РЕШЕНИЕ
№ 250
гр. гр. Хасково, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640102055 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Т. М. М., чрез
процесуален представител-адвокат Д.В.М. против „СТИК-КРЕДИТ" АД, с
която са предявени обективно пасивно съединени искове, както следва: с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 293,58 лв. (след
допуснато изменение на размера на иска в съдебно заседание, проведено на
10.03.2025г.), представляваща недължимо платена сума по недействителен
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от ***г.,
ведно със законната лихва от датата на депозирана на исковата молба - ***г.
до окончателното плащане на сумата; с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, предявен при условията на евентуалност на първия иск, за сумата
от 150,00 лв., представляваща недължимо платена неустойка по договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от ***г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - ***г. до
окончателното плащане на сумата.
Ищецът твърди, че е страна по облигационно правоотношение с
ответника „СТИК-КРЕДИТ" АД, възникнало на основание Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от ***г. на
основание на който ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер
1
на 1000,00 лв., а кредитополучателят се задължил да върне сумата от 1681,28
лв., съгласно условията на договора, при срок на договора 6 месеца, ГПР по
кредита в размер на 42.58%, ГЛП - в размер на 36%. Твърди съгласно чл. 17,
ал. 1 от договора било предвидено в случай, че кредитополучателят не
предостави допълнително обезпечение, същият да дължи на кредитора
неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, а съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката
да се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Твърди че на
ищеца била начислена неустойка в общ размер на 562,59 лв., добавена към
дължимата главница и лихва и тази сума била включена в погасителен план
към процесния договор. Твърди се, че ищецът погасил задълженията по
договора като заплатила сумата от 1200 лв. Развива съображения, че
процесният договор за кредит е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради
това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Счита, че
процесният договор не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1, т.10 ЗПК
поради това, че в договора е посочена само абсолютна стойност на ГПР и не е
ясно как е формиран размерът на ГПР. Твърди да е нарушена разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и действителния ГПР да надхвърля предвидения максимален
размер по закон, поради това, че сумата за неустойка не е включена в ГПР и
при включване на размера на неустойката към ГПР действителният такъв би
нараснал двойно и поради невключването на неустойката към ГПР
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които
ще прави по обслужването на кредита. Твърди, че с клаузата за неустойка се
заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК; заплащането на сумата за
неустойка следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за
потребителски кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.
Сочи, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните да представлява
заблуждаваща тьрговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП и
договорните клаузи да са неравноправни по см. на чл. 143 и сл. ЗЗП. Поради
изложеното, счита договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
При условията на евентуалност, ищецът твърди, че клаузата за
2
неустойка по договора накърнява добрите нрави, поради това, че с
неустойката се постига неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя, тъй като подлежащата на връщане сума е увеличена
допълнително с още проценти от предоставената главница. Счита, че
кредиторът дължи само връщането на чистата сума по кредита и не дължи
заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита и поради това
претендира сумата от 293,58 лева (след допуснато изменение на размера на
иска в съдебно заседание, проведено на 10.03.2025г.). При условията на
евентуалност, претендира сумата от 150 лева, представляваща недължимо
платена от ищцата неустойка по процесния договор. Претендира разноски.
Ответникът оспорва исковете по основателност. Признава, че между
ищеца, като кредитополучател, и ответника, като кредитор, е сключен договор
за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от ***г на
основание, на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер
на 1000 лв., която сума същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото
възнаграждение за ползването и съгласно погасителен план; на ***г. заемната
сумата е предоставена от кредитора на кредитополучателя; съгласно чл. 20 от
договора при неизпълнение на договорни задължения от страна на
потребителя предвидени в договора, може да му бъде начислена неустойка.
Твърди, че сключването на договора е инициирано от ищеца с попълване на
електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството. След
одобрението на подадената Заявка от страна на ответника за отпускане на
сумата, посочена от ищеца, на ищеца са предоставени по електронен път
проект на процесния договор, с приложение № 2 Погасителен план към него,
Стандартен Европейски Формуляр и Общи условия. Въпросните документи
да съдържат предвидената в законите преддоговорна информация за желаният
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора
за кредит и приложенията към него са били посочени дължимите от ищеца
суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски,
падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение. Развива съображения, че неустойката е
уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на
обезпечение, изпълнението не е било обезпечено с други правни способи и
нейният вид се определял в зависимост от това дали заемателят по договора
изпълни в някакъв момент своето задължение. Признава , че с договора е
3
уговорена договорена неустойка в размер на 0.9%, но оспорва с неустойката
да се предвижда неоснователно разместване на блага. Развива съображения,
че неустойката да отговаря на присъщите й функции и липсват основания за
признаването й за нищожна. Претендира разноски, прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната
страна.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищцата, като потребител и ответника
като кредитор на ***г. е възникнало облигационно отношение по Договор
за потребителски кредит, предоставен от разстояние с №*** от ***г. по
силата, на който на ищеца като кредотополучател е предоставена заемна сума
в размер на 1000 лв.
Установява се от приложения Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № *** от ***г. , че заемната сума от 1000 лева е
представена при лихвен процент от 36%, ГПР в размер на 42.58%, за срок за
погасяване: 6 месеца, лихвен процент при просрочени плащания: 10%,
обезпечения: поръчител или банкова гаранция.
В чл. 7 от договора за потребителски кредит е уговорено в случай, че
страните са договорили обезпечение, потребителят следва, в срок до 3(три)
дни от сключване на настоящия договор, да: осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по
чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя
по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и
други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-
малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. Уговорено е, че
4
третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на
изискванията, посочени в ОУ и да се одобрят от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл.17, ал. 1 от договора, че страните са уговорили в случай,
че потребителят не изпълни задължението си, за предоставяне на обезпечение,
да дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто)
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, като в случай на настъпване
дължимостта на неустойката, потребителят ще заплаща периодично
начислената неустойка, заедно с всяка погасителна вноска.
Представени от ответника Общи условия на договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, както и Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити.
Не е спорно по-нататък обстоятелството, а и същото се установява от
приложената по делото справка /дневно извлечение/, че ищецът е усвоил
заемната сума от 1000 лв.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като
обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От
заключението се установява, че заплатената по договора сума възлиза на общо
1293,58 лева, от които 1000 лева – главница.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Както беше посочено вече, по делото не се спори, че на *** г. между
страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за
потребителски кредит № *** от ***г.
Безспорно, процесният договор е с предмет предоставяне на заемна
сума, заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова
институция по см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън
рамките на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем
има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
5
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Неустойката представлява обезщетение за претърпените от
неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен
характер. В случая, чрез процесната неустойка кредиторът обезпечава
неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко нито косвено
обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната
сума. Процесната неустойка обезпечава неизпълнението на длъжника да
обезпечи предоставения му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71,
предл. първо ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи
вземането на кредитора, последният има право да поиска изпълнение на
срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност
за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в
този случай, надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушаване
на закона и нарушение на добрите нрави. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна
санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е
известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно
невъзможно да осигури исканото обезпечение (изискванията в рамките само
на три календарни дни потребителят да осигури поръчител или банкова
гаранция ограничава необосновано възможностите на длъжника да
предостави обезпечение на дълга). Неизпълнението води до имуществена
санкция за потребителя, която след като се прибави към предоставената
заемна сума по кредита увеличава необосновано и значително дълга на
заемателя дори при точно изпълнение. Освен това, изискването за
предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция се явява
6
безпредметно, тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от
кредитната институция, ако може да я получи от банка. Такава клауза за
неустойка не може да бъде оправдана.
Клаузата за неустойка е нищожна, защото отрича договорния характер
на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не плащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което,
обаче, длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, т.е. обезщетителна функция също отсъства:
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на процесната неустойка, който е и необосновано висок.
Неустойката противоречи на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) Нормата на чл.
92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да
се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение. Изискванията, които
поставя кредитора пред потребителя относно характера и вида на
обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за
връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на
добрите търговски практики в тези случаи. Същите са рестриктивни и не
съответстват на предназначението на неустойката, като правен институт (чл.
92 ЗЗД). Неустойката, по начина, по който е регламентирана от кредитора,
включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само
обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително
неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължава от една
страна да плати необосновано висока по размер неустойка, равняваща се на
сума два пъти по-голяма от предоставената заемна сума, и то само за
непредставено в срок обезпечение. Така уговорената клауза представлява
своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената
такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това
7
вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и
съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите
търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата
страна. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение
да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на
вредите.
Процесната неустойка е дължима независимо дали заемът е върнат от
потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към
неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността. Неустойката в случая представлява допълнително
предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън
уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва.
Клаузата за неустойка заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
според която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Следва да се отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива
2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48, която се състои в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
8
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение
става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика, такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е предоставен, като ако не го направи, дългът
му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да предостави
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 ЗПК. Съдът
има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл, ако има вреди за ответника, то тези
вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно
обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне
преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и
от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес
от описаната неустойка.
На следващо място, клаузата е неравноправна, освен на основание
общата разпоредба на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на основание изрично предвидената
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, съгласно който е неравноправна клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Тежестта за доказване, че
клаузата е индивидуално договорена е за ответника, който въпреки указанията
на съда, не е посочил доказателства, че клаузата е индивидуално договорена.
При липса на доказателства за противното, съдът приеме, че клаузата не е
индивидуално уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Следователно, клауза
9
за неустойка е нищожна, защото е неравноправна и не е индивидуално
уговорена (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП). Изготвена е предварително
от ответника и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.
Уговорената неустойка съставлявайки скрита печалба по договора, е
разход по кредита и следва да бъде включена в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в
максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 на ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. С уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи и същата следва да е
включена в ГПР. Като не е включена неустойката в размера на ГПР
потребителят е въведен заблуждение да прецени дали да сключи договора за
кредит при така определените условия за връщането на заетата сума. С
включването на неустойката към ГПР, действителния такъв нараства
многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. С оглед
това, съдът намира, че при сключването на процесния договор за заем и чрез
предвиждане на неустойка, което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива. Очевидно потребителят е
10
въведен в заблуждение за реалното оскъпяване на кредита при условията на
процесния договор.
Предвид това, процесният договор за кредит е недействителен на
осн.чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК. В случая, не е налице някоя от хипотезите
на чл. 26, ал. 4 ЗЗД хипотези- нищожната клауза на процесния договор за
кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от
повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е
въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е спорно между страните, а и се установява от писмените
доказателства, че ищецът е платил на ответника сумата от 1293,58 лв., с която
е погасена сумата от 1000 лв. за главница. От платената в общ размер 1293,58
лв. като се извади сумата от 1000 лв. за главница (арг. чл. 23 ЗПК) остава
сумата от 293,58 лв., колкото се претендира от ищеца. Следователно, искът за
връщане на дадено при начална липса на основание за сумата от 293,58 лв. е
основателен и следва да бъде изцяло уважен.
Поради уважаване на главния иск, следва да бъде уважен и
акцесорния иск за законна лихва считано от ***г. - датата на депозиране на
исковата молба до окончателното плащане на вземането.
Доколкото е уважен главния иск, не следва да се разглежда
евентуалния иск.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. На основание
чл. 78, ал.1 ГПК и предвид уважаването на предявения иск, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца заплатената от него държавна такса в
размер на 50,00 лева, както и 300,00 лева за възнаграждение за вещо лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д.М..
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи
съдът намира, че предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и
наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните
въпроси, извършените от процесуалния представител на ищеца действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото,
приключване разглеждане на делото в две съдебни заседания, по което обаче
11
същият не се е явил, на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, в полза на процесуалния представител следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лева. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да
бъде заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Шумен, пл."Оборище" № 13Б, ДА ЗАПЛАТИ на Т. М.
М., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК,
сумата от 293,58 лв., представляваща неоснователно получена сума по
недействителен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние
№*** от ***г., сключен между страните, ведно със законната лихва, считано
от ***г. до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Шумен, пл."Оборище" № 13Б, ДА ЗАПЛАТИ на Т. М.
М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от общо 350 лв. –
разноски в производството.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Шумен, пл."Оборище" № 13Б, ДА ЗАПЛАТИ на АДВ.
Д.В.М., вписан в АК-Пловдив, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана по делото безплатна
правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
12
Секретар: Т.Г.
13