Р
Е Ш Е
Н И Е № 260217
16.02.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІ -ти състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети
януари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия В.Куршумова
въззивно гражданско дело №2952 по описа за 2020г. на Окръжен съд Пловдив, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба на “Гарант Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. П**представлявано от
управителя А. А., подадена чрез пълномощника по делото адвокат П., против Решение
№ 260449 от 18.09.2020 г., постановено по гр.д. № 2998 по описа за 2019 г. на
Районен съд Пловдив, IX гр.с., в частта му, с която отхвърля предявените от „Гарант
Кредит Консулт” ЕООД (с променено наименование считано от 27.02.2020 г. и
предишно наименование “Лайт Кредит Консулт” ЕООД) против Н.Р.А., ЕГН **********,
с адрес *** и И.В.Т., ЕГН **********, с адрес ***, пасивно субективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 139 ЗЗД за сумата от
511, 47 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за гаранция от 09.09.2016
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.11.2018 г., до
окончателното й изплащане, удостоверена в Заповед № 10592/03.12.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
19172/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX граждански състав.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на
решението в обжалваната му част. Оспорват се изводите на първостепенния съд за
недействителност на клаузата, с която е договорено заплащането на
възнаграждение по договор за гаранция и се излагат съображения за
основателността на претенциите. Приема се, че изводите на съда не отговарят на
установената по делото фактическа обстановка, доказателствата и заключението на
вещото лице. Поддържа се, че договорът за гаранция има гаранционно -
обезпечителен характер, както и че задължението на гаранта по него е възмездно,
при което заемополучателите следвало да заплатят възнаграждение в полза на
гаранта за предоставеното обезпечение. Моли се да се отмени решението в
обжалваната част и да се постанови друго решение, с което да се уважат исковете
за присъждането на сумата от 511,47 лева
- представляваща неизплатено възнаградение по договор за гаранция от 09.09.2016
г., ведно с пълния размер на направените разноски за първоинстанционното и за
въззивното производство.
Въззиваемата
Н.Р.А., ЕГН **********, чрез назначения особен представител адвокат Н.Т., е
депозирала отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа се, че
възнаграждението по договора за гаранция е договорено в нарушение на добрите
нрави, същото представлявало допълнително възнаграждение за заемодателят, като
последният и гаранта са свързани лица и така заемодателят си осигурявал
връщането на заетата сума в почти двоен размер. Моли се за отхвърляне на
жалбата и за потвърждаването на първоинстанционното решение в обжалваната част.
Въззиваемия
И.В.Т., ЕГН **********, чрез назначения особен представител адвокат Д.П., в
подадения отговор също взема становище за неоснователност на жалбата. Поддържа
се, че възнаграждението по договора за
гаранция е договорено в разрез с нормите на добросъвестността и с него се цели
връщането на предоставения заем в двоен размер. Моли се да се отхвърли жалбата
изцяло и да се присъдят направените разноски във въззивната инстация.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Производството пред РС Пловдив е образувано по искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 143, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 139 ЗЗД,
за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца „Гарант кредит
консулт“ ЕООД /с предишно наименование „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК
*********/, към ответниците Н.Р.А. и И.В.Т., за които е издадена Заповед
№ 10592/03.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 19172/2018 г. по описа на ПРС, XIX граждански състав, за сумата от
общо 1 228, 76 лв., от която сумата от 717, 29 лв. – заплатено от ищеца
задължение на ответните страни по договор за заем № 9909/09.09.2016 г., сключен
с “Лайт Кредит” ООД по силата на договор за гаранция от 09.09.2016 г. и сумата
от 511, 47 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за гаранция от
09.09.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.11.2018 г.,
до окончателното й изплащане.
С необжалваната част на решението
районният съд е приел за установено, че Н.Р.А.
и И.В.Т. дължат солидарно на “Гарант Кредит Консулт” ЕООД сумата от 717,
29 лв. – заплатено от ищеца задължение на ответните страни по договор за заем №
9909/09.09.2016 г., сключен с “Лайт Кредит” ООД по силата на договор за
гаранция от 09.09.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
30.11.2018 г. За да уважи установителния иск за главницата от 717, 29 лева
районният съд е приел, че договорът за заем е породил облигационните си
последици, гарантът е заплатил на заемодателят сумата от 717, 29 лева и се е
суброгирал в правата на удовлетворения кредитор.
В обжалваната част на решението
районният съд е отхвърлил предявените установителни искове за сумата от 511, 47
лв., представляващо незаплатено възнаграждение по договор за гаранция от
09.09.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.11.2018 г. по
съображения, че клаузата с която е уговорено заплащане на възнаграждение по
договора за гаранция е договорена в противоречие с добрите нравите, поради
което е недействителна и като такава не поражда права и задължения между
страните.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо в обжалвната част,
като при постановяването му не
е било допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността
на решението в обжалваната част, съобразно оплакванията в
жалбата, като въззивният
съд се произнесе по
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от
онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна
на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
От фактическа страна по делото се
установява и не се спори, че ответниците са получили паричен заем в размер на
1 000 лева по сключения с третото лице „Лайт Кредит“ ЕООД Договор за
паричен заем № 9909/09.09.2016 г. Според съдържанието на същия, страните са
уговорили погасяването на кредита да се извърши на 12 погасителни вноски, всяка
от които в размер на 102, 47 лв., считано от 09.10.2016 г. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент от 40 %. Посочен е общ
размер на всички плащания от 1 229, 64 лв., както и годишен процент на
разходите в размер от 48,34 %. В чл.3, ал.2 от договора за паричен заем е
предвидено, че сумата се предава при предоставяне на обезпеченията по чл.6 от
договора, едно от които е гарантиране от трето лице чрез сключване на Договор
за гаранция ,т.е., условие за предоставяне на заема е сключването на договор за
гаранция.
Не е спорен и факта на сключване на
Договор за гаранция от 09.09.2016г. между
ищеца, в качеството му на гарант, заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД и заемателите ответници,
съгласно който договор последните са се задължили да платят на гаранта
възнаграждение за предоставената гаранция - разсрочено на 12 месечни премии,
всяка на стойност от 82,01 лв. Според чл.3.1. от същия договор премиите се
дължат и се заплащат заедно / на същата дата/ със съответните месечни
погасителни вноски по заема. Съгласно чл.3.2 - платените премии са окончателни
и неподлежат на връща, независимо дали Гаранцията бъде или не бъде ефектирана,
както и независимо дали са усвоени всички средства по заема, и независимо от
възможността за промяна на заема.В т. 7 от договора е установено, че заемателя
се съгласява и нарежда на заемодателя, а заемодателят се задължава към
заемателя и към гаранта да преведе по банковата сметка на гаранта сумата по т.
3.1., която да представлява част от отдадената в заем сума по договора за заем.
Посочено е, че заемодателят е длъжен да удържа от постъпилите от заемателя
плащания и незабавно да превежда към гаранта от името и за сметка на заемателя
сумите по т. 3.2., като така изплатените суми няма да се считат за част от
погашенията, извършени от заемателя към заемодателя. Посочено е, че заемателят
няма право да отменя това нареждане без предварително писмено съгласие на
гаранта – т. 8 от Договора за гаранция.
По делото се установява, че до гаранта е
изпратено писмено уведомление от 26.11.2018 г. за активиране на гаранцията,
поради неизпълнение на задължението от заемополучателите.
В първоинстанционното производство е
прието заключението на ССчЕ, според което касателно възнаграждението по
договора за гаранция е установено, че ответниците са направили плащания в касата в брой с приходни
касови ордери общо за сумата в размер на 472, 65 лева, при което неплатено е останало
задължението им за възнаграждение по договора за гаранция в размер на 511, 47
лева.
Въззивният съд след самостоятелна
преценка на доказателствата по делото и
постигнатите между страните договорености намира, че възнаграждението за
предоставена гаранция е в пряка връзка с договора за потребителски кредит и представлява
разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителите/заемополучатели/,
които го заплащат наред с другите парични задължение по договора за
потребителски кредит. Възнаграждението
е договорено да се заплаща за предоставеното обезпечение /гаранция/ на
потребителите в размер на 82,01 лева месечно или общо 984, 12 лева за срока на
договора за кредит от дванадесет месеца, разсрочено заедно с всички останали
задължения по договора за потребителски кредит. Заемодателят по договора за
потребителски кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението
и в тази връзка се констатира след справка в ТР, че едноличен собственик на
капитала и управител на “Лайт Кредит
Консулт” ЕООД към датата на сключване на процесните договори е било лицето С..
А. С., което лице същевременно е било съдружник в “Лайт Кредит” ООД с дялово
участие от 60, 7 % дяла, тоест двете дружества са свързани лица по смисъла на
§1, ал.1, т.6 от ДР на ТЗ. Предвид на това, възнаграждението по договора за
гаранция е било предназначено да постъпва пряко в патримониума на заемодателя и
е сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение представлява пряк
разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали
отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение
или не, съгласно чл.3.2. от договора за гаранция. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем не води до
претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на
условията по кредита. Процесното
възнаграждение води до неравенство на правата на страните, тъй като така се
създават права само за едната страна по правоотношението - кредитора, която е
икономически по –силната страна и не отговаря на изискването за
добросъвестност. В този смисъл възнаграждението, което заемателите е следвало
да платят за целия срок на договора е в размер на 984, 12 лева, при предоставен
кредит в размер на 1000 лева, тоест приблизително в размера на предоставения
заем, с което се оскъпява кредита и се създава предпоставка за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението, която в случая е и
икономически по-силната страна за сметка на заемополучателите/потребители/.
Въззивният съд намира, че възнаграждението
за предоставената гаранция представлява разход за потребителите по самия
договор за заем, който съгласно чл. 19, ал. 1
от ЗПК следва да се включат в ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая разходът на потребителите за
възнаграждението на гаранта от 984, 12 лева не е включено в ГПР от 48. 34 %, с което се заобикаля разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се превишава възприетия с нея законов максимум на ГПР.
Изложеното обосновава нищожността на клаузата за заплащане на възнаграждението
на осн. чл.19, ал.5 ЗПК, поради което вземането за него се явява недължимо.
По тези съображения, първоинстанционното
решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските: При този изход на делото
основателно е искането на въззиваемия И.В.Т. за присъждане на разноски за
производството, но доколкото не се доказва направата на разноски, такива няма
да бъдат присъдени с решението.
По
изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 260449 от 18.09.2020 г.,
постановено по гр.д. № 2998 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, IX гр.с., в частта му, с която отхвърля
предявените от “Гарант Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, ул. ** представлявано от управителя А. А. (с
променено наименование считано от 27.02.2020 г. и предишно наименование “Лайт
Кредит Консулт” ЕООД) против Н.Р.А., ЕГН **********, с адрес *** и И.В.Т., ЕГН **********,
с адрес ***, пасивно субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 139 ЗЗД за сумата от 511, 47 лв. – незаплатено
възнаграждение по договор за гаранция от 09.09.2016 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 30.11.2018 г., до окончателното й изплащане,
удостоверена в Заповед № 10592/03.12.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 19172/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XIX граждански състав.
В останалата си част Решение № 260449 от
18.09.2020 г., постановено по гр.д. № 2998 по описа за 2019 г. на Районен съд
Пловдив, IX гр.с., не е обжалвано и е
влязло в сила.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.