Р Е Ш Е Н И Е
№
В
името на народа
гр.
Кърджали, 01.04.2021 г.
Административен съд - Кърджали,
в публично съдебно заседание на първи
март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БОЖКОВА
При секретаря Павлина Петрова
Като разгледа докладваното от съдия Божкова
Административно
дело № 2/ 2021г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.95-97 от ДОПК.
Образувано е по жалба
на К.Р.В. от ***, чрез пълномощник, срещу Решение № 377/ 27.11.2020 г. на
директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на К.В.
срещу Решение, изх. № **********/ 26.05.2020 г., за издаване на удостоверение
на главен инспектор по приходите в ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали. В
жалбата са изложени подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното
решение. Искането е да се отмени обжалваното решение на директора на ТД на НАП
– Пловдив, с което е отхвърлена жалбата срещу решение на главен инспектор по
приходите в ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали. В съдебно заседание, редовно
призована, жалбоподателката не се явява и не се
представлява. От пълномощника й е постъпило писмено становище, в което заявява,
че поддържа жалбата си по подробно изложени съображения. Претендира присъждане
на деловодни разноски.
Ответникът – директор
на ТД на НАП – Пловдив, редовно призован, чрез пълномощник, дава мотивирано заключение
за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Жалбата е подадена от
легитимирано лице, в срока по чл. 95 ДОПК, поради което е допустима.
За да се произнесе по
съществото на спора АС – Кърджали приема за установена следната фактическа
обстановка:
На 27.05.2020 г. К.Р.В.
е подала, до офис Кърджали на ТД на НАП – Пловдив, Искане за издаване на
удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство за заето лице на
територията на две или повече държави-членки. Посочила е данни за трудова
дейност на територията на Р България, работодател – „***“ ЕООД. В заявлението е
попълнен и „Период на очакваната продължителност на работата като заето лице от
17.08.2018 г. до 28.05.2019 г.“ Посочени са и данни за работодатели в ***, при
които К. В., е извършвала дейност, както следва: *** и
***.
Представен е ТД №
***/ *** г., сключен между „***“ ЕООД, *** и К.Р.В.. Съгласно този договор работодателят възлага, а служителят се
задължава, срещу трудово възнаграждение, да изпълнява длъжността „***“ – при
условията на 3-та категория труд. Вписано е, че служителят ще бъде изпратен за
изпълнение на временна работа в предприятие-ползвател под ръководството и
контрола на работодателя при условията на чл.107р, ал.1 от КТ. В ТД е записано,
че работникът се задължава да постъпи на работа на 17.08.2018 г. Мястото на
работа е определено в обект на работодателя при условията на чл.107р, ал.1 от КТ. Работното време е 8 часа. Договорът е срочен – до завършване на
определената работа. Уговорено е трудовото възнаграждение.
Представени са:
Договор за предоставяне на временна заетост, с дата 20.08.2018 г., сключен
между „***“ ЕООД и *** (***, ***), в който е уточнено, че се изпраща лицето К.
В. на длъжност „***“. Определена е часовата ставка, която ще бъде заплащана; Договор за предоставяне на временна заетост, с
дата 28.10.2018 г., сключен между „***“ ЕООД и *** ( ***), в който е посочено,
че се изпращат лицата: Х. А., К.В. и М. Ф.
Орган по приходите в
ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали е поискал информация от „***“ ЕООД и К.В.
Съгласно обяснение от
„***“ ЕООД, с дата 18.06.2020 г., декларираното процентно съдържание на работно
време за дейността в държава-членка по пребиваване е 0%. В периода: 17.08.2018
г.-28.05.2019 г., за който се изисква удостоверение А1, лицето е командировано
в ***. Процентното съотношение за работно време за дейността (100%) се отнася
за държавата-членка, в която е командирована и е само за периода на
командироването. Относно т. V от искане за издаване на удостоверение А1
е посочено, че лицето упражнява дейност в ***, а другата държава-членка е
Република България, в която пребивава. Същото обяснение е
представено и от К.В..
От решение за отказ за издаване на
удостоверение относно приложимо законодателство
№ **********/ 26.05.2020 г., се
установява, че органът по приходите, след анализ на събраните доказателства, е
приел, че условията, при които лицето може да остане подчинено на българското
осигурително законодателство не са изпълнени. Прието е, че лицето попада в
персоналния обхват на Регламент на Съвета (ЕИО) № 883/2004 – български
гражданин, извършващ дейност по трудов договор сключен с български работодател,
само на територията на *** от датата на постъпване на работа по сключените
договори до момента. Прието е, че приложимото законодателство се определя
съгласно разпоредбите на чл. 11-16 от регламента, като основният принцип е, че
за едно заето лице е приложимо законодателството на само една държава – членка
(чл. 11 § 1). Съгласно § 3 на чл. 11 спрямо лице, осъществяващо дейност като
наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага
законодателството на тази държава-членка. Регламентът предвижда
изключение-специални правила при командироване на наети лица- съгласно чл. 12 §
1 от Регламент (ЕИО) 883/2004. За целите на прилагането на цитираната
разпоредба в чл. 14 § 1 и 2 е предвидено, че "лице, което осъществява
дейност като заето лице в държава-членка от името на работодател, който
обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този
работодател в друга държава-членка" включва лице, което е наето с цел да
бъде командировано в друга държава-членка, при условие че непосредствено преди
да започне работа спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството
на държавата-членка, в която е установен неговият работодател, а изразът
"което обичайно осъществява дейността си в нея" се отнася до работодател,
който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от чисто
вътрешни управленски дейности, на територията на държавата-членка, в която е
установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за
дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва
да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на
действителния характер на извършваните дейности. Съгласно решение №А2 от 12. 06.
2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност за тълкуване на чл. 12 от Регламента съществуват две решаващи условия
за прилагането на чл. 12 § 1 – наличието на пряка връзка между работодателя и
работника, който той наема на работа и наличието на връзки между работодателя и
държавата — членка, в която той е установен.
По отношение на съществената дейност на
територията на България на изпращащото дружество – „ ***“ ЕООД, което е и
работодател на жалбоподателката, в решението за отказ на главен инспектор в
офис Кърджали към ТД на НАП – Пловдив и в решението на директора на ТД на НАП –
Пловдив, не се съдържат фактически констатации.
С Решение № 377/ 27.11.2020 г. на директора
на ТД на НАП – Пловдив изводите на органа по
приходите, като е оставил без уважение жалбата на К. В. При така установената фактическа
обстановка съдът намира жалбата за основателна.
В случая се оспорва отказ да бъде издадено
удостоверение относно приложимо законодателство (А1).
Компетентната институция да определя
приложимото законодателство по Дял ІІ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и да издава
формуляр А1 въз основа на Приложение № 4 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 е
Националната агенция за приходите.
Оспореният акт е издаден от компетентен
орган, в писмена форма, като не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
От справка
в Търговския регистър се установява, че „***” ЕООД е заявило предмет на
дейност предоставяне на работна сила за временна заетост и други дейности,
незабранени със закон, като за дейностите, за които се изисква лиценз, след полуването му.
Установено е, че между К. В. и „ ***” ЕООД е сключен трудов договор В.
да изпълнява работа в предприятие-ползвател, с което работодателят има договор
за предоставяне на персонал, в което ще бъде изпратен на длъжността „***” в ***.
Приложимото законодателство се определя в
съответствие с разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 –
чл. 16) при условие, че е налице трансгранична ситуация.
"Определяне на приложимото
законодателство" е един от основните принципи, установени с Регламент (ЕО)
№ 883/2004 и според него лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени
на законодателството на само една държава членка - чл. 11, §. 1 от регламента.
Основното правило при определяне на
приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата
членка, на чиято територия полагат труда си. В Дял II от Регламент (ЕО) №
883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези.
За целите на прилагането на Дял II от
Регламент (ЕО) № 883/2004 "дейност като заето лице" и "дейност
като самостоятелно заето лице" е всяка дейност или положение, което се
приема за еквивалентно за целите на осигурителното законодателство на държавата
членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно
положение. По отношение на България към категорията "заети лица"
спадат всички осигурени лица съгласно чл. 4, ал. 1 от КСО, а към категорията
"самостоятелно заети лица" – самоосигуряващите
се лица съгласно чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО, както и полагащите труд без
трудово правоотношение по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от КСО.
Работодател, който командирова наети лица да
работят на територията на друга държава-членка е задължен да уведоми за
ситуацията компетентната институция ( в случая НАП), чието законодателство се
прилага, а тази институция по искане на работодателя незабавно предоставя
атестация (удостоверение А1) за приложимото право.
Органът по приходите е отказал издаване на
удостоверение, тъй като е приел, че не са налице условията, при които на основание
чл. 12 § 1 от Регламент (ЕИО) 883/2004 лицето може да остане подчинено на
българското осигурително законодателство, т. е. за него следва да бъде
приложима разпоредбата на чл. 11 § 3 б. "а" от регламента и приложимо
е законодателството на държавата членка в която осъществява дейност като наето
лице.
Разпоредбата на чл. 11 § 3 б. а) от Регламент
№ 883/2004 определя общото правило за привързване, съгласно което спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава членка, се прилага законодателството в тази държава членка.
Съгласно чл. 12, параграф 1 от регламента
лице, командировано от работодателя си в друга държава членка, продължава да е
подчинено на законодателството на държавата членка по произход, т. е.
предвидена е възможност за работодателя при определени условия да командирова
работниците си в друга държава членка, без да е необходимо да подчинява тези
работници на схемата за социална сигурност на последната държава членка.
Съгласно цитираната разпоредба лице, което
осъществява дейност като наето лице в държава – членка от името на работодател,
който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този
работодател в друга държава-членка, за да осъществява дейност от името на същия
работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава
– членка, при условие, че предвидената продължителност на тази работа не
превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице.
В случая не е спорно, че работникът не е
изпратен да замества друго лице и продължителността на работата при приемащото
предприятие не превишава двадесет и четири месеца, както и че лицето, което е
командировано в друга държава членка членува в системата за социална сигурност
на държавата членка, в която неговият работодател е установен, което се
установява и от събраните по делото доказателства.
Съгласно чл. 14, параграф 1 от Регламент №
987/2009 на ЕП и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване процедурата
за прилагане на Регламент № 883/2004, за целите на прилагането на чл. 12 § 1 от
основния регламент "лице, което осъществява дейност като заето лице в
държава – членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността
си в нея, и което е командировано от този работодател в друга
държава-членка" включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в
друга държава-членка, при условие, че непосредствено преди да започне работа
спрямо съответното лице вече се е прилагало законодателството на
държавата-членка, в която е установен неговият работодател. От самия текст
следва, че обстоятелството, че едно лице е наето с цел да бъде командировано в
друга държава членка, не е пречка то да може да се счита за "лице, което
осъществява дейност като наето лице в държава членка от името на работодател,
който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този
работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на
същия работодател" по смисъла на чл. 12 параграф 1 от Регламент №
883/2004, така че когато случаят е такъв и стига да спазени останалите условия,
предвидени в последната разпоредба, по силата на същата разпоредба това лице
продължава да е подчинено на законодателството на държавата членка, в която
неговият работодател обичайно осъществява дейността си- решение на СЕС по дело
С-451/17, т. 34. Безспорно е установено, че К. В. е наета с цел да бъде
командирован в друга държава-членка, като това обстоятелство не е пречка да се
счита за "лице, което осъществява дейност като наето лице в държава членка
от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което
е командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява
там дейност от името на същия работодател" по смисъла на чл. 12 параграф 1
от Регламент № 883/2004, ако са спазени останалите условия, предвидени в
последната разпоредба.
Съгласно Решение на Съда (шести състав) от 25 октомври 2018 годин апо дело C-451/17 („***" АД срещу Директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите — ***) Член 14, параграф 1
от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16
септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент
(ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност във връзка с
член 12, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална
сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на
Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че лице, наето на
работа с цел да бъде командировано в друга държава членка, трябва да се счита
за лице, спрямо което „непосредствено преди да започне работа […] вече се е
прилагало законодателството на държавата членка, в която е установен неговият
работодател", по смисъла на член 14, параграф 1 от Регламент № 987/2009,
въпреки че непосредствено преди да започне работа като наето лице то не е имало
качеството на осигурено лице съгласно законодателството на тази държава членка,
ако към този момент е пребивавало в нея. От доказателствата по делото се
установява, че за жалбоподателката това условие е
било изпълнено, като видно от
приложената справка на сключените трудови договори на лицето, сключеният с нея
трудов договор е регистриран.
Изпращането на работници от предприятие,
което осигурява временна работа в друга държава-членка попада в приложното поле
на чл. 12, ал. 1 от Регламент № 883/2004 (решение по дело С-35/70 и по дело ***,
С-202/97). Член 12, ал. 1 от Регламент № 883/2004 възпроизвежда по същество
съдържанието на член 14, ал. 1, буква а) от Регламент № 1408/71. Тъй като
Регламент № 883/2004 запазва правилото за прилагане спрямо командирования
работник на законодателството на държавата, в която неговият работодател обичайно
осъществява дейността си, и преследваните от посочените регламенти цели са
идентични, съдебната практика на СЕС относно Регламент № 1408/71 остава
приложима към тази разпоредба ( решение по дело С-356/15). Също така, в
Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на
предоставянето на услуги, както и в Директива 2014/67/ЕС за осигуряване на
нейното изпълнение понятието "командироване" обхваща двете хипотези
на чл. 121, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от КТ, като с чл. 121а от КТ са въведени
изискванията на същите директиви в националното законодателство. Член 12, чл. 1
от Регламент № 883/2004 представлява специална норма, която урежда конкретна
ситуация, и това оправдава друг критерий за привръзка,
поради което няма основания за особено ограничително тълкуване на член 12,
параграф 1 от Регламент № 883/2004. В решението си от 10.02.2000 г. по дело
С-202/97 СЕС, позовавайки се на практиката си в дела С-19/67 и С-35/70, е
постановил по отношение на член 14, ал. 1, буква а/ от Регламент № 1408/71 (който
предшества член 12, ал. 1 от Регламент № 883/2004), че тази разпоредба е
приложима само ако са спазени две условия - първото, което се отнася до
необходимата връзка между от една страна, предприятието, командировало
работника в държава членка, различна от тази, в която е установено и от друга
страна, командирования работник, изисква по време на командироването на този
работник да се запази органичната (пряката) връзка между него и предприятието и
второто условие, свързано с отношението, съществуващо между това предприятие и
държавата членка, в която то е установено, изисква предприятието обичайно да
извършва съществена дейност на територията на същата държава членка.
В съответствие с решението на СЕС по дело ***,
С-202/97 и с Решение А2 на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност от 12.06.2009 г. за тълкуване на чл. 12 от
Регламент № 883/2004, за да се установи дали пряка връзка продължава да
съществува между изпращащото предприятие и изпратения работник, следва да се
вземат предвид редица елементи, като отговорността за наемането на работа,
трудовият договор, уволняването, възнаграждението (без това да накърнява
евентуални споразумения между работодателя в изпращащата държава и предприятието
в държавата на заетост относно заплащането на работниците), освобождаването от
длъжност и властта за определяне на характера на работата. Принципи, определящи
кога е налице пряка връзка между изпращащото дружество и командированото лице
са отговорност за наемането; да е очевидно, че договорът е и продължава да бъде
в сила за целия срок на командироване за страните, участвали в съставянето му,
и е резултат от преговорите, довели до наемането; правото на прекратяване на
трудовия договор (уволнението) трябва да е само на командироващото предприятие;
командироващото предприятие да си е запазило правото да определя естеството на
работата, извършвана от командирования работник или служител, не по отношение
на подробностите за вида на предстоящата работа и начина, по който тя следва да
бъде извършена, а в по-общ план за определяне на крайния продукт на тази работа
или на основната услуга, която ще бъде предоставяна; задължението за
възнаграждение на работника или служителя е на предприятието, което е сключило
трудовия договор, което не засяга евентуални споразумения между работодателя в
изпращащата държава и предприятието в държавата по заетост относно начина, по
който ще бъдат извършени фактическите плащания на наетото лице; правото на
налагане на дисциплинарни мерки на наетото лице е на командироващото
предприятие.
В случая от събраните по делото доказателства
се установи наличието на тази предпоставка. Работникът е назначен по трудов
договор на длъжност „***” и съгласно този договор е изпратен в *** за
изпълнение на временна работа в предприятие ползвател, съгласно договор за
предоставяне на персонал за временна работа, сключен между жалбоподателя и
предприятието-ползвател.
Налице е сключен трудов договор между жалбоподателката и „***” ЕООД. Изрично е уговорено място на
работа, длъжност, работно време, трудово възнаграждение, ползване на отпуск,
прекратяване на трудовото правоотношение, отстраняване от работа. Съгласно
договорът работодателят е длъжен да начислява и изплаща своевременно на
работника трудовото възнаграждение въз основа на справка, издадена от Клиента
за действително отработеното време и определения размер на основното и
допълнително трудово възнаграждение, часове за извънреден и нощен труд.
Възнаграждението на работника се изплаща от работодателя - "***" ЕООД,
който определя и общия характер на работата, извършвана от работника в
предприятието ползвател, има ръководни функции по отношение отпуските, запазена
е функцията по освобождаването от работа, той има право да прекрати договора и
да наложи наказания. Именно жалбоподателят заплаща трудово възнаграждение на
работника, както и осигуровките за лицето. Пряката връзка между работника и
жалбоподателя продължава да съществува и след командироването на работника.
Неправилно административният орган се
позовава на факта, че в трудовите договори е уговорено, че работата ще се
извършва под ръководството и контрола на предприятието ползвател, а
задълженията на лицето ще се определят с длъжностна характеристика, която ще
бъде връчена при постъпване в предприятието ползвател.
Именно с оглед установените критерии
командироващото предприятие си е запазило правото да определя естеството на
работата, извършвана от командирования работник или служител, но не и по отношение
на подробностите за вида на предстоящата работа и начина, по който тя следва да
бъде извършена, което е в правото на приемащото предприятие. Именно в този
смисъл и работодателят – „***” ЕООД е определил естеството на работата, която
ще извършва командирования работник, а подробностите на работата и начина на
извършването й се определя от приемащото предприятие.
От изложеното се установи, че са оборени
основанията за отказ да се издаде удостоверение А1, посочени в решение за отказ
на главен инспектор по приходите, потвърдено с решение на директора на ТД на
НАП – Пловдив.
Предвид изложеното, съдът намира, че са
налице предпоставките по чл. 12, пар. 1 от Регламент
№ 883/2004 г. за издаване на удостоверение А1 за лицето К.Р.В.
Жалбата като основателна следва да се уважи,
като оспореният акт бъде отменен, а преписката следва да се изпрати на
ответника за издаване на документ по искане за издаване на удостоверение А1 за
приложимото осигурително законодателство за заето лице, без да бъдат давани
указания за съдържанието му, предвид разпоредбата на чл. 96 ДОПК.
На основание чл. 161, ал. 1, изр. първо от ДОПК, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски в размер на
380 лв. – реално заплатено адвокатско възнаграждение по ДПЗС с дата 14.12.2020 г., както и държавна
такса в размер на 10 лв. Деловодните разноски следва да се възложат в тежест на
ТД на НАП – Пловдив.
Водим от горното и на основание чл. 160, ал.
3, във вр. с чл. 144, ал. 2 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
Отменя
Решение, изх. №
**********/ 26.05.2020 г., за издаване на удостоверение на главен инспектор по
приходите в ТД на НАП – Пловдив, офис Кърджали, потвърдено с Решение № 377/
27.11.2020 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив.
Изпраща
делото
като преписка на Териториална Дирекция на НАП – гр.Пловдив, за издаване от
органа по приходите на удостоверение А1 за приложимо законодателство по искане,
вх. № 94-00-3423/ 27.05.2020 г., при съобразяване на дадените в мотивите на
настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона.
Осъжда ТД на НАП – Пловдив
да заплати на К.Р.В. с ЕГН ********** и адрес: *** деловодни разноски в размер
на 390 лв. (триста и деветдесет лева).
Решението е окончателно.
Съдия: