№ 1155
гр. София, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20211000502241 по описа за 2021 година
при участието на секретар Диана Аначкова, за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство В. В. Т. чрез законен представител В. В. Т. чрез адв. Я.
Д. срещу решение 263226 от 20.05.2021 г. на Софийски градски съд по гр.д. 11280/2020 г., I
гражданско отделение, 30 състав, с което е отхвърлен иск срещу Гаранционен фонд с правно
основание чл. 558, ал. 5 вр. чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за сумата от 26 000 лева обезщетение за
неимуществени вреди във връзка със смъртта на С. Т. при ПТП от 03.01.2018 г. ведно със
законната лихва от 30.09.2020 г. до плащането.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за необоснованост и неправилност поради
мотива на съда, че липсва изключителност на отношенията между починалата и ищеца –
неин внук, които да надхвърлят обичайните за родствената връзка.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника, в който се поддържа нейната
неоснователност.
Не са направени доказателствени искания от страните и въззивната инстанция не е събирала
нови доказателства.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни.
Пред въззивния съд не е спорно, че са налице елементите от фактическия състав на
непозволеното увреждане и за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд:
противоправно поведение, вина, причинени травми, причинната връзка между деянието на
делинквента и травмите на починалата, както и между травмите и настъпилата смърт, че
деянието е извършено на територията на Република България и че е причинено от
неидентифицирано моторно превозно средство. Спорно е налице ли са обстоятелствата,
обосноваващи присъждане на обезщетение в полза на ищеца от смъртта на загиналата в
резултат на ПТП негова баба и ако са налице, какво е справедливото обезщетение.
Срещу приетия от първата инстанция механизъм на ПТП няма въззивни оплаквания и
доводи. На 03.01.2018г. в гр. София, на ул. „Околовръстен път“ с посока на движение от
1
бул. „Европа“ към АМ „Люлин“ се е движел неизвестен автомобил със скорост от около 95
км/ч, при ограничение на скоростта за пътния участък от 70 км/ч. В района на №667
пешеходката С. Т. предприела пресичане на пътното платно. Същото е с по три ленти за
движение в направление, пътната настилка била суха, а часът около 18:30, тоест в тъмната
част на денонощието. На мястото няма пешеходни пътеки или светофарна уредба. С бърз
ход до леко тичане пешеходката преминала през локалното платно и при преминаването си
през активното платно за движение, в крайната лява пътна лента, траекторията й на
движение се пресякла с тази на автомобила и настъпил удар. След удара тялото на
пешеходката било качено върху предния капак на автомобила, с главата си счупило
предното стъкло, подхвърлено било във въздуха и след около 40 м изпаднало вляво извън
платното. В момента на удара скоростта на автомобила е била около 90 км/ч. За водача на
лекия автомобил ударът е бил предотвратим при скорост на движение от около 38 км/ч.
Водачът на лекия автомобил е напуснал местопроизшествието и не е установен.
От заключението на СМЕ се установява, че пешеходката е получила несъвместими с живота
травми – разкъсване на предната стена на лява сърдечна камера, тежка политравма на
белите дробове, мозъка и коремните органи. Травматичните увреди са резултат от блъсване
отзад и леко ляво-странично, последвано от качване на капака на автомобила, изпадане
върху терена и последващо прегазване през коремната и тазови области и на десния долен
крайник. Смъртта е била неизбежна и е настъпила в рамките на минути.
Не е спорно, че ищецът е внук на починалата, както и че е син на едно от общо шестте й
деца.
Предвид разширяването на кръга от лица, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък с ТР 1/2016 на
ОСГТНК на ВКС по т.д. 1/2016 г. въззивният съд излага следните съображения. От значение
са мотивите на ВКС за разширяване на кръга от лица. Най-близките на починалия по
смисъла на Постановление на Пленума на ВС № 4/61 г. и Постановление на Пленума на ВС
№ 5/69 г. се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата
житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за
продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от
загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да
бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е
претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52
ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия
семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са
създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието
на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките. Възможността за обезщетяване
на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г.,
следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени
вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са
претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува
между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците
и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена
връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в
достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението,
залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
От посочените разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете
пленумни постановления, се присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се
2
приложи това изключение, са: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и
претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които
надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението
е станала изключително силна , т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността
между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за
неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд.
Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи
обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и
за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за
наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за
българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между
изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното
родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни
житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за
нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към
връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от
бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите;
работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между
братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на
родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на
ВКС, II т. о., решение № 92 от 17.11.2020 г. по т.д. 1275/2019 II т. о. ).
За установяване на конкретните болки и страдания на ищеца по делото е разпитана
свидетелката З. Ж. Б., която разказва, че била съседка на ищеца и С., като последната
познавала от 14 години. С. и В. живеели заедно в едно домакинство. Въпреки че била негова
баба, С. гледала В. като „втора майка“ – къпела го, хранела го, водела го на училище.
Майката на В., дъщеря на С., живеела в същото домакинство, но В. спял с баба си в една от
стаите, а другите деца спели в другата стая. В. не е ходил на детска градина, но свидетелката
не знае защо, а на училище тръгнал по-късно - майка му била закъсняла със записването,
затова бил още в трети клас. С. му помагала в ученето, макар че самата тя не била толкова
грамотна. Не работела, била пенсионерка и семейството разчитало на нейните доходи.
Майката на В. нямала съпруг. От време на време я викали да чисти или да връща хартия.
Изкарвала за деня, но С. купувала дрехи, обувки и храна. Бабата казвала на внука си „сине“.
Когато разбрал за смъртта на баба си, на В. му станало лошо, не можели да го свестят. Два-
три дни бил на легло. Не можел да повярва на случилото се. По това време бил на 9 години.
Сега ищецът живеел на друго място – по-далеч от мястото, на което живее свидетелката и
наскоро й били отишли на гости, а той поискал да ходят на гробища. Като се сетел сега, му
ставало лошо.
Макар да се установява, че ищецът и загиналата са живели в един апартамент, този факт не е
достатъчен, за да се приеме, че привързаността е станала толкова силна, че да му е
причинила извънредни болки и страдания. Такива извънредни болки и страдания следва да
бъдат доказани, а свидетелските показания не ги установяват. Връзката между бабата и
внука следва да е била по-дълбока по-трайна и по-скоро изключение от общоприетите за
морала на съвременното българско общество емоционална привързаност между баба и внук.
За съда е безспорно, че между детето и баба му са съществували отношения на взаимна обич
и привързаност, че бабата се е грижила за детето наред с майка му. Обръщението „сине“ е
общо обръщение на възрастен към дете, не само за родните деца, но и за внуци и за деца без
роднинска връзка, като се използва и за момче, и за момиче. Независимо че майката на
детето е безработна и няма съпруг, не може да се приеме, че бабата е заместила родителя,
каквито доводи се изтъкват едва във въззивната жалба. В исковата молба твърденията са, че
в забързаното ежедневие на семейната среда (работещи родители) бабата е полагала
основите в нравственото и емоционалното развитие на внучето си. От една страна, се
установява, че майката не е работещ родител и разполага с цялото си време за отглеждането
на детето си, което тя е и правела, а от друга бабите и дядовците в българското общество
традиционно полагат основите на нравственото и емоционалното развитие на внуците си
наред с родителите/родителя, какъвто е и настоящият случай. Не се установява, че бабата
изцяло е поела грижите за неговото отглеждане и възпитание, за да могат техните
3
отношения да се окачествят като изключение от общоприетите близки взаимовръзки между
родственици.
Не се установява и скръбта на детето да надвишава по интензитет нормалната човешка
реакция при такова трагично събитие. Въззивният състав кредитира показанията на
свидетелката, че на детето му е станало лошо, като е научило за смъртта и че когато се сети,
му става лошо. Това обаче е очаквана реакция за дете, загубило баба си, с която са били
свързани в нормалните за разширеното семейство отношения на любов и разбирателство. Не
се доказват продължителни или извън обичайните страдания. Не се установяват твърденията
от исковата молба, че детето плаче непрестанно и е загубило съня си. Свидетелските
показания са общи, от тях не може да се направи извод за това колко често и колко време е
продължила тъгата на детето. От тях се установява, че детето е приело зле вестта за смъртта
на баба си, което съдът не поставя под съмнение и че един път, при ходене на гости у
свидетелката, е поискало да отиде на гробищата.
Мотивите на Софийски градски съд, след анализ на събраните доказателства, са правилни и
законосъобразни. Настоящият състав приема за неоснователна жалбата на ищеца и
обжалваното решение предвид съвпадане на изводите на двете инстанции следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора за въззивната инстанция в полза на ответника по жалбата следва да
се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 263226 от 20.05.2021 г. на Софийски градски съд по гр.д.
11280/2020 г., I гражданско отделение, 30 състав.
ОСЪЖДА В. В. Т., ЕГН ********** чрез законния представител В. В. Т. ЕГН
********** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на Гаранционен фонд, ул. „Граф
Игнатиев“ 2, ет. 4 юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 100
(сто) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4