Производството е по реда на чл.63 ал.1 предл.ІІ-ро ЗАНН във вр. с чл.33- чл.40 от ЗВАС. Образувано е по касационна жалба на Директора на РИОСВ Хасково против решение № 33/15.04.2004 година, постановено по НАХ дело № 87 /2004г. на Крумовградския районен съд, с което е отменено Наказателно постановление № 30 /12.07.2004г. на Директора на РИОСВ - Хасково за налагане на основание чл. 81 ал.1 т.1 от Закона за защитените територии на глоба на Димитър Христов Лулев от гр. Пловдив в размер на 2 000 лв. за административно нарушение на чл. 17 ал.1 т.3 от ЗЗТ. Същото било постановено при съществени нарушения на закона и следвало да бъде отменено. Абсолютно неправилно съдът приел, че нормата по чл.17, ал.1, т.3 била позволителна, а не запретителна разпоредба, тъй като посочвала какво може да се извършва в резервата и тази разпоредба не съдържала състав на административно нарушение. Напротив, чл.17 от ЗЗТ гласял: "В резерватите се забраняват всякакви дейности, с изключение на 1.тяхната охрана; 2.посещения с научна цел; 3.преминаване на хора по маркирани пътеки, включително с образователна цел; 4.събиране на семенен материал, диви растения и животни с научна цел...5.потушаване на пожари и санитарни мероприятия в горите”. Цялата глава втора на закона, в която се намирал и чл. 17, била озаглавена "Предназначение и режим на опазване и ползване на защитените територии". Административно-наказателната разпоредба се съдържала в чл.81 от ЗЗТ, където било казано: "Наказва се с глоба от 500 до 5000 лв. физическо лице, което осъществява дейност в защитена територия в нарушение на режима, определен с този закон". Нарушението, визирано в наказателното постановление било извършване на дейност в резервата в нарушение на режима, определен със Закона за защитените територии, като нарушителят преминал с автомобил по черен път, който не бил маркирана пътека. Вторият аргумент на съда, че била нарушена разпоредбата на чл.34, ал.1 от ЗАНН, също бил неправилен. В конкретния случай следвало да се приложи чл.33, във вр. с чл.18 от ЗАНН. С едно деяние нарушителят бил извършил няколко нарушения - по НК и по ЗЗТ, а чл.33, ал.1 от ЗАНН гласял, че когато за едно деяние било възбудено наказателно преследване от органите на прокуратурата, административнонаказателно производство не се образувало. Точно за това едва след приключване на дознание № 20/2004г. на РПУ Крумовград било образувано административно-наказателно производство по ЗЗТ. От тук следвал изводът, че и третият аргумент на съда бил неправилен. Напълно съотносимо било обстоятелството, че срещу Лулев се е водило дознание. Съдът неправилно приемал, че е нарушен чл.57, ал.1, т.2 от ЗАНН. Наказателното постановление било издадено под № 30 и на дата 12.07.2004г. Не било вярно, че НП е издадено преди изтичане на сроковете за защита на правата на жалбоподателя при издаването на акта. Не било вярно, че жалбоподателят не бил поканен за съставяне на акта. На основание чл.40, ал.1 от ЗАНН нарушителят многократно бил канен с писмо с обратна разписка да се яви в РИОСВ - Хасково за съставяне на акт. Видно от приложените по делото доказателства същият не се явявал в пощенския клон, за да си получи поканата. Единствено Крумовградският районен съд кредитирал едно неправомерно поведение и считал, че нарушителят следва да черпи права от него. След като Лулев не се явявал, актът бил съставен в негово отсъствие на 15.06.2004г., на основание чл.40, ал.2 от ЗАНН и му бил връчен чрез Общинска администрация - Пловдив на 01.07.2004г. Нарушителят се възползвал от правата си по чл.44 от ЗАНН и подал възражение срещу акта/вх.№ 773/05.07.2004г./ след изтичане на законоустановения тридневен срок. Наказващият орган издал наказателното постановление на 12.07.2004г., в изпълнение разпоредбите на ЗАНН. Освен изложените до момента аргументи, решението било антидатирано-последното съдебно заседание по НАХД № 87/2004г. се провело на 31.03.2005г., а решението на съда било от 15.04.2004г. Жалбодателят считал, че решението като неправилно следвало да бъде отменено. В съдебно заседание е постъпило писмено становище от процесуалния представителна касатора, в което заявява, че поддържа касационната жалба и моли обжалваното първоинстанционно съдебно решение да бъде отменено като неправилно, а наказателното постановление- потвърдено. Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си, оспорва жалбата и моли решението на районния съд да бъде оставено в сила като правилно. Представителят на Окръжна прокуратура гр.Кърджали дава заключение, че касационната жалба е основателна, поради което и решението на районния съд следвало да се отмени, а наказателното постановление да се потвърди като законосъобразно. Окръжният съд, като прецени допустимостта и наведените в жалбата касационни основания, съгласно разпоредбата на чл.39 от ЗВАС, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.33 ал.1 от ЗВАС и от лице, имащо правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Съобразно разпоредбата на чл. 39 от ЗВАС, в настоящото касационно производство съдът следва да обсъди изчерпателно релевираното в жалбата касационно основание по чл.218б ал.1 б. “в” предл. І-во от ГПК, а именно постановяване на неправилно решение поради нарушение на материалния закон. Нарушаването на материалния закон, като касационно основание, водещо до неправилност на обжалвано съдебно решение, е порок, който се изразява в наличието на грешки при прилагане на павната норма към установените факти с оглед неточното им юридическо квалифициране. С обжалваното решение Крумовградският районен съд е отменил като незаконосъобразно наказателно постановление № 30/12.07.2004 година на Директора на РИОСВ Хасково, с което на основание чл. 81 ал.1 т.1 от Закона за защитените територии, за извършено административно нарушение по чл. 17 ал.1 т.3 от същия, на Димитър Христов Лулев от гр. Пловдив, е наложено административно наказание глоба в размер на 2000 лева, със следните доводи: на първо място- посочената като нарушена норма на чл. 17 ал.1 т.3 от Закона за защитените територии имала позволителен характер, но не и запретителен, като тази разпоредба не съдържала състав на административно нарушение, поради което и не можела да бъде нарушена. На следващо място- актът за установяване на административно нарушение бил съставен след изтичане на срока по чл. 34 ал.1 от ЗАНН, в продължение на три месеца от откриване на нарушителя, като в случая нарушението било извършено и нарушителят е бил известен още на 18.02.2004 година, а актът бил съставен на 15.06.2005 година. Освен това, съдът е приел в мотивите си, че при издаване на наказателното постановление не били спазени инструктивните срокове по чл. 57 ал.1 от ЗАНН, в които нарушителят можел да упражни правото си на защита и същото било издадено преди изтичането им. Решението е правилно като краен резултат, макар и по различни от изложените съображения: не се споделя изводът на съда, че нормата на чл. 17 ал.1 т.3 от Закона за защитените територии била позволителна, а не запретителна, поради и което не съдържала състав на административно нарушение. Цитираната норма като цяло по императивен начин въвежда забрана в резервата, който е защитена територия по смисъла на чл.5 т.1 от ЗЗТ, да се осъществява всякакъв вид дейност, и това е принципът, въведен с тази норма- в резервата се забранява извършването на какъвто и да е вид дейност, т.е. принципът е, че в резервата е забранено да се извършва каквато и да е била дейност. Изключенията от този принцип са изрично изброени в т.1-5 на ал.1 на чл. 17 от ЗЗТ. По аргумент от противното, нарушението на разрешените за извършване дейности или извършването на неразрешени в резервата дейности, безспорно представлява и административно нарушение по смисъла на тази разпоредба. Или с други думи, в конкретния случай- в резервата се разрешава преминаването на хора по маркирани пътеки- обратното, преминаването през резервата извън маркираните пътеки, или по немаркирани такива, представлява административно нарушение по чл. 17 ал.1 т. 3 от ЗЗТ, или извършването на дейност извън разрешената с тази разпоредба. Това административно нарушение подлежи на санкциониране съответно по реда на чл. 81 ал.1 т.1 от ЗЗТ, съгласно който се наказва с глоба физическо лице, което осъществява дейност в защитена територия в нарушение на режима, определен с този закон- режимът, определен в чл. 17 ал.1 т.3 от ЗЗТ е именно преминаване по маркирани пътеки, като обратното подлежи на административно наказване по цитирания ред. На следващо място, не се споделя довода на районния съд, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 34 ал.1 от ЗАНН, тъй като при съставяне на акта за установяване на административно нарушение при известен извършител били изтекли повече от три месеца от откриването му. Действително тази разпоредба съдържа преклузивните срокове, в рамките на които следва да се движи административнонаказателното производство. Не се образува такова производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако са изтекли две години от извършване на екологичното нарушение, каквото безспорно е това по чл. 17 ал.1 т.3 от ЗЗТ. Т.е. най-краткият срок, в който следва да се състави актът за установяване на нарушението е тримесечен- ако извършителят е известен, а най-дългият- двугодишен от извършване на нарушението. Съставяйки актът в този по-дълъг срок, не е допуснато преклудирането на срока, в който може да се реализира административнонаказателната отговорност на дееца. Не се споделят и доводите на районния съд, че били нарушени правата на нарушителя с оглед датите на съставяне и подписване на акта за административно нарушение и на наказателното постановление, тъй като последното е издадено след изтичане на срока за писмено възражение от страна на нарушителя и при спазване на инструктивните срокове по чл. 44 ал.3 от ЗАНН и чл. 52 ал.1 от ЗАНН. Наказателното постановление е незаконосъобразно по други съображения и те са следните: същото е издадено въз основа на акт № 30/15.06.2004 година за установяване на административно нарушение, в който е описано, че ответникът по касация, на 18.02.2004 година около 01.00 часа след полунощ навлязъл в територията на резерват “Вълчи дол” по черния път от с.Поточница, който не е маркирана пътека по смисъла на Закона за защитените територии, като преминаването по немаркирани пътеки през резервата представлявало нарушение на този закон. Т.е. основен факт на доказване в административнонаказателното производство и в съдебния процеса е бил този, че в резервата е имало определени със заповед на министъра маркирани пътеки и на следващо място, че нарушителят не е преминал по тях. Както е известно от теорията и практиката по този вид дела, актът за установяване на административно нарушение не се ползва с презумптивна доказателствена сила относно отразените в същия факти и обстоятелства /така, както се ползва актът за установяване на административно нарушение по Закона за движение по пътищата по силата на самия закон/, а тези факти и обстоятелства, формулиращи допуснатото административно нарушение, подлежат на доказване с всички допустими доказателствени средства и тежестта за доказването им е на административнонаказващия орган. Така, става ясно от разпоредбата на чл. 17 ал.2 от ЗЗТ, че маркираните пътеки във всеки един резерват, се определят със заповед на министъра на околната среда и водите. Т.е., за да има извършено административно нарушение по чл. 17 ал.1 т.3 от ЗЗТ така, както бе коментирано по-горе в настоящото изложение, следва да бъде доказано на първо място, че има нарочна заповед на министъра, в съответствие с горната разпоредба на закона, с която са определени маркираните пътеки, т.е. местата, разрешени за преминаване в резервата. На следващо място, след като се докаже, че в резервата има такива пътеки, на доказване подлежи обстоятелството, че нарушителят, на датата на установяване на нарушението, се е движел извън тези маркирани пътеки. Така, на първо място, тъй като в административно наказателното производство пред съдебните инстанции такава заповед не е представена от процесуалния представител на административнонаказващия орган, то и съществуването на първия, подлежащ на установяване факт, е недоказано. На следващо място, поради тази причина, не се доказва и фактът, че пътят за с.Поточница, по който се сочи, че се е движел нарушителя не съвпада с маркираните пътеки /в този смисъл не следва да бъдат кредитирани и обсъждани представените пред районния съд географски карти на резервата, именно поради това, че първото обстоятелство не е доказано/. Т.е., ако за актосъставителя е било известно това, че пътят за с.Поточница не съвпада с маркираните в резервÓта пътеки, то за съда горното обстоятелство е неизвестно и е останало недоказано от административния орган. И тъй като е недоказано по несъмнен начин извършването на административното нарушение по чл. 17 ал.1 т.3 от ЗЗТ- преминаването на нарушителя по немаркирани пътеки в резервата, наказателното постановление правилно е било отменено от районния съд. На последно място, следва да се посочи, че касационният съд не възприема доводът в касационната жалба, че първоинстанционното решение било антидатирано, т.е. издадено на 15.04.2004 година. Очевидно е, че се касае за фактическа грешка относно годината на издаване на съдебния акт. И това е видно от следните данни по делото: НАХД е било образувано в районния съд на 23.08.2004 година по постъпила в съда административнонаказателна преписка от същата дата. По делото са се провели редица съдебни заседания, като първото от тях е било проведено на 16.09.2004 година, а последното, в което делото е било прието за решаване- на 31.03.2005 година. Обявленията за изготвеното решение са получени от страните на 21.06. и 24.06.2005 година. Отразено в заглавната част на решението е, че съдебното заседание, в което делото е прието за решаване е проведено на 31.03.2005 година. Т.е. невъзможно и нелогично е постановяване на съдебно решение, което по време да е изпреварило дори постъпването на административнонаказателната преписка с жалбата на жалбодателя Лулев против наказателното постановление в съда. Безспорно е, че се касае за очевидна фактическа грешка, и че решението е издадено на 15.04.2005 година. Ето защо и с оглед на изложеното, изводите на първоинстанционния съд относно незаконосъобразността на обжалваното пред него наказателно постановление са правилни като краен резултат, макар и по доводи, различни от приетите в обжалваното съдебно решение. Предвид горното касационната жалба е неоснователна. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл.40 ал.1 предл.І-во от ЗВАС, Окръжният съд Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 33/15.04.2004 /2005/ година по НАХД № 87/2004 година по описа на Крумовградския районен съд. Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
|