РЕШЕНИЕ
№ 1098
гр. Варна, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 2 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Димо Цолов
при участието на секретаря София Н. М.
като разгледа докладваното от Димо Цолов Административно наказателно
дело № 20213110204733 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН и е образувано по
жалба от „.“ ЕООД гр. Варна, ЕИК ., срещу Наказателно постановление №03-2100032 от
23.09.2021 г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна, с което за
нарушение по чл.153, ал.2 КТ, на въззивника е наложено административно наказание
имуществена санкция в размер 2000.00 лв.
Въззивникът твърди, че НП е незаконосъобразно, неправилно и издадено при
съществено процесуално нарушение и моли, същото да бъде отменено. Твърди, че
констатацията за неизпълнено от работодателя задължение за осигуряване на непрекъсната
седмична почивка 36 часа е направена, без да е установена продължителността на работната
смяна за всеки един ден от съответния период от 29.06.2021 г. до 05.07.2021 г., при което е
налице непълно описание на нарушението и същевременно не е възможно да се прецени,
дали действително е осъществено твърдяното нарушение. Излага и становище за
маловажност на твърдяното нарушение. Твърди също, че наложената санкция неправилно е
определена в размер над минималния предвиден.
Въззиваемата страна оспорва жалбата и моли съда, да остави същата без
уважение като потвърди оспореното НП като правилно и законосъобразно издадено.
Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:
На 18.08.2021 г. служители на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна –
свид. М.М. участвала в проверка за спазване на трудовото законодателство в обект хотел „.“,
находящ се в к.к. „.“, обл. Варна, стопанисван от въззивното дружество „.“ ЕООД, от което
било изискано представяне на документи относно разпределение и отчитане на работния
процес, включително графици и присъствена форма от м. юни и м. юли 2021 г. При
1
проверка на представените документи – графици и отчетни форми за периода от м. юни и м.
юли 2021 г., отразена в Протокол №ПР2127806 от 13.09.2021 г., било констатирано, че
работникът Н.И.М. на длъжност „камериер“ е полагала труд в периода от 29.06.2021 г. до
05.07.2021 г. включително, с което за горецитирания период не й е била осигурена седмична
почивка не по-малко от 36 часа съобразно чл.153, ал.2 КТ при установено сумарано
изчисляване на работното време с правилника за вътрешния трудов ред. При тази
констатация, за съответния период на неизпълнение на изискването по чл.153, ал.2 КТ,
спрямо въззивника бил съставен АУАН №03-2100032 от 13.09.2021 г. Актът бил надлежно
връчен на М. Й. – надлежно упълномощено лице от управителя на въззивното дружество.
На 02.12.2020 г. наказващият орган издал процесното НП, с което възприел и
възпроизвел направените в АУАН фактически констатации и наложил на въззивника
предвиденото в чл.414, ал.1 КТ наказание имуществена санкция в размер между
минималния и средния предвиден, в посока към минималния – 2000.00 лв.
Визираната фактическа обстановка съдът счита за установена по категоричен
начин от кредитираните като безпристрастно дадени в резултат на непосредствени
възприятия показания на свидетелите М.М. и П.Б., които напълно кореспондират и с
приобщените документи – НП №03-2100032 от 23.09.2021 г., АУАН №03-2100032 от
13.09.2021 г., известие за доставяне, писмо № НП2100032 от 26.10.2021 г., пълномощно рег.
№15068 от 03.12.2019 г.,, индентификационна карта на „С. Б. ЕООД, призовка на основание
чл.45, ал.1 АПК, Заповед №14 от 29.04.2021 г., график камериерки и хигиенистки, трудов
договор №00266 от 15.03.2021 г., протокол ПР2127806 от 13.09.2021 г., Заповед №0280 от
03.08.2010 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Относно допустимостта на жалбата:
Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е приета
от съда за разглеждане.
Относно компетентният орган:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган – Директор на
Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна.
Относно процесуалната законосъобразност на оспорения акт:
Акта за установяване на административно нарушение и издаденото въз основа
на същия наказателно постановление е издадено в сроковете по чл.34 ЗАНН и не страдат от
съществени нарушения на процесуалните изисквания относно законоустановените форма и
съдържание.
Относно материално-правната законосъобразност на обжалвания акт:
Направената от наказващия орган констатация, че работникът Н.М. е работила
седем последователни дни, при което на същата не е осигурена от работодателя седмична
почивка не по-малко от 36 часа, е правилна.
Съдът намира, че не са налице спорни обстоятелства по фактите, които да са
налагали провеждане на допълнително разследване, тъй като доказателства относно
обстоятелството, колко часа е работило лицето през сочения в НП период се съдържат в
представените пред наказващия орган документи - отчетни форми - графици. Приложените
график за работа и присъствена форма за м. 06. и м. 07. 2020 г., на които се позова
наказващият орган, представляват частен писмен документ, съставен и утвърден от
управителя, представен е от него на проверяващите служители на Дирекция “Инспекция по
труда” и удостоверява факти относно действително отработеното от работника време през
съответния период. Тъй като отчетните форми удостоверяват неизгодни факти за страната,
2
която ги е съставила и представила при извършената проверка, то същите се ползват с
материална доказателствена сила в административно-наказателното производство, още
повече, че тези доказателства са представени от управителя на обекта, ведно с негово
становище, че отразяват реално отработеното време от работещите в дружеството лица.
Видно от представените графици, Н.М. е работила седем последователни дни
от 29.06.2021 г. до 03.07.2021 г. включително, което съставлява нарушение на изискването
по чл.153, ал.2 КТ. Нарушението е осъществено именно на 05.07.2021 г., доколкото това е
датата, от която е следвало да започне седмичната почивка на работника Н. М.
При сумирано изчисляване на работното време, поради което работната
седмица не е идентична с календарната. С нормата на чл.153, ал.2 КТ е предвидено
непрекъснатата седмична почивка да е не по-малко от 36 часа. В случаите, когато
непрекъснатата седмична почивка се пада между две различни смени на работника, при
сумирано изчисляване на работното време, тя може да бъде по-малка от 36 часа, но най-
малко 24 часа, когато действителната и техническата организация на работата в
предприятието налагат това. Тази регламентация на седмичната почивка е свързана с
предвидената в чл.142, ал.4 КТ възможност, максималната продължителност на работна
смяна при сумирано изчисляване на работното време да бъде до 12 часа, но с ограничението,
че продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа.
В нормата на чл.9а, ал.1 и ал.3 от Наредба за работното време, почивките и
отпуските /Наредбата/, приета с ПМС №72 от 30.12.1986 г., е разписано изискването,
едновременно с установяването на сумирано изчисляване на работното време по чл.142, ал.
2 КТ работодателят да утвърждава поименни графици за работа за периода, за който е
установено сумираното изчисляване, които поименни графици трябва да се изготвят така, че
сборът от работните часове по графика на работника или служителя за периода, за който е
установено сумираното изчисляване, да е равен на нормата за продължителност на
работното време, определена по чл.9б от Наредбата. Според чл.9б, ал.1 от Наредбата при
сумирано изчисляване на работното време по чл.142, ал.2 КТ се определя норма за
продължителност на работното време за периода, която е в часове, като броят на работните
дни по календар, включени в периода на отчитане, се умножи по дневната продължителност
на работното време, установена за работното място, при подневно отчитане на работното
време.
С трудовия договор на Н. М., е установено сумирано изчисление на работното
време – месечно, при пълен работен ден с продължителност 7 часа, т. е. нормата за
продължителност на работното време за месечен период (в конкретния случай при 22
работни дни на м. юни и м. юли 2021 г.) е 176 часа. В рамките на всеки календарен месец,
предвид сумирано изчисляване на работното време, работодателят е длъжен при изготвяне
на графика да осигури и регламентираната в КТ междуседмична почивка.
В подкрепа на последното е и обстоятелството, че изрично в чл.9в, ал. 1 от
Наредбата е разписано, че в случаите, когато в края на периода, за който е установено
сумирано изчисляване на работното време, отработените от работника или служителя часове
по графика са по-малко от часовете, определени по реда на чл.9б, за недостигащите часове
се счита, че работникът или служителят е в престой не по своя вина, с изключение на
случаите на виновно неявяване на работника или служителя на работа. По същия начин е
уредена и хипотезата, когато се прекратява трудовото правоотношение на работник или
служител преди изтичането на периода, за който е установено сумирано изчисляване на
работното време, и отработените от него часове по графика са по-малко от часовете,
определени по реда на чл.9б.
Независимо, че в случая работникът е имал 176 часа месечно работно време,
при въведеното сумирано месечно изчисляване на работното време, е следвало на работника
да бъде осигурена седмична почивка не по-малко от 36 часа, считано от 05.07.2021 г.
3
Седмичната почивка обхваща времето от края на последния работен ден на предходната
седмица до началото на първия работен ден на следващата седмица, като тази почивка не се
включва в работното време. При сумираното изчисляване на работното време е допустимо
да се работи на шестия ден от работната седмица, но така, че сумирайки часовете след края
на работното време на шестия ден + тези на седмия ден от работната седмица, да се осигури
на работника най-малко 36 часова седмична почивка. В случая според графика последната
за м. юни и м. юли 2021 г., работна седмица на Н. М. е започнала на 29.06.2021 г. (вторник),
като работникът, според присъствената форма е работил до 05.07.2021 г. (понеделник),
включително, т. е. 7 последователни дни без седмична почивка. В този смисъл възражението
на въззивника, че седмичната почивка следва да бъде осигурена в рамките на календарна
седмица е неоснователно.
Застъпеното от въззивника становище за квалифициране на нарушението по
чл.153, ал.2 КТ като маловажен случай, съгласно чл. 415в КТ, е неоснователно. Според
настоящия съдебен състав фактите в казуса са неотносими и към приложение на чл.415в КТ,
тъй като по преписката липсват доказателства нарушението да е било отстранено веднага
след установяването му. От нарушението безспорно са произтекли вредни последици за
работника, който е бил лишен от възможността да се ползва от междуседмичната си
почивка, възстановявайки се след положения труд.
Съдът намира, че не са налице и основания за приложение на института
„маловажен случай“ по смисъла на чл.28 ЗАНН. Конкретното нарушение и обстоятелствата
по неговото извършване сочат степен на обществена опасност на деянието, типична за
общия случай на нарушения от същия вид, отчетена от законодателя при въздигане на
деянието в нарушение. Също така, нарушението е формално, а не резултатно и липсата или
незначителността на вредоносни последици няма как да обуславя по-ниска степен на
обществена опасност спрямо обикновени нарушения от този вид.
Съгласно чл.414, ал.1 КТ за процесното нарушение на работодател -
юридическо лице се налага имуществена санкция в размер от 1500 до 15000 лв. В случая
определената имуществена санкция 2000 лв е над минималния размер като в НП не се сочат
мотиви за определяне на наказание по-високо от минималното – нито във връзка с
обществената опасност и тежестта на нарушението, нито с оглед нарушителя. Не се твърди
поредност на нарушението, определени неблагоприятни последици от деянието, разкриващи
по-висока степен на обществена опасност от типичната, не се коментират негативни данни
за нарушителя и др. Ето защо съдът счита, че така определеното наказание следва да бъде
коригирано към определения от закона минимум – 1500.00 лв, като намира този размер за
достатъчен за постигане целите на наказанието по смисъла на чл.12 ЗАНН.
При този изход на спора, на основание чл.143, ал.3 АПК, въззиваемата страна
има право да й бъдат присъдени разноски за възнаграждение за юрисконсулт. Като съобрази,
че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност и е приключено в рамките
на едно съдебно заседание, съдът намира за съответстващо възнаграждение в установения
минимален размер 80.00 лв, съгласно чл.144 АПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр.
чл.27е от Наредба за заплащането на правната помощ.
Същевременно, при изменение на процесното НП само в частта относно
размера на наложеното наказание и потвърждаване в останалата част, съдът намира
отправеното от въззивника искане за присъждане на разноски за възнаграждение на адвокат,
за неоснователно. Основанията за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН са
визирани в чл.143 АПК и там неслучайно не е включена хипотезата на изменение на
административния акт чрез намаляване на наложено административно наказание.
Действително, чл.144 АПК регламентира приложение на ГПК за неуредените в АПК
въпроси, но това субсидарно приложение на ГПК в административното производство е
редно да се отнася за онези хипотези, които са идентични и съответстващи по своята
4
същност с уредените в ГПК, но нямат изрична регламентация по АПК, а не и за хипотеза,
чиято съотносимост е само частична и се извлича единствено чрез аргументи за приложение
по аналогия. Включените в чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК основания за присъждане на разноски
съразмерно на уважената или отхвърлената част от предявен иск, определено не са
идентични или съотносими спрямо същността на въззивното административно-наказателно
производство по ЗАНН и в частност – на същността на отправяните от страните правни
претенции по този вид дела, чийто основен предмет е наличието или липсата на
осъществено административно нарушение и законосъобразността на санкционирането на
конкретно лице за съответното нарушение, докато размера на наказанието не е основен
елемент на защитаваните права, а по ГПК всяка основна претенция има съответен паричен
еквивалент и затова, разноските се присъждат спрямо степента на защита на конкретните
парично оценими права.
С оглед изтъкнатия основен предмет в производствата по ЗАНН, да се счита
намаления размер на наложената санкция за основен критерий за съразмерност на
обезщетението за направените разноски, е несъстоятелно и несъответстващо на същността,
принципа и целите на обезвредата за сторени разноски в съдебното производство. Това е
така, защото разходите в тези производства страната прави, преди всичко за да се установи,
извършено ли е изобщо твърдяното нарушение, правилно ли е квалифицирано същото,
правилно ли е ангажирана отговорността именно на лицето, сочено като извършител и
приложена ли е за нарушението съответстващата му санкционна норма. И едва, ако всички
тези обстоятелства са законосъобразно констатирани, се преценява справедливостта на
размера на наложената санкция. Да се счита този най-малко съществен елемент от предмета
на спорното производство като основен и единствен критерий за съразмерност на паричния
еквивалент на вложените от страната средства за компетентна и професионална защита на
нейните интереси, е определено неоснователно и несъответстващо на действителната
същност и правна сложност на осъществената защита.
По различен начин следва да се преценява искането за разноски само в
случаите, когато изменението на размера на наложено наказания е основна и единствена
претенция на страната. Доколкото само в тази хипотеза, окончателният съдебен акт би
могъл да бъде изцяло в полза на основната и единствена материално измерима претенция на
страната, това би дало основание, включително чрез приложение по аналогия на
разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК, за присъждане на разноски в тежест на наказващия орган.
При така изтъкнатите съображения, настоящият съдебен състав намира, че
съобразно чл.143 АПК, при изменение на оспорен административен акт в частта относно
размера на наложено наказание, постановено по предявено искане за цялостна отмяна на
съответното НП, основание за присъждане на разноски за оспорилата акта страна, не e
налице, както и че субсидарно приложение на разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК в такава
хипотеза не следва да се допуска.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА Наказателно постановление №03-2100032 от 23.09.2021 г.,
издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Варна срещу „.“ ЕООД гр.
Варна, ЕИК , за нарушение по чл.153, ал.2 КТ, като НАМАЛЯВА размера на наложеното
административно наказание “имуществена санкция“, от 2000.00 лв до 1500.00 лв (хиляда и
петстотин лева, 00 ст.) и ПОТВЪРЖДАВА наказателното постановление в останалата
част, на основание чл.63, ал.2, т.4, вр. ал.7, т.2 ЗАНН.
ОСЪЖДА „“ ЕООД гр. Варна, ЕИК, ДА ЗАПЛАТИ в полза на Дирекция
5
„Инспекция по труда“ гр. Варна, сумата 80.00 лв (осемдесет лева, 00 ст.), представляваща
стойност на възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл.63, ал.3 ЗАНН.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд гр. Варна в
14-дневен срок от съобщаването до страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6