер на 800 лева.
Предвид горното, съдът намира, че ищцата не дължи на ответника
сумата в размер на 105,93 лева - неустойка по чл. 4 от договор за паричен
заем Standard 14 №5900892-11.02.2023 г., като искът над този размер до
пълния претендирания размер от 800 лв., следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Относно разноските:
Съгласно чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцата направените от нея разноски по делото, съразмерно с
уважената част от иска.
С определение №1772/30.06.2023 г., на основание чл. 83, ал.2 ГПК,
18
съдът е освободил ищцата от внасяне на държавна такса и разноски.
С оглед на това и на основание чл. 78, ал.6 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на Държавата по сметка на РС - Стара Загора
сума в размер на 6,62 лева, представляваща държавна такса, съразмерно с
уважената част от иска. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адв. П. – процесуален представител на ищцата
адвокатско възнаграждение в размер на 52,97 лв., съразмерно с уважената
част от иска. Възнаграждението на адвоката е определено от съда на
основание чл.38 ал.2 във връзка чл.38, ал.1, т.2 от ЗА от ЗА съгласно чл.7,
ал.2, т.1 на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/, предвид това, че е направено такова искане,
представен е договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано
изявление, че договореното възнаграждение е съгласно чл.38, ал.1, т.2 от ЗА и
е осъществена безплатна правна помощ в настоящото производство.
Що се отнася до искането на ответника за присъждане на разноски на
основание чл. 78, ал.3 ГПК, настоящият съдебен състав намира за
необходимо да отбележи, че в т.95 на Решение от 16.07.2020 г. по съединени
дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, последният е обосновал, че разпределянето
на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции
попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при
условие че са спазени принципите на равностойност и ефективност.
Недължимата сума от страна на ищцата в настоящото производство е
установена във връзка с наличието на нищожна клауза от потребителски
договор. В цитираното решение на СЕС се приема, че с разпоредби, подобни
на разпоредбата на чл. 78, ал.3 ГПК, се създава съществена пречка, която
може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13
право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи, поради което същата не следва да се прилага в
настоящия случай /така Определение №50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по
ч.т.д. №2049/2022 г., Определение №366 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч.т.д.
№1085/2022 г./. С оглед на изложеното не следва да се присъждат разноски в
полза на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
19
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ВИВА
КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Люлин“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, че Д.
Д. Ф., ЕГН **********, с адрес ********* *************, не дължи на
„ВИВА КРЕДИТ“ АД сумата в размер на 105,93 лева - неустойка по чл. 4
от договор за паричен заем Standard 14 №5900892-11.02.2023 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 124, ал.1 ГПК над установения размер от 105,93 лева
до претендирания размер от 800 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район „Люлин“, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, ет.2, офис 73Г, да заплати в полза на Държавата, по сметка на Районен съд
– Стара Загора, сумата в размер на 6,62 лева, представляваща дължима
държавна такса, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
„ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район „Люлин“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, да
заплати на адв. П. И. П., АК - Хасково, с личен № *************, с адрес:
*************, сумата от 52,97 лева - адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство в настоящото производство на Д.
Д. Ф., съразмерно с уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
20