№ 880
гр. Шумен, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, XII-И СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Надежда Д. Кирилова
при участието на секретаря Теменужка Б. Димитрова
като разгледа докладваното от Надежда Д. Кирилова Гражданско дело №
20243630102015 по описа за 2024 година
Предявени са искове, първият от които - иск с правна квалификация чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от
ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в условията на
евентуалност - иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във
вр. чл. 19 ал. 4 , от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП за прогласяване нищожността
на отделна клауза от договора, касаеща неустойката /чл. 5 от договора/ и вторият иск -
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД.
Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от М. П. И., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. „***“ № 11, ет. 1, ап. 3, със съдебен адрес: гр.
Шумен, бул. „*** № 109, ет. 2, офис 9, чрез адв. Х.мир Николов от АК – Разград срещу
„Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Средец“, ул. „*** № 29, ет. 7, представлявано от управителя Николай Пенчев Пенчев.
Ищцата твърди, че на 23.06.2022 г. сключила с ответното дружество - „Сити кеш“
ООД Договор за потребителски кредит № 883280, по силата на който й бил предоставен
потребителски кредит в размер на 1 800 лева. Посочената сума следвало да бъде върната
при ГПР 56.75 % и лихвен процент 44.5%. Дължимата по договора сума следвало да бъде
върната за срок от 37 седмици, като размерът на общата сума, която следвало да върне била
3737 лв. Твърди, че съгласно клаузите на чл. 5 от Договора се задължила процесният договор
да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ доход или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Излага, че в чл. 11 страните са
уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 5 от договора, а именно
да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1590.62 лв., като в договора било уговорено, че страните се
съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на
кредитора в посочените размери, както и неустойката се заплащала от заемателя разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски. Излага, че й ми била начислена неустойка в общ
размер на 1590.62 лева, тъй като не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид
1
обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следвала да върне била
3737 лева.
Ищцата твърди, че към датата на подаването па исковата молба била погасила сумата
по сключения договор, вкл. и неустойката.
Счита, че процесния Договор за потребителски кредит № 883280/23.06.2022 г.,
сключен със „Сити кеш“ ООД е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и че е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно: ГПР по кредита, доколкото единствено е
посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора и същият е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК, както и действителния
ГПР бил многократно над допустимия в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Също така, счита, че неустоичната клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение в Договор за потребителски кредит №
883280/23.06.2022 г., сключен с „Сити кеш“ ООД, се явява нищожна на основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Моли да бъде
прогласена недействителността й. Съща така счита, че част клаузите на договора, касаещи
дължимата неустойка противоречат на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е
налице кумулиране на неустойката за забава с мораторна лихва, което е недопустимо, както
и нищожна на основание чл. 145, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата не е индивидуално
уговорена съобразно разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП. Моли да бъде прогласена
недействителността на клаузата, касаеща дължимата неустойка /чл. 5 от договора/ като
счита, че същата е нищожна поради противоречие със закона добрите нрави и заобикаляне
на закона. В този смисъл счита, че доколкото същите не могат да бъдат заместени от
повелителните разпоредби на закона и доколкото без тях ответната страна не би сключила
договора, то целия договор се явява недействителен.
В исковата молба излага подробни съображения и мотиви относно твърденията си.
Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което да обяви нищожността на
договор за потребителски кредит № 883280/23.06.2023 г., сключен между „СИТИ КЕШ“
ООД, с ЕИК ********* и М. П. И., ЕГН **********, на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19
ЗПК, чиято недействителност моля да бъде прогласена. В условията на евентуалност, в
случай че съдът отхвърли първоначалния иск, моли съда да провъзгласи нищожността на
неустоичната клауза на чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит №
883280/23.06.2023 г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК ********* и М. П. И., с
ЕГН **********, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на
обезпечение, както и на основание чл. 23 от ЗПК, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД да осъди ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК: ********* да заплати на М.
П. И., с ЕГН **********, сумата в размер на 1 937 лева, представляваща недължимо
платени суми по потребителски кредит № 883280, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.
Моли да й бъдат присъдени и всички, сторени по делото разноски, включително за
адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява лично, а изпраща
упълномощен представител - адв. Х.мир Николов от Адвокатска колегия – Разград, който
поддържа предявените искове, както и излага конкретни съображения в подкрепа на
исканията си.
Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на
ответника, като в законоустановения едномесечен срок от негова страна е бил депозиран
писмен отговор. В отговора ответника заявява, че оспорва исковата молба като предявена в
2
условията на злоупотреба с права, като моли съединяването на настоящото гр. дело с гр.
дело № 2029/2024 г. и гр. дело № 2030/2024 г. в едно производство на основание чл. 213 от
ГПК. В отговора ответника заявява също, че счита за неоснователни и недоказани
претенциите на ищцата за обявяване недействителността на договора за кредит поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, доводите за нищожност на клаузата от
договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, както и за връщане на платени при липсващо основание суми. Счита, че
клаузите на договора са валидни и действителни, и не противоречат на закона, не го
заобикалят и не накърняват добрите нрави, като излагат конкретни съображения в тази
насока. Молят предявените искове да бъдат отхвърлени и да им бъдат присъдени
направените в производството разноски. Правят възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за
прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание, представляващият ответника „Сити Кеш“ ООД, редовно
призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. С депозирана на 19.11.2024 г.
писмена молба от пълномощника на ответника – адв. Х. М. от Адвокатска колегия – София,
излага конкретни съображения в подкрепа на исканията си.
ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на
страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложения Договор за потребителски кредит № 883280 е, че на
23.08.20223 г. ответното дружество „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател
предоставило на ищцата М. П. И., в качеството на заемополучател потребителски кредит в
размер на 1800 лева. Посочената сума следвало да бъде върната за срок от 37 месеца чрез 5
седмични погасителни вноски в размер на по 15.58 лева и 32 седмични погасителни вноски
в размер на по 64.64 лева, като бил договорен ГПР 56.73% и фиксиран годишен лихвен
процент 44.5%. Общата сума, която ищеца следвало да върне била в размер на 2 146.38 лева.
Датата на първото плащане било на 30.06.2023 г., а на последното – 08.03.2024 г. Съгласно
чл. 5, ал. 2 от Договора ищеца се задължил в тридневен срок, считано от датата на
подписване на договора да представи обезпечение под формата на банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията на чл. 5, ал. 1, т. 2 от Договора за заем, като в случай на
неизпълнение на задължението, съгласно клаузата на чл. 11 от Договора дължал неустойка в
размер на 1 690.62 лева.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и по-специално от: заверено копие на Стандартен Европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити; заверено копие на
Договор за потребителски кредит № 883280; заверено копие на Погасителен план за кредит
№ 883280; заверено копие на Разпечатки на изпратени съобщения за изплатени суми от
ищцата по договор за кредит № 883280, Пълномощно.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното
производство съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че във
връзка с погасяване на процесния кредит са постъпили общо 3 337.52 лв., като с
постъпилите суми са погасени, както следва: главница – 1 800 лв., лихви – 315.72 лв.,
неустойки – 1221.80 лв. Вещото лице заключава, че размерът на ГПР възлиза на 895.7293 %,
заедно с предвидената в посочения договор и включена в погасителния план неустойка.
Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в
облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 23.08.2023 г.
Договор за потребителски кредит № 883280. Не е спорен и въпроса, че с клаузите на
договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с главницата,
следва да заплаща на банката и неустойка, в случай, че не осигури обезпечение в тридневен
3
срок, както и че още със сключването на договора е начислена такава неустойка.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 23.08.2023 г. по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е
физическо лице, на което по силата на сключения договор от 23.06.2023 г. е предоставен
паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, то същият се явява потребител по смисъл на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да приемем, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател в
отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения Договор за
потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Сключения договор за кредит, има характер на потребителски кредит по чл. 9 и сл.
ЗПК, поради което, като условие за неговата действителност намират приложение
императивните изисквания уредени в ЗПК.
Ищецът се позовава на клаузата на чл. 11, във вр. чл. 5, ал. 1 и 2, която счита, че води
до пълна недействителност на договора между страните.
С клаузата на чл. 5, ал. 1 от Договора, длъжникът се задължава в срок от 3 дни,
считано от сключването на договора, да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: безусловна банкова гаранция с бенефициер - кредитора или поръчител -едно
или две физически лица, които да отговарят кумулативно на посочените в чл. 5, ал. 1, т. 2
условия. В случай, че не предостави обезпечение в срока по чл. 5, дължи на кредитора
неустойка в размер на 1 690.62 лв. - чл. 11 от договора. В този смисъл, за да избегне
начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под
формата на банкова гаранция или поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря
на редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя: при един
поръчител – осигурителния доход да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти
размера на минималната работна заплата за страната, да не е/са поръчител/и по други
договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучал/и по договори за
кредит, сключен/и с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към
банки и финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
4
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клауза, като уговорената в чл. 11, във вр. чл. 5, ал. 1 и 2 от договора за кредит, според
която се дължи неустойка в размер на 1 590.62 лв. при неосигуряване на обезпечение в
срока по чл. 5 се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го стори
дългът му нараства, т. е. опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е и
изрично посочено в разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите
от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Следователно
подобна уговорка за процесната неустойка пряко противоречи на закона и е нищожна.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на ищеца се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но
именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл
съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да
се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението се
дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали
обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай кредиторът
не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на ответника
съгласно чл. 16 от ЗПК, съответно да търси обезпечение на вземането си преди сключването
на договора и предаването на заемната сума.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 11, във вр. чл. 5, ал. 1 и 2 от договора за
кредит е нищожна на чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищеца по делото. Същата
цели само да осигури на ответника едно допълнително възнаграждение, като същата е
5
включена в текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на
обезпечението, поради което тя е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 56.73%/. В този порядък
следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Т. е., в посочената величина, бидейки глобален израз
на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота
досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по-горе остават неизвестни и на практика, така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно, какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в
договора в чл. 11, във вр. чл. 5, ал. 1 и 2 е уговорено допълнително възнаграждение за
кредитора, което съдът счита за нищожно. По този начин не става ясно по какъв начин е
формиран посоченият ГПР. Ето защо са неясни, както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е
включено в тях. Също така в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че:
„Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по 5 просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България“. Цитираният законов текст е
насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-
слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде
избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален
размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредита. Посоченото в договора в чл. 11, във вр. чл. 5, ал. 1 и 2 от
договора за кредит задължение на кредитополучателя води до увеличение на общия разход
по кредита за потребителя. В договора формално посоченият размер на ГПР е под
петкратният размер, но когато дължимата от кредитополучателя сума по чл. 11, във вр. чл. 5,
ал. 1 и 2 от договора за кредит се включи като компонент на ГПР води до надвишаване на
размера му посочен в чл. 19 ал. 4 от ЗПК и същият е 895.7293%.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищцата и ответника договор за кредит
се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
предявеният с исковата молба иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр.
6
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен и доказан и следва да се уважи, като се прогласи за
нищожен сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
9222883/23.08.2023 г.
С оглед уважаване на главния иск, съда не следва да се произнася по предявеният в
условията на евентуалност иск за прогласяване на нищожността на неустоичната клауза на
чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит № 883280/23.06.2023 г., сключен
между „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК ********* и М. П. И., с ЕГН **********, предвиждаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение, на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19 ал. 4 , от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП.
Касателно предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
Ищцата претендира вземане срещу ответника поради неоснователно обогатяване и
по-специално – получаване на парична сума без основание. Съгласно разпоредбата на чл.
55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено, или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Законодателят поставя условието получаването
да е без основание или ако такова основание първоначално е било налице, то да не се е
осъществило или да е отпаднало с обратна сила. Т. е., централният елемент от фактическия
състав, от който произтича претенцията за връщане на неоснователно обогатяване е
основанието. Последното представлява валидно правоотношение между лицето, което дава
и лицето, което получава нещо. Вземанията за връщане на получено без основание не
предпоставят вина на получателя.
При установяване нищожността на договора на основание чл. 23 от ЗПК ищцата
дължи на ответника само чистата сума получена от нея по договора за кредит. Установи се,
че ищцата е усвоила главница по договора в размер на 1800 лв. и е заплатила сумата от
3 337.52 лв., като с постъпилите суми са погасети: главница – 1 800 лв.; лихви – 315.72
лв. и неустойки – 1 221.80 лв. Следователно разликата от 1 537.32 лв. е недължимо
платена от нея без основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Предвид гореизложеното иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е
частично основателен и доказан за сумата от 1 537.32 лв., а за разликата до пълния предявен
размер искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Ето защо, ответникът „Сити Кеш“ ООД следва да бъде осъден да заплати на
Магдалена П. И. сума в размер на 1537.52 лева, представляваща получена от „Сити Кеш“
ООД сума без основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на
иска до окончателното й изплащане.
По разпределение на разноските по делото:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените
деловодни разноски от списъка за разноски, за които страната е представила доказателства за
действителната им направа съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. От представения списък за разноски е
видно, че ищеца претендира държавна такса в размер на 154 лева, такси за извършени
банкови преводи в общ размер на 4 лева, адвокатско възнаграждение в размер на 1 680 лева
и платено възнаграждение на вещото лице по ССчЕ - 250 лева. Като доказателства за
платено адвокатско възнаграждение е представен договор за правна защита и съдействие
серия Г, № 00233/29.07.2024 г., от който е видно, че на 29.07.2024 г. посочената сума за
адвокатско възнаграждение е внесена в брой, от които 680 лв. – по първия предявен главен
иск и по 500 лв. по втория предявен в условията на евентуалност иск и по третия осъдителен
иск. По делото са налице доказателства и за заплатени държавна такса, такси за извършени
банкови преводи и възнаграждение на вещо лице. Същевременно обаче следва да се посочи,
че настоящия състав споделя установената практика в Определение № 284 от 6.04.2012 г. на
ВКС по ч. гр. дело № 238/2012 г., IV г. о., Определение № 70 от 5.02.2018 г. на ВКС по
ч.т.дело № 257/2018 г., I т. о., Определение № 477 от 4.11.2016 г. на ВКС по ч. т. дело №
1218/2016 г., I т. о. и др., съобразно която, когато между страните са предявени алтернативно
7
или евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското
възнаграждение. Отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на
предявената претенция срещу ответника - предявена по главен иск или по съединен с
него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът дължи
направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или производството
прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се определя от изхода по
евентуалния иск. Именно поради това доколкото в настоящото производство е уважен
главния иск на ищцата, като съдът не се е произнасял по предявения в условията на
евентуалност иск с правно основание, то ответника дължи само едно възнаграждение на
адвоката на ищцата по първия главен иск. Освен това се дължи и адвокатско възнаграждение
и за предявения осъдителен иск.
По отношение направеното от ответника възражението за прекомерност на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира същото за неоснователно.
Отговорността за разноски по водене на делата е уредена в Глава осма, раздел втори
„Държавни такси и разноски“. Конкретните норми са обективирани в чл. 78 от ГПК, като
при преценката им най-общо може да се посочи, че от тях е видно, че отговорността за
разноски е разпределена в зависимост от изхода на конкретното дело. При уважаване на иска
ответникът дължи на ищеца направените от него разноски (ако такива са поискани
своевременно), съответно при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати
сторените от ответника разходи. При преценка на възражението съдът съобрази
обстоятелството, че видно от представените от ищцовата страна писмени доказателства във
връзка с предявените искове е било заплатено възнаграждение, както следва: в размер на 680
лева за първия иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
във вр. чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с цена на иска 3 736.62 лв. и 500 лв. за осъдителния иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, с цена
на иска 1 937 лв. С оглед цената на иска, както и правилата за определяне на съответното
минимално адвокатско възнаграждение, визирани в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
настоящият състав намира, че възнаграждението е определено в размер на минималния
размер, посочен в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от същата наредба. В тази връзка съдът
съобрази обстоятелството, че размерът на дължимото възнаграждение за двата предявени
иска, изчислен по реда, указан в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъде в
размер общо на 1 167.36 лева. Доколкото заплатеното и претендирано от страната
възнаграждение е в размер на 1 180 лева се налага извода, че същото не е прекомерно,
поради което и възражението за неговото намаляване на основание разпоредбата на чл. 78,
ал. 5 от ГПК следва да бъде оставено без уважение. Ето защо на ищцата следва да се
присъдят сторените деловодни разноски в производството, в общ размер на размер на
1 443.67 лева, съобразно уважената част на исковете и съгласно представен списък.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „Сити кеш“ ООД следва да бъде
осъден да заплати на ищцата направените разноски по делото в размер на 1 443.67 лева,
включващи държавна такса, възнаграждение на вещо лице и адвокатско възнаграждение,
съобразно уважената част на исковете и съгласно представен списък.
С оглед изхода на делото на ответника също следва да се присъждат разноски
съобразно отхвърлената част по втория иск. Доколкото обаче ответника изрично не заявява,
че претендират разноски, както и не са представени доказателства /договор за правна защита
и съдействие за заплатени разноски и списък по чл. 80 от ГПК/ за извършени разноски по
осъдителния иск, то съдът намира, че не следва да се произнася по този въпрос.
Същевременно с оглед посочената по-горе цена на първия иск съдът съобрази
обстоятелството, че към момента на завеждане на иска не е била заплатена цялата дължима
8
такса по исковата молба. В този смисъл изложеното е основание за събирането й с
определение по чл. 77 от ГПК. Имайки предвид цената на иска се налага извода, че
дължимата държавна такса е в размер на 149.46 лева. Доколкото при завеждане на иска е
била заплатена държавна такса в размер на 77.48 лева, то ответникът следва да бъде осъден
да доплати държавна такса до пълния определен от съда размер, а именно – сумата от 71.96
лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, Договор за потребителски кредит № 9222883/23.08.2023 г., сключен
между „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Средец“, ул. „*** № 29, ет. 7, представлявано от управителя Николай Пенчев Пенчев,
от една страна като кредитодател и М. П. И., ЕГН **********, , с постоянен адрес: гр.
Шумен, ул. „***“ № 11, ет. 1, ап. 3, от друга страна като кредитополучател.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „Средец“, ул. „*** № 29, ет. 7, представлявано от управителя Николай
Пенчев Пенчев да заплати на М. П. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул.
„***“ № 11, ет. 1, ап. 3, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата в размер на
1 537.52 лв. /хиляда петстотин тридесет и седем лева и петдесет стотинки/, платена без
основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.08.2024 г. до
окончателното й изплащане, като отхвърля иска в останалата му част до пълния предявен
размер от 1 937 лева, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на М. П. И., ЕГН
**********, сумата от 1 443.67 лева /хиляда четиристотин четиридесет и три лева и
шестдесет и седем лева/, представляваща направените по делото разноски съобразно
уважената част на исковете и представен списък.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати в полза на държавата по
сметка на ШРС сумата от 71.96 лева /седемдесет и един лева и деветдесет и шест
стотинки/, представляваща доплащане на държавна такса до пълния определен от съда
размер, както и 5 лева /пет лева/ държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Шуменски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
9