Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 14.04.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на четвърти март през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
Членове:
ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Цветелина Димитрова и с участието на прокурора Мирослав Маринов, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д
№ 65 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на „Рубинекс
– Русе“ ООД, чрез процесуалния му представител, против решение № 941/13.12.2019
г., постановено по АНД № 1533/2019 г. по описа на РРС, с което е потвърдено
наказателно постановление № 18-001402/10.07.2019 г. на директора на Дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление (НП), на основание
чл.414, ал.3 от КТ, за нарушение по чл.63, ал.2 от същия кодекс, на касатора е
наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.
Като касационно основание се сочи неправилно приложение на материалния закон и
конкретно на чл.9, ал.2 от НК вр.чл.11 от ЗАНН. В хода на съдебните прения пред
касационната инстанция се прави възражение за неприложимост на разпоредбата на
чл.63, ал.5 от ЗАНН, тъй като отговорността за разноски била уредена с
материалноправни норми, макар и в процесуален закон, поради което същите имали
действие само занапред и не се прилагали по отношение на заварени случаи,
какъвто бил настоящия. По тази причина касаторът
счита искането за присъждането на юрисконсултско възнаграждение в полза на
ответника по касационната жалба за неоснователно, независимо от изхода на
делото. Иска се отмяната на обжалваното решение и решаване на делото по
същество чрез отмяната на наказателното постановление.
Ответникът по касационната жалба – Дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, счита същата
неоснователна и моли решението на районния съд да бъде оставено в сила.
Поддържа, че въззивната инстанция правилно е приела, че по отношение на
извършеното административно нарушение е неприложим както чл.28 от ЗАНН, така и
чл.9, ал.2 от НК вр.чл.11 от ЗАНН. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението
на РРС.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима
– подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт,
поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Въз основа на събраните доказателства районният съд
е приел, че на 01.07.2019 г., касаторът, в качеството на работодател, сключил
писмен трудов договор със служителката С.К.И.за длъжността „технически
сътрудник“. В изпълнение на така възложените й трудови функции още на същия ден
– 01.07.2019 г., от 09:00 часа, последната започнала да полагала труд в офиса
на санкционираното дружество. При извършената проверка от контролните органи, а
и от разпита на свид. И. било установено, че
преди започване на работа на посочената служителка не били предоставени
екземпляри от сключения трудов договор и от заверено от ТД на НАП – Варна
уведомление по чл.62, ал.5 от КТ. Такова уведомление било представено пред
контролните органи, но изведено на следващия ден - с изх. № 18388193028949/02.07.2019
г. като било подадено в ТД на НАП на последната дата, в 12:17 часа, т.е. след
деня на извършената проверка. При това положение обосновано въззивната
инстанция е приела, че е осъществен състава на нарушение по чл.63, ал.2 от КТ,
което обстоятелство не се и оспорва от касатора.
Спорът се концентрира по въпроса дали в случая е
приложима разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК вр.чл.11 от ЗАНН. За да приеме, че
същата е неприложима, въззивната инстанция е посочила, че самият закон –
чл.415в, ал.2 от КТ, изключва приложението на чл.28 от ЗАНН, поради което и по
аргумент от по-силното основание при нарушението по чл.63, ал.2 от КТ, каквото
е и процесното, е изключено приложението и на чл.9, ал.2 от НК.
Този извод е законосъобразен и следва да бъде
споделен. При прилагане на закона по аргумент от по-силното основание (argumentum a fortiori) се изхожда от
разликата в приложното поле на разглежданите два случая, от които единият е по-широк
по обхват и с уредени правни последици, а другият, по – тесен по своя обхват, е
неуреден. Така е и в случая. Щом чл.415в, ал.2 от КТ a priori предвижда,
че нарушението по чл.63, ал.2 от КТ не е маловажно, поради което за него е
неприложим чл.28 от ЗАНН (по въпроса за неговата неприложимост вж. и Тълкувателно
решение № 3 от 10.05.2011 г. по по тълк. д. № 7/2010 г. на ВАС), то очевидно е, че същото нарушение не може
да бъде квалифицирано и като малозначително по смисъла на чл.9, ал.2 от НК. Разграничителният
критерий, както правилно е приела въззивната инстанция, е степента на
обществена опасност на деянието. Маловажното нарушение разкрива по-ниска степен
на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от
съответния вид – чл.93, т.9 от НК, докато обществената опасност при малозначителното
нарушение е явно незначителна или пък липсва въобще.
Не може да бъде споделена и развитата в
касационната жалба теза, че обстоятелството, че на касатора са дадени
задължителни предписания за отстраняване на описаните в протокола от
извършената проверка нарушения като за тях не е съставен АУАН и не е издадено НП,
означава, че се касае не за същински нарушения, които да изключват
приложимостта на чл.9, ал.2 от НК, а за „дребни недостатъци“, които следвало да
бъдат отстранени от проверяваното лице. Това становище не държи сметка, че задължителните
предписания нямат пожелателен характер, а съставляват принудителна
административна мярка по чл.404, ал.1 от КТ, която се прилага при установени
административни нарушения и чието неизпълнение също е обвързано с налагане на
административна санкция – чл.415, ал.1 от КТ. Тези мерки се налагат за
нарушения на трудовото законодателство, които могат да бъдат предотвратени или
преустановени и които не могат да бъдат определени като такива, които разкриват
ниска степен на обществена опасност.
Неоснователно е възражението на касатора за
неприложимост на чл.63, ал.3 и ал.5 от ЗАНН, тъй като нормата била
материалноправна и не намирала приложение в заварените при създаването й
съдебни производства. Принципно правилно е становището на касатора, че
отговорността за разноските има материалноправно, облигационно естество. Задължението
за заплащане на направените по делото разноски е задължение за заплащане на
понесените от съответната страна вреди и то почива на вината на противната
страна, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор (така
още т.1 от Тълкувателно решение № 119 от 1.12.1956 г. на ВС по гр. д. №
112/1956 г., ОСГК).
Това
възражение обаче не държи сметка за разликата между обратното действие (ex tunc) на правната норма, която
действително е изключение от общото правило – чл.14, ал.1 от ЗНА, и действието
й върху заварени правоотношения, както е в случая. Разликата се състои в това,
че обратната сила на нормата се изразява в това, че под нея се субсумират юридически
факти, възникнали и завършили до влизането в сила на новия закон, докато при нейното
действие върху заварените правоотношения се касае за юридически факти, които са
настъпили до влизането в сила на гражданския закон, но не са завършили
действието си. В този случай юридическият факт придобива онези правни
последици, които са предписани от новата правна норма, т.е. нейното действие
тук е занапред (ex nunc). Допълнението
на закона чрез създаването на новите ал.3 – ал.5 на чл.63 от ЗАНН е извършено
по силата на § 9 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн., ДВ, бр.94 от 29.11.2019 г.) и има
действие занапред. Следователно, тези норми изцяло намират приложение по завареното
процесуално правоотношение, в неговата касационна фаза.
По изложените съображения и на основание чл.63,
ал.5 от ЗАНН вр.чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, в полза на Изпълнителна
агенция „Главна инспекция по труда“, която е самостоятелно юридическо лице
съгласно чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на ИА „Главна инспекция по
труда“, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в размер на 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от
13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението се присъжда в
полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от
юрисконсулта едноличен административен орган.
Като е достигнал до същите изводи районният съд е
постановил едно правилно и съответно на материалния закон решение, което следва
да бъде оставено в сила.
Така
мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 941/13.12.2019 г., постановено по АНД № 1533
по описа за 2019 г. на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА „Рубинекс-Русе“ ООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Русе, ул.“Димитър Гичев“ № 3А,
представлявано заедно и поотделно от управителите Р.П.Н.и С.И.П., да заплати на
Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", със седалище гр.София,
бул."Княз Александър Дондуков" № 3, представлявано от изпълнителния
директор Р.М., сумата от 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: