Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 12.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 10.03.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 816
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 146/25.09.2020г.,
постановено по гр.дело № 258 по описа РС- гр.
Самоков за 2019 г., е отхвърлен искът на В.К.К.
за признаване за установено, че „В.“ ЕООД му дължи сумата 2175 лева,
представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от 11.01.2016 год.
до 01.11.2016 год., както и сумата 500 лева - лихва за забава върху главницата
за периода от 25.02.2016 г. до датата на предявяване на исковата молба, ведно
със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане
на сумата.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на В.К. срещу горното
решение.
Жалбоподателят счита
решението за порочно поради това, че е взето на базата на неофициален документ
и необективни свидетелски показания. Моли съда да преразгледа делото или да го
пренасочи към въззивна инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е подаден отговор, с който въззиваемият
оспорва жалбата. Анализира събраните по делото доказателства. Намира за доказано,
че трудовото възнаграждение на ищеца е било изплащано авансово и ежедневно.
Споделя мотивите на районния съд, както и направените от него правни изводи.
Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, и моли съда да го потвърди,
като остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява. Представлява се от адв.
Христова, която моли
съда да уважи въззивната жалба и да отмени първоинстанционното решение, като
постанови ново такова, с което уважава предявените установителни искове. Счита,
че с обжалваното решение са нарушени императивни правни норми, поради което
въззивният съд може да извърши служебна проверка за правилното им приложение
съгласно Тълкувателно решение № 1 от 2013 година. Счита, че първоинстанционният
съд се е произнесъл при неизяснена фактическа обстановка и неправилно ценене на
доказателства. Необосновано било прието, че трудовата функция на К. не е „мияч
на МПС“, а е "пране на килими". Намира, че свидетелските показания,
ангажирани за доказване на този факт, са недопустими с оглед разпоредбата на
чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, поради липса на искано и получено съгласие от
ищеца. Изразява становище, че първоинстанционният съд неправилно бил ценил
представените писмени доказателства (тетрадката за пране на килими) за
изплатено трудовото възнаграждение. Счита, че това е доказателство е съставено
с оглед процеса. Обръща внимание, че сумите, за които се твърди че са получени
от К., са изписани с друг почерк, в друго време, и са нанесени единствено и
само по отношение на него, като за останалите работници подписи няма. Навежда
довод, че тетрадката не била обсъдена в съвкупност с приетото заключение по
ССЕ, което установява различни обстоятелства относно сумите, върху които са
направени съответните осигурителни плащания и са удържани вноски. Изтъква, че
трудовият договор е за повременна работна заплата, при възнаграждение 210 лв.,
докато във въпросната тетрадка възнагражденията варират от 37 лв. до 360 лв.
Прави извод, че тази тетрадка е индиция за водено двойно счетоводство, и поради
това съдът не следва да я кредитира. Намира, че в първоинстанционното решение
не бил обсъден официален документ (справка от НОИ) относно сумите, които
работодателят води в своето официално счетоводство. Претендира разноски и
представя списък по чл. 80 от ГПК. Представя писмена защита, в която възпроизвежда
и доразвива горните съображения. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че
фактически изпълняваната от К. функция била „пране на килими“. Счита, че този
извод е формиран въз основа на недопустими свидетелски показания, за събиране
на които той не е давал съгласие. Намира, че съдът бил неправилно ценил вътрешните
правила за работната заплата, които противоречали на нормативни актове и на трудовия
договор на К., като сочи, че работодателят по недопустим начин е изменял
едностранно трудовото му възнаграждение. Поддържа, че тетрадката за пране на
килими удостоверява изплащане не на работна заплата, а друг вид плащане, и
освен това е допълнително манипулирана. Поддържа, че това доказателство е
създадено за нуждите на настоящия процес. Неправилно било ценено и заключението
по ССЕ, както и представените от НОИ удостоверения. Намира, че ако
първоинстанционният съд бил съобразил императивните правни норми, той би
преценил правилно представените доказателства, и не би правил изводи въз основа
на спорната тетрадка. Подчертава, че работодателят не може да изменя едностранно
трудовия договор, като заплаща по- малко от уговореното трудово възнаграждение.
Счита, че районният съд е следвало да съобрази констатираните противоречия, и,
дори без изрично възражение, да приложи служебно императивните правни норми.
Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови ново, с
което уважава изцяло предявените установителни искове. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се представлява. От
процесуалния му представител - адв. О. – е постъпила молба за разглеждане на
делото в нейно отсъствие. Със същата молба изразява становище за
неоснователност на жалбата и моли съда да я остави без уважение, като потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК и
договор за правна помощ.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана
в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя мотивите на районния съд и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение следва да се отбележи, че по принцип е основателен
доводът на жалбоподателя, че свидетелски показания са недопустими за доказване,
че задължението за заплащане на трудово възнаграждение е било погасено (арг. от
чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК), освен в хипотезите на изключения по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 от ГПК (арг. от Решение № 258 от
3.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о., ГК). Първоинстанционният съд, обаче, не е формирал
изводи по този въпрос въз основа на показанията на св. Иванов, поради което не
е налице претендираното от жалбоподателя процесуално нарушение.
Също така, противно на поддържаното в хода на устните състезания и
в писмените бележки, обжалваното решение не се позовава на тези показания, за
да приеме за установена фактически изпълняваната от ищеца функция. Отделно от
това, за установяване на това обстоятелство свидетелски показания са допустими,
доколкото, съгласно правната теория (Мръчков В., Средкова Кр., Василев Ат.
„Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”, 10- то издание, стр. 347), законът не предвижда писмена форма за
упражняване на правото на работодателя по чл. 120 от КТ. На последно място, така
изпълняваната от ищеца функция се установява не само от спорните показания
(които настоящият съдебен състав намира за допустими), но и от отбелязванията в
Тетрадката за пране на килими на клиенти и за изплащане на работна заплата на
работниците, в която именно ищецът е посочен като основен физически изпълнител
на изпирането на килими и е полагал подписи във връзка с тази дейност.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че изводите на
първоинстанционния съд били взети въз основа на неофициален документ. Вероятно
този довод касае обсъдената по- горе тетрадка, но настоящият съдебен състав
намира, че тя е годно доказателство за изплащане на трудовото възнаграждение. В
този смисъл е трайната съдебна практика (напр. Определение № 484 от 5.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1689/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 41 от 26.02.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 2525/2018 г., IV г. о., ГК, Решение № 241 от 7.01.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 89 от 29.03.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 146 от 31.01.2013 г.
на ВКС по гр. д. № 1158/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 893 от 24.07.2012
г. на ВКС по гр. д. № 62/2012 г., IV г. о., ГК), съгласно която изплащането на
трудово възнаграждение може да бъде доказвано с всички писмени доказателства, а
„…неизпълнението на задължението за точно
оформяне на ведомостите за заплати няма гражданскоправни последици“, както
и че „годно доказателствено средство за
получаването на плащания в трудовите правоотношения е всеки нарочно съставен за
целта документ, включително и тетрадката, в която срещу подпис са записвани
получените като трудово възнаграждение суми.“ Приема се също така, че не е
изключена възможността, „… съответните
обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ“ (Решение № 241 от
7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о., ГК). С оглед
гореизложеното, въпросната тетрадка, макар и да не притежава характеристиките
на официален документ, надлежно доказва изплащане на отразените в нея парични
суми от ответника на ищеца. Същата не е била оспорена своевременно и поради
това не е било открито производство по чл. 193 от ГПК за проверка на истинността
й. Съответно, съдът е длъжен да зачете нейната материална доказателствена сила
в частта, с която тя удостоверява неизгодни за подписалото я лице
обстоятелства, вкл. за получени от него трудови възнаграждения под формата на
аванс.
Цитираната по- горе съдебна практика не позволява
да се сподели и несвоевременно наведения в писмената защита на жалбоподателя
довод за водено двойно счетоводство и за наличие на противоречие между
отразеното във ведомостта за заплати и отразеното в тетрадката за пране на
килими. Дори доводът да беше своевременно наведен и да беше установена
нередовност на счетоводните записвания, тя би обусловила единствено
административно- наказателна отговорност за работодателя, но не би подкрепила
тезата на жалбоподателя.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
не следва да се обсъждат и останалите доводи, наведени за първи път в писмената
защита на жалбоподателя и в хода на устните състезания. Във връзка с това не
може да се сподели тезата на жалбоподателя, че писмената му защита е само
„конкретизация“ на изложеното във въззивната жалба, тъй като в защитата се
изтъкват множество изцяло нови (несъдържащи се в жалбата) съображения,
основаващи се други (непосочени в жалбата) доказателства по делото (напр.
вътрешните правила за работната заплата, трудовия договор, заключението по ССЕ,
удостоверенията от НОИ).
На последно място, не само
несвоевременно, но и неоснователно жалбоподателят се позовава на Тълкувателно
решение № 1 от 2013 година, претендирайки, съдът да извърши служебна проверка
за правилното приложение на императивни норми. Цитираното Тълкувателно решение
има предвид само императивни материалноправни норми, докато в случая са наведени
оплаквания за нарушения на процесуални норми, регламентиращи събирането,
преценката и допустимостта на определени доказателства. Същевременно, съдът не
констатира нарушение на императивни материалноправни норми, вкл. и относно реда
и регулярността на изплащане на трудовото възнаграждение, доколкото посочената
от жалбоподателя клауза на чл. 7, ал. 1 от вътрешните правила за работната
заплата не противоречи на диспозитивната разпоредба на чл. 270, ал. 2 от КТ, а
фактическото изплащане на трудово възнаграждение в размер, различен от уговорения,
не съставлява едностранна промяна на съдържанието на трудовото правоотношение в
частта за работната заплата – противно на поддържаното от жалбоподателя.
По така изложените съображения, съдът намира, че въззивната жалба
е неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на въззиваемата страна следва да се присъдят направените от нея във въззивното
производство разноски. Такива се установяват в размер на 300 лв. - адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна помощ и съдействие, приложен към
молба вх. № 261881/08.03.2021г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 146/25.09.2020г., постановено по гр.дело №
258 по описа РС- гр. Самоков за 2019 г.
ОСЪЖДА В.К.К. с ЕГН ********** да заплати
на „В.“ ЕООД с ЕИК *** сумата 300 лв. – разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.