РЕШЕНИЕ
№ 633
гр. Пловдив, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330104977 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86
от ЗЗД.
Ищецът „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Никола Вапцаров” № 55, ЕКСПО 2000, представлявана от
********** А.В.А. и прокуриста М.Т.П., чрез пълномощник юрисконсулт Л.Х., е предявил
против А. Д. В., ЕГН: **********, от ************************, иск за признаване на
установено, че ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 3029/ 2020 г. на
ПРС, XIX гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
1515/ 26.02.2020 г., суми, както следва: главница в размер на 500 лева, произтичаща от
рамков договор № **********/ 13.12.2017 г. за издаване и ползване на безконтактна
кредитна карта RaiCard Fix/ Visa Classic/ MasterCARD Gold/ BILLA Visa Classic, редовна
лихва в размер на 33, 10 лева за периода 16.01.2019 г.- 15.04.2019 г. включително, лихва за
забава в размер на 1, 81 лева за периода 16.02.2019 г.- 15.04.2019 г. включително и сумата от
51, 41 лева- такса по чл. 36 и чл. 195 от договора, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението- 15.01.2020 г. до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че производството по делото е образувано след проведено
заповедно производство, по което е била издадена по чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение
по частно гр. дело № 3029/ 2020 г. на ПРС, XIX гр. с-в, връчена на длъжника по реда на чл.
47 ал. 5 от ГПК, като искът е подаден след дадени от съда указания на заявителя да предяви
1
иска си в едномесечен срок. Посочва, че между страните бил сключен рамков договор №
**********/ 13.12.2017 г. за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта RaiCard
Fix/ Visa Classic/ MasterCARD Gold/ BILLA Visa Classic, по който банката отпуснала кредит
в размер на 500 лева. Поради неплащане на месечните вноски за периода 16.02.2019 г.-
16.12.2019 г. ответникът изпаднал в забава и на основание чл. 59 б. „а“ от договора той бил
обявен за предсрочно изискуем, считано от 03.01.2020 г., за което длъжникът бил писмено
уведомен. По договора били дължими редовна лихва, както и наказателна лихва за забава, а
наред с това и съответни такси. За събиране на сумите по кредита било образувано
заповедното производство, като в настоящия процес се търси установяване съществуването
на вземането по заповедта. При условията на евентуалност, е предявен и осъдителен иск за
същите суми, като се твърди, че исковата молба представлявала покана за плащане, от който
момент длъжникът изпадал в забава. Претендират се и разноски в процеса. Прави се искане
за разглеждане на делото в отсъствие на страната. В съдебно заседание страната не се явява,
но представя писмено становище по делото.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения му особен представител е подал
писмен отговор, в който оспорва иска. Оспорва, че ответникът бил сключил договор за
кредит, както и, че бил получил кредитна карта, която да е активирана. Същият не бил
усвоявал суми по кратна, нито пък тя била използвана. Доколкото се касаело за банков
кредит с потребител, били относими нормите на ЗПК. Прави се възражение за
недействителност на кредита и за наличие на неравноправни клаузи. Оспорва, че по
договора била настъпила предсрочна изискуемост, за която да е уведомен ответника. Не се
дължали и акцесорните суми за лихви и такси. Длъжникът не бил уведомяван чрез sms за
дължимите суми, вноски и срокове за плащане. Не била извършена проверка и за неговата
кредитоспособност. Липсвали и доказателства за размера на сумите по иска. Относно
таксите, се твърди, че ответникът не бил запознат с тях. Прави се възражение за
прекомерност на разноските на другата страна. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно
заседание особения представител поддържа отговора, като представя и писмена защита.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1515/ 26.02.2020
г., постановена по частно гр. дело № 3029/ 2020 г. на ПРС, XIX гр. с-в, ответникът е бил
осъден да заплати на банката следните суми: главница в размер на 500 лева, произтичаща от
рамков договор № **********/ 13.12.2017 г. за издаване и ползване на безконтактна
кредитна карта RaiCard Fix/ Visa Classic/ MasterCARD Gold/ BILLA Visa Classic, редовна
лихва в размер на 33, 10 лева за периода 16.01.2019 г.- 15.04.2019 г. включително, лихва за
забава в размер на 1, 81 лева за периода 16.02.2019 г.- 15.04.2019 г. включително и сумата от
51, 41 лева- такса по чл. 36 и чл. 195 от договора, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението- 15.01.2020 г. до окончателно изплащане на вземането, както и разноските по
заповедното производство: 25 лева- държавна такса и 50 лева- юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта е връчена при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като в тази връзка в законния
2
едномесечен срок е предявен и настоящият установителен иск.
Между страните е сключен рамков договор № **********/ 13.12.2017 г. за издаване и
ползване на безконтактна кредитна карта RaiCard Fix/ Visa Classic/ MasterCARD Gold/
BILLA Visa Classic, като банката е разрешила кредитен лимит в размер до 500 лева.
Приложен е и протокол за предаване на картата с ПИН код, подписан от страните. Към
договора е представена справка за операциите по картата и наличностите по сметка.
С писмо до длъжника, изпратено до адреса му и върнато оттам като непотърсена пратка,
ответникът е уведомен за обявената предсрочна изискуемост на кредита.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице
след проверка на счетоводната документация на банката е установила, че заемната сума е
усвоена, като размерите на дължимите главница, лихви и такси съвпадат напълно с тези по
исковата молба.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира
следното:
Безспорно е обстоятелството, че между страните е възникнало правоотношение по
сключен между тях договор за банков кредит, по силата на който на ответника е
предоставена съответна парична сума до определен лимит, която е следвало да върне в срок,
ведно с лихви и такси по кредита. Със сключването на договора кредитополучателят се е
задължил да изпълни задълженията си като такъв и затова се явява обвързан от
съглашението и всички негови клаузи, включително и санкционните последици от своето
неизпълнение.
Основното задължение на кредитополучателя е да върне заетата сума в съответните
срокове по договора. Ищецът обаче излага твърдения, че ответникът изпаднал в забава при
заплащането на месечните погасителни вноски, в резултат на което била обявена
предсрочна изискуемост на кредита според условията на договора по отношение на всички
вноски, на които падежът им още не бил настъпил. В тази връзка за събиране на сумите са
подадени заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а в
последствие и исковата молба. Независимо, че в случая не е била издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги на
банката, в настоящото производство съдът следва да направи проверка дали действително в
случая е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, за която длъжникът да е надлежно
уведомен, за да е налице основанието, от което се твърди, че произтича вземането на
ответника.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва при
наличието на две предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането на част от
падежирани вноски или лихви по договор за кредит и субективен фактор- обективиран в
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на цитираната по- горе норма предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения негов остатък за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост обаче има действие от
3
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент
са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, а предпоставките за
постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от
длъжника е реално и предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение.
В настоящия случай, както в заявлението, така и в исковата молба, се твърди, че
обявяването на кредита за предсрочно изискуем е било направено от страна на банката чрез
изпращане на писмо до адреса на длъжника, съвпадащ с този по постоянния му адрес.
Доколкото обратната разписка е била върната в цялост с отбелязване, че пратката не е
потърсена, е необходимо да се изследва именно редовността на това връчване, с оглед
преценка за валидното уведомяване.
Според чл. 203 от договора е предвидено, че уведомленията до клиента ще се считат за
получени, ако са му изпратени по пощата с обратна разписка на адреса му за
кореспонденция, посочен в договора. Кредиторът е избрал този начин за връчване на
уведомления- чрез пощенска пратка, поради което следва да се прецени редовността на
връчването според избрания за това способ. В тази връзка тук е приложима нормата на чл.
36 ал. 2 от Закона за пощенските услуги, съгласно която условията за доставянето на
пощенски пратки се определят според Общи правила по решение на КРС. В чл. 5 от тези
общи правила е предвидена възможност за лично връчване и за връчване на пълнолетен
член от домакинството, живущ на адреса, като са разписани конкретни действия, които
пощенските служители следва да извършват, ако пратката не е била предадена на лице от
адреса. В тази последна хипотеза обаче, дори и при изпълнение на задълженията на
пощенския оператор, не може да се приеме, че пратката се счита за доставена, защото
отсъствието на лицето от адреса и неявяването му в пощенската служба не може да се
приеме за недобросъвестно поведение, нито пък може да се вмени във вина на адресата.
Действително по делото се установява, че до адреса на длъжника (записан в договора и
постоянен негов такъв по справка) е било изпратено уведомление за настъпване на
предсрочна изискуемост. Същото обаче не е получено от лицето, тъй като пратката е
върната с отбелязване, че тя не е потърсена в срок. В случая липсват данни кога и колко
пъти (като дни и часове) е бил търсен адресатът, къде (като място) и дали е било поставено
съобщението за наличие на пратка, предназначена за него, имало ли е служебно известие до
лицето да се яви в пощенската служба, за да си получи писмото. Нормата на чл. 5 ал. 3 от
правилата изисква да се остави служебно известие с покана до получателя за явяване, след
това второ такова съобщение, определен времеви интервал между тях, за които
обстоятелства по делото няма данни дали тези изисквания са спазени, а всичко това е в
тежест на банката, която следва да докаже редовността на връчването. Следва да се
отбележи още, че доколкото в договора между страните не е предвидено изрично, че при
връщане пощенска пратка, изпратена на адреса, но оформена като непотърсена,
уведомлението ще се счита за получено, тогава изявлението на кредитора за обявяване на
предсрочната изискуемост не може да се приеме за редовно връчено. Кредиторът е можел да
избере и друг способ за връчване, извън този по ЗПУ, а именно- по общите правила на ГПК,
4
включително и чрез залепване на уведомление на адреса, като правата му в тази връзка не са
били препятствани, но след като не е използвал всички законови възможности, рискът от
нередовното връчване си остава за негова сметка. Така от събраните по делото
доказателства не се установява изпълнение на специалната процедура за връчване на писмо
чрез пощенски оператор, поради което и липсва известяване до длъжника от банката. В този
смисъл възражението в отговора на особения представител се явява основателно и оттук-
предсрочна изискуемост на кредита не е настъпила.
Горният извод обаче не променя основанието на иска, което остава сключеният между
страните договор за кредит и неизпълнението на задълженията по него от длъжника. В този
смисъл са и мотивите на т. 1.1 от ТР № 8/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че
предсрочната изискуемост на вземането не променя правното основание, от което
произтича вземането, а само изискуемостта на вноските, за които не е настъпил падеж. От
това следва, че дори и да не е налице предсрочна изискуемост, доколкото в случая не се
доказват предпоставките за настъпването й, трябва да се вземат предвид падежиралите, но
неплатени вноски по кредита към момента на приключване на устните състезания пред
настоящата инстанция. Принципно няма пречка искът по чл. 422 от ГПК за установяване на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на последното с.з., дори и предсрочната изискуемост
да не е била обявена на длъжника по надлежния ред.
В случая обаче срокът на договора е свързан с валидността на картата, която изтича три
години след сключването му (чл. 14 от договора), или до 13.12.2020 г., поради което при
всички положения към дата 01.02.2022 г. падежът на всички вноски по договора ще е
настъпил и няма да има такива, които да са след датата на последното по делото с.з. Още
повече, че тук няма погасителен план с месечни вноски, доколкото при кредитната карта
използваният лимит може да бъде погасяван по всяко време и по делото е от значение дали
има действащ договор до приключилото съдебно дирене пред настоящата инстанция, като е
безспорно, че той отдавна е бил прекратен с изтичане на валидността на картата и
обективната невъзможност тя да бъде ползвана. Дори вещото лице в устния си доклад
посочва, че картата е била блокирана още по- рано- на 12.01.2020 г., след което вече тя
практически е била неизползваема.
Както по- горе вече се посочи, длъжникът, който е получил в заем съответната сума, е
задължен да я върне в сроковете и размерите по договора за кредит, като изцяло в негова
тежест е да докаже изпълнение на задълженията си. От ангажираните от ищеца
доказателства (приета ССчЕ и справка от сметка за движението на кредита) се установява,
че кредитът е бил усвоен, но длъжникът е допуснал забава в плащанията за периода
16.02.2019 г.- 16.12.2019 г., поради което и кредитът е станал изискуем. Ответникът не
доказва изпълнение на задълженията си чрез погасяване, а справката за дълга и ССчЕ
установяват, че цялата главница от предоставените 500 лева е останала дължима. Дали
същият е получавал или не съобщения чрез sms-и за суми, операции с картата и т.н. е без
никакво значение, доколкото не това обуславя дължимостта на кредитните средства, тъй
представлява само форма на известяване, предвидена за улеснение на клиента. При всички
5
положения обаче изтеклият срок на действие на договора води до наличието на едно
изискуемо и непогасено задължение по заема, а предвид липсата на доброволно плащане, с
решението ответникът следва да се осъди за изпълни задълженията си по договора.
Не могат да бъдат споделени съображенията в отговора за това, че на ответника не била
предоставена активирана банкова карта. Видно от протокола към договора, представен и в
оригинал по делото, картата с ПИН кода са били предадени на клиента, за което той се е
подписал. От движението по сметка пък се установява, че за периода 03.01.2018 г.-
31.12.2018 г. (т.е. за около една година време) клиентът многократно се е възползвал от
картата, извършвайки трансакции в страната и в чужбина, от което неминуемо следва, че
картата е била активна и действаща, а не е изначално блокирана.
Неоснователни са и възраженията за наличие на неравноправни клаузи в договора, като
няма спор, че за тях съдът следи служебно и тук са приложими специалните правила на ЗЗП
и ЗПК, но в случая от ответника се търсят главница (която е останала изцяло непогасена и
дори и при недействителен договор се дължи най- малко нейното връщане, защото
противното би довело до неоснователно обогатяване на потребителя за сметка на кредитната
институция), както и лихви и такси (за които по- долу в мотивите ще се изложат
съображения за тяхната действителност) в съвсем минимални размери, по отношение на
които пера от договора липсват основания за приемането им като неравноправни клаузи,
защото те не са уговорени във вреда на потребителя и не водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните.
Предвид забавата в плащанията, кредитополучателят следва да дължи съответни
обезщетения, като на него са били начислени договорна лихва и такава за забава. От една
страна, при всеки договор за банков кредит възнаградителна лихва е дължима, като това
представлява цената на предоставената услуга- ползване на парични средства за даден срок.
Тази лихва е определена в от договора, кредитополучателят го е подписал, запознат е с него,
както и със задължението да заплати цената по кредита, като няма нищо незаконно или
неморално в начисляването на подобни суми към месечните вноски по заема. Тези суми
биха били дължими дори и при редовно плащане, защото представляват част от дълга, който
е изначално определен. В конкретния случай търсената сума е в размер на 33, 10 лева за
период от три месеца според заключението на вещото лице, като тя следва да се присъди в
търсения от ищеца размер.
По отношение на втората лихва, посочена като наказателна, същата намира своето
основание в чл. 86 от ЗЗД. Тази лихва има санкционен (наказателен) характер, защото тя се
начислява само в случай на неизпълнение от страна на длъжника, изразяващо се в забавено
плащане, като законна постановка е това, че при забава на връщане на парични средства се
дължи лихва. С неизпълнението си длъжникът сам се е поставил в положение, в което
допълнително да търпи неблагоприятни последици за себе си, чрез начисляването му на
подобни наказателни добавки към принципно дължимата законна лихва при забава, поради
което в случая няма никаква нищожност на тази законово регламентирана лихва и нейния
нормативен размер. По договор тя е определена в размер на 18, 90 %, който не е прекомерен
и не надвишава двукратния размер на законната лихва. Търсена тук сума дори е
6
символична- 1, 81 лева за период от два месеца, като тя също е дължима.
По отношение на таксите, следва да се посочи, че те са предвидени в договора- чл. 36 и
чл. 196 и се дължат като такси по обслужване на кредита, за надвишаване на кредитния
лимит и т.н. Съвсем неоснователни са възраженията в отговора, че клиентът не бил запознат
с тях, както и, че банката не представяла направените разходи в тази връзка. С подписване
на договора потребителят се е съгласил с всички негови клаузи, включително и тези за
таксите по кредита. Доколкото размерът им е фиксиран, не е необходимо да се представят
доказателства за такива направени разходи. Същите са установени като дължими от вещото
лице в размер на 51, 41 лева за съответен период, като и тази сума следва да се присъди в
търсения й размер.
Неоснователни са и възраженията на особения представител на ответника при оспорване
на заключението на вещото лице. Същото е работело както по представените към исковата
молба писмени доказателства, така и върху документи от счетоводството на ищеца.
Обективно няма как по друг начин да се извърши проверка на задълженията на ответника,
освен по счетоводните записвания за кредита му в банката. Още повече, че наред с
оспорванията не се представят насрещни доказателства, които да опровергаят тезата на
кредитора за дължимостта на съответните суми, за да се приеме, че вещото лице е изготвило
необективно или едностранчиво заключение, без да съобрази всички обстоятелства по
кредита.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично
вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за
разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/
2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с
изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Предвид изхода на делото- уважаването на исковите претенции изцяло, на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените разноски в пълен размер. Ищецът е
направил следните разноски в процеса, за които не е представил списък по чл. 80 от ГПК, но
са налице доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в размер на 25
лева, депозити за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева и за особен представител на
ответника в размер на 300 лева, както и юрисконсултско възнаграждение на пълномощника
на страната, дължимо на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК и претендирано в размер на 450 лева.
С оглед на фактическата и правна сложност на делото обаче, съдът намира, че
юрисконсултското възнаграждение на пълномощника на ищеца следва да бъде определено в
размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Ответникът е представляван от особен представител в процеса, на когото принципно се
дължи възнаграждение, внесено от ищеца, независимо от изхода на делото, което вече е
било изплатено на адвоката с РКО.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 1515/
26.02.2020 г., издадена по частно гр. дело № 3029/ 2020 г. на ПРС, XIX гр. с-в, А. Д. В., ЕГН:
**********, от ************************, ДЪЛЖИ на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Никола Вапцаров”
№ 55, ЕКСПО 2000, представлявана от ********** А.В.А. и прокуриста М.Т.П., следните
суми: главница в размер на 500 лева, произтичаща от рамков договор № **********/
13.12.2017 г. за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта RaiCard Fix/ Visa
Classic/ MasterCARD Gold/ BILLA Visa Classic, редовна лихва в размер на 33, 10 лева за
периода 16.01.2019 г.- 15.04.2019 г. включително, лихва за забава в размер на 1, 81 лева за
периода 16.02.2019 г.- 15.04.2019 г. включително и сумата от 51, 41 лева- такса по чл. 36 и
чл. 195 от договора, ведно със законната лихва от подаване на заявлението- 15.01.2020 г. до
окончателно изплащане на вземането.
ОСЪЖДА А. Д. В., ЕГН: **********, от ************************, да заплати на
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Никола Вапцаров” № 55, ЕКСПО 2000, представлявана от **********
А.В.А. и прокуриста М.Т.П., разноските в заповедното производство, както следва:
държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева и юрисконсултското възнаграждение в
размер на 50 (петдесет) лева, а също и разноските по настоящото дело, както следва:
държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева, депозит за вещо лице в размер на 150
(сто и петдесет) лева, депозит за особен представител на ответника в размер на 300 (триста)
лева и юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 (сто) лева, определено от съда.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/____________________
8