РЕШЕНИЕ № 85
гр. Пазарджик, 01.08.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско
отделение, на седми юли през две хиляди и седемнадесета година в публично съдебно
заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Галина Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело № 157/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е проведено по
общия ред, а не по реда на глава ХХХІІ от ГПК „Производства по търговските
спорове“.
Образувано е по искове на Н.И.Б., ЕГН **********,***, срещу И.Й.Б., ЕГН **********,***,
за заплащане на сумата от 45 000 лева, на основание Договор за цесия от
05.07.2016 г., сключен
между ищеца, като
цесионер и „АТЛЕТИК“ АД
– гр. Велинград, ЕИК *********, като цедент, и сумата от 246 375 лева, представляваща неустойка
за забава в плащането на посочената главница за периода от 22.08.2013 г. до
датата на предявяване на иска – 22.08.2016 г., на основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД
и чл. 92 от ЗЗД.
Предявените искове се основават на следните фактически
твърдения:
В исковата молба ищецът твърди, че на 05.07.2016 г. е
сключил с „АТЛЕТИК“ АД договор за
цесия, по силата на който ищецът е придобил
вземането на дружеството от ответника по
друг
договор за цесия от 05.04.2011 г., сключен
между ответника, като цесионер-купувач и „АТЛЕТИК“ АД, като цедент-продавач, в размер на
45 000 лева, представляващо дължимото
възнаграждение по договора, ведно с всички акцесорни вземания, в
случая претендираната неустойка. Ищецът твърди, че по договора за цесия
от 05.04.2011 г. цесионерът И.Б. е следвало да
заплати възнаграждение от 45 000 лева в 6-месечен срок от събиране на прехвърленото
му вземане, представляващо присъдена неустойка по частичен иск в размер на
51 000 лева и деловодни разноски в размер на 7 363 лева, посочени в
изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 904/2010 г. по описа на Апелативен съд –
Пловдив. След образуване на изпълнителното дело № 135/2011 г. по описа на СИС
при РС – Велинград, сумите са били изплатени от длъжника на взискателя Б. изцяло
на 11.10.2012 г. (на 09.08.2012 г. – 15 181 лв. и на 11.10.2012 г. –
61 047.79 лв.), което обстоятелство било отразено от съдебния изпълнител
на гърба на изпълнителния лист. Поради пълното изплащане на задължението, ДСИ е
издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство на
25.01.2013 г. Шестмесечният срок за изплащане на дължимото възнаграждение е изтекъл
на 11.04.2013 г., но такова не последвало. В тази връзка, ищецът претендира още
и сумата от 246 375 лева, представляваща неустойка за забава в изпълнение
на задължението за заплащане на сумата от 45 000 лева, считано от
12.04.2013 г., но доколкото вземането за неустойка се погасява с 3-годишна
давност, претендира неустойка само за период от 3 години преди подаване на
иска, т. е. за периода от 22.08.2013 г. – 22.08.2016 г., или 1095 дни х 225
лева на ден (неустойка от 0.5 % на ден – съгл. чл. 7 от договора за цесия от
05.04.2011 г.). Излагат се съображения, че сключеният договор за цесия от
05.04.2011 г. между „АТЛЕТИК“ АД и И.Б. е търговска сделка, тъй като едната
страна по него е търговец. Освен това и ответникът Б. има качеството търговец,
тъй като сключва договори за цесии нееднократно, по занятие. С оглед изложеното
ищецът счита, че не следва да се намалява на основание чл. 309 от ТЗ
претендираната неустойка. Навеждат се и доводи защо неустойката не следва да се
счита за нищожна. Сочи, че претендираният размер на неустойката е съпоставим с
вредите, които ищецът търпи от неизпълнението, тъй като е с определена 97 %
неработоспособност, а лечението му е твърде скъпо и някои скъпоструващи
медикаменти не се заплащат от здравната каса. Всяко забавяне в изплащане на
вземането водело до невъзможност за ищеца да осигури адекватно лечението си.
Моли за уважаване на исковете и присъждане на направените разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК,
ответникът е подал отговор на исковата молба. В защита по същество
излага доводи, че договорът за цесия от 05.07.2016 г. между ищеца и „АТЛЕТИК“
АД е нищожен поради липса на съгласие
от страна на ищеца, тъй като подписът не е изпълнен от него (Н.Б.), т. е. договорът
е неавтентичен. Изводи за това ответникът черпи от представени от ищеца
доказателства във връзка с молбата му по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване
от такси и разноски (декларация, заверена от нотариус на 16.08.2016 г. и
договор за доброволна делба от 29.04.2008 г.), видно от които Н.Б. е поставял
пръстов отпечатък вместо саморъчен подпис. Излага се становище, че договорът е
нищожен и на друго основание, ако не се установи първото, а именно поради противоречие с добрите нрави, доколкото
престациите на страните по договора от 05.07.2016 г. са неравностойни. Прехвърленото вземане е почти в размер на
300 000 лева, докато възнаграждението от 40 000 лева за придобИ.ето
му е седем пъти и половина по-малко. Излага се още от ответника, че искът
следва да се отхвърли и защото вземането (задължението му) по договора за цесия
от 05.04.2011 г. е погасено чрез опрощаване от (предходния) кредитор –
„АТЛЕТИК“ АД още преди сключване на договора за цесия от 05.07.2016 г.
Задължението на ответника е било опростено, тъй като същият е подпомагал финансово
И.И.Б., явяващ се изпълнителен директор на цедента търговско дружество, по
различни поводи, включително и за образованието на дъщеря му, както и по
делата, водени срещу „ДИВИКО“ ООД. В знак на благодарност цедентът „АТЛЕТИК“
АД, чрез своя представител И.И.Б., е върнал на ответника своя екземпляр от
договора за цесия от 05.04.2011 г. в оригинал, заедно с уведомлението по чл.
99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД също в оригинал, адресирано до „ДИВИКО“ ООД, поради което
следва да се приеме, че след като оригиналният договор, съдържащ задължението
на ответника, е върнат на длъжника, то действа презумпцията на чл. 109 ЗЗД –
задължението се смята за погасено, ако частният документ за него се намира у
длъжника. В тази връзка се навежда и трето основание за нищожност на договора –
поради липса на предмет, тъй като
вземането към момента на сключване на договора за цесия от 05.07.2016 г. не е
съществувало. По отношение на иска за неустойка, ответникът счита, че
опрощаването на главницата, води след себе си и до погасяване на акцесорните
претенции, в случая за неустойка. Евентуално, ако не се приеме този довод от
съда, приема, че, понеже уговорената неустойка противоречи на добрите нрави и
морала, клаузата, която я уговаря, е нищожна. Доколкото задължението е парично,
то за най-адекватна преценка дали неустойката е недействителна поради
неприсъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е съпоставката
на уговорения размер със законната лихва за забава. В случая ответникът твърди,
че неустойката по договора от 05.04.2011 г. надвишава законната лихва с малко
повече от 17 пъти, поради което е налице прекомерност в нейния размер, при
който същата губи своите функции да стимулира доброто изпълнение и да служи за
обезщетение при неизпълнение, и се превръща в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора, респ. следва да се приеме за нищожна като договорена
в противоречие с добрите нрави. Оспорва се и твърдението, че ответникът е
търговец, който извършва сделки по занятие, за което се изисквало извършването
на сделките да е трайно, системно, а не еднократно или случайно, и да са
насочени към получаване на доход. В този смисъл няма пречка ответникът да
възразява против прекомерността и не е ограничен от забраната на чл. 309 от ТЗ.
Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на направените разноски.
В
допълнителен отговор на исковата молба вх. № 211/10.01.2017 г. (пощ. клеймо
04.01.2017 г.), депозиран в срока по чл. 131 от ГПК, макар и в отделен
документ, се излагат допълнителни възражения, които съдът също следва да цени
при разглеждане на спора по същество, а именно: че са погасени по давност
всички вземания на ищеца – за главница от 45 000 лева, за неустойка от
246 375 лева, и за законната лихва върху главницата. Излага се, че след
като ищецът твърди, че ответникът е изпаднал в забава на 12.04.2013 г., то на
12.04.2016 г. вземането за неустойки е погасено по давност, тъй като срокът се
брои от датата на падежа за напред, а не от датата на подаване на исковата
молба назад.
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията за наличие на непогасено вземане по
договор за цесия. Сезиран е родово компетентният
съд – чл. 104, т. 4 от ГПК.
Съдът приема от фактическа страна следното:
С Договор за цесия от 05.04.2011 г. „АТЛЕТИК“ АД, ЕИК *********, като цедент, действащо чрез изпълнителния
директор И.Б., продава на И.Й.Б., като цесионер, вземания, както следва:
неустойка по частичен иск в размер на 51 000 лева и деловодни разноски по
дело в размер на 7 363 лева, присъдени в полза на цедента с Решение №
129/17.03.2011 г. по в. гр. д. № 904/2010 г. на Апелативен съд – Пловдив, за
които е издаден изпълнителен лист (по делото не е спорно, а и се установява, че
решението е влязло в сила, поради недопускането му до касационно обжалване с
Определение № 557/09.07.2012 г. по гр. д. № 576/2011 г. на ВКС, І г. о.).
Длъжник по вземането е „ДИВИКО“ ООД, ЕИК ********* – чл. 1, ал. 2. Срещу прехвърленото
вземане, цесионерът И.Б. се задължава да плати цена (възнаграждение) в размер
на 45 000 лева в срок до 6 месеца, считано от събирането на вземането от
длъжника – чл. 2, ал. 1 и 2. Уговорено е, че вземанията, които са предмет на
прехвърлянето, преминават в патримониума на цесионера заедно с обезпеченията и
другите им принадлежности, включително изтеклите лихви. В чл. 7 от договора е
предвидено при забава в плащането на цената в срока по чл. 2, ал. 2, цесионерът
да дължи неустойка в размер на 0.5 % от неиздължената цена за всеки ден забава.
Представен е и посочения изпълнителен лист, съдържащ цитираните суми.
По делото е прието Уведомление от цедента „АТЛЕТИК“ АД, с
което се съобщава на длъжника „ДИВИКО“ ООД за извършеното с договора за цесия
от 05.04.2011 г. прехвърляне на вземането в полза на И.Б., на основание чл. 99,
ал. 3 и 4 от ЗЗД.
С Договор за цесия от 05.07.2016 г. „АТЛЕТИК“ АД, като
цедент, действащо чрез изпълнителния директор И.Б., продава на Н.И.Б., като цесионер, вземането си в размер на 45 000 лева,
представляващо дължима цена по описания по-горе договор за цесия от 05.04.2011
г., сключен между „АТЛЕТИК“ АД и И.Й.Б.. Длъжник по вземането е И.Й.Б. – чл. 1,
ал. 2. Уговорено е, че вземането, което е предмет на прехвърлянето, преминава в
патримониума на цесионера заедно с обезпеченията и другите им принадлежности,
включително изтеклите лихви, съгл. чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Изрично в чл. 1, ал. 4 от
договора е уговорено, че с продажбата на вземането, цедентът прехвърля на
цесионера и всички акцесорни вземания, които могат да възникнат пряко или
непряко от сумата на главното вземане от 45 000 лева. Срещу
прехвърленото вземане цесионерът Н.Б. се задължава да плати цена
(възнаграждение) в размер на 40 000 лева в срок до един месец от събиране
на вземането от длъжника – чл. 3, ал. 1.
По делото е прието Уведомление от цедента „АТЛЕТИК“ АД, с
което се съобщава на длъжника И.Б. за извършеното с договора за цесия от
05.07.2016 г. прехвърляне на вземането в полза на Н.Б., на основание чл. 99,
ал. 3 и 4 от ЗЗД. Същото е получено от И.Б. на 15.07.2016 г.
Във връзка с възражението на ответника по чл. 109 от ЗЗД, че
дългът му по договора от 05.04.2011 г. е опростен, на основание чл. 183 от ГПК същият
е представил за констатация от съда в откритото съдебно заседание от 10.03.2017
г. двата оригинални екземпляра на договора за цесия от 05.04.2011 г., сключени
между „АТЛЕТИК“ АД, като цедент, и И.Й.Б., като цесионер, както и уведомлението
по него.
На основание чл. 183 от ГПК ищецът е представил за
констатация от съда в откритото съдебно заседание от 26.05.2017 г. оригинала на
представения по делото (л. 9) договор за цесия от 05.07.2016 г., сключен между
„АТЛЕТИК“ АД, като цедент, и Н.Б., като цесионер. В откритото съдебно заседание
ищецът Н.Б. лично потвърди подписа си както под исковата молба, така и под
пълномощното на процесуалния си представител – за упълномощител, и под договора
за цесия от 05.07.2016 г. – за цесионер, доколкото ответникът оспорваше
неавтентичността на посочените документи.
По делото е прието постановление от 09.05.2011 г. на ДСИ при
РС – Велинград за образуване на изпълнително дело по молба на взискателя И.Б.
срещу длъжника „ДИВИКО“ ООД, на основание представен изпълнителен лист по в.
гр. д. № 904/2010 г. на Апелативен съд – Пловдив, за събиране на сумите от
51 000 лева и 7 363 лева.
По делото не е спорно, а и се установява от представените платежни
документи, че И.Б. лично е получил въз основа на осъщественото принудително
изпълнение дължимите от „ДИВИКО“ ООД суми, за които е издаден ИЛ по в. гр. д. №
904/2010 г. на Апелативен съд – Пловдив, както следва: сума от 15 181 лв.
– на 09.08.2012 г. (с наредител РС – Велинград и основание изп. дело № 135/2011
г., превод от „ДИВИКО“ ООД) и сума от 61 047.79 лв. – на 11.10.2012 г. (с
наредител ДСИ при РС – Велинград и основание изп. дело № 135/2011 г.), или общо
сумата от 76 228.79 лева. Доколкото всички дължими от длъжника „ДИВИКО“
ООД суми са били изплатени в полза на взискателя И.Б., с постановление от
25.01.2013 г. ДСИ е прекратил изпълнителното производство, на основание чл.
433, ал. 1, т. 1 от ГПК. Постановлението е влязло в сила на 13.02.2013 г.
Във връзка с изложените от ищеца твърдения, че ответникът има
качеството на търговец, доколкото сключва договори за цесии по занятие, са
приети като писмени доказателства: 1/ Договор за цесия от 16.07.2012 г., с
който „АТЛЕТИК“ АД, като цедент,
продава на И.Й.Б., като цесионер, вземания за неустойка по договор от
18.10.2006 г., срещу което цесионерът се задължава да му заплати цена в размер
на 350 000 лева, платима в 6-месечен срок от събирането на вземането; 2/ Договор
за цесия от 08.04.2016 г., с който И.Й.Б., като цедент, дарява на С.М.В., като цесионер, вземане от
10 000 лева; 3/ Уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД, изходящо
от И.Й.Б., като цедент, до „ДИВИКО“ ООД, като длъжник, с което се съобщава на
длъжника за извършено в полза на цесионера И.М.И. прехвърляне на вземания: от
270 000 лева – част от главница по ИЛ по гр. д. № 748/2012 г. на ОС –
Пазарджик, 27 466.33 лева – разноски, 110 713.99 лева и 6 934.71
лева – законна лихва с посочени периоди, сумата от 6 720 лева – разноски
по изпълнително дело.
От изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза,
неоспорена от страните, приета от съда за обоснована и компетентно изготвена,
се установява, че неустойката за забава на плащането на възнаграждението от
45 000 лева, уговорена в чл. 7 от договора за цесия от 05.04.2011 г. в
размер на 0.5 % от неиздължената цена за всеки ден забава, за процесния период от
1095 дни (22.08.2013 г. – 22.08.2016 г.) е в размер на 246 375 лева.
Размерът на
законната лихва върху сумата от 45 000 лева за периода от 22.08.2013 г. до 22.08.2016 г., съдът
изчислява чрез програма Апис-калкулатор, на сума в размер от
13 739.97
лева.
От събраните по делото гласни доказателства се установи
следното:
Св. И.И.Б. (представител на цедента „АТЛЕТИК“ АД) излага, че
двата екземпляра от договора за цесия от 2011 г. са били подписани от него на
датата, която е посочена в него – 05.04.2011 г. и на същата тази дата същите са
били предоставени на И.Б. за подпис, но последният е поискал преди да подпише
двата екземпляра да се консултира с юрист и едва тогава, ако е съгласен, да
подпише. От него момент до настоящия не му е бил върнат подписаният от Б.
екземпляр от договора. Поради тази причина и двата оригиални екземпляра са в
държане на длъжника Б.. Свидетелят заявява, че е имал пълно доверие на И.Б. и
не е предполагал, че ще се стигне до такава ситуация. Изрично посочва, че не е
опрощавал задължнието по договора, напротив – многократно е търсил плащане,
понеже знаел, че прехвърленото вземане отдавна е събрано от ответника. Твърди,
че Б. не му е помагал финансово, а само във връзка с делата, които свидетелят е
образувал.
Св. И.М.И. излага, че познава И.Б. и И.Б., често пиели кафе
заедно. Твърди, че знае Б.да е прехвърлил на Б. някакво вземане, но лично пред
него (пред свидетеля) Б.не е заявявал претенции за плащане на суми към Б.. Не е
чувал да се претендира втори екземпляр от „някакъв“ договор. Свидетелят е
присъствал, когато в кафето Б. и Б.са си разменяли пари.
Св. А.И.Р.заявява, че много добре е запознат със
задълженията, които има И.Б. към И.Б., тъй като Б.дължал пари на свидетеля и в тази връзка последният е
заинтересован кога Б. ще изплати на Б.дължимата сума, за да може от своя страна
Б.да се разплати с него. Сочи, че дължимата сума от И.Б. спрямо И.Б. е
45 000 лева. Сочи, че това го знае от разговори с двамата. Твърди, че Б.не
е опрощавал задължението на Б., тъй като излага, че много пъти е ставало въпрос
за тези пари и никога не се е говорило за опрощаване. Многократно Б. е твърдял,
че ще заплати сумата на Атлетик АД.
Св. Р.Г.Т.излага, че познава страните по делото, приятели са.
Излага, че към края на лятото през 2016 г. И.Б. е поискал от И.Б. пари, за да
запише дъщеря си на лятно училище. Сумата била 4 000 лева. Сочи, че по
време на срещата бил видял на един лист да е написано „договор“, но не знае
какво е пишело вътре. След това свидетелят си е тръгнал и не знае какво е
станало по-нататък. Не знае Б. да дължи пари на Б., нито Б.да дължи пари на Б..
Правни
изводи:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове по чл. 79, ал. 1
от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
В производството по предявения иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената
тежест да установи, че е налице валиден договор за цесия от 05.07.2016 г. и
изискуемо задължение за насрещната страна по договор за цесия от 05.04.2011 г.
Договорът
за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната
връзка, чрез промяна на активната страна в нея. Това е договор
за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на
тази връзка, лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и
консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува, към момента на сключване на договора, и да е прехвърлимо (каквито
по принцип са имуществените права).
Макар
и цесионерът да придобива едно вземане, той не става страна в правоотношението
между цедента и длъжника (по арг. от Решение № 494 от
11.IV.1984 г. гр. д. № 3859/83 г., I г. о. и Решение № 49
от 27.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 16/2011 г., II т. о.). По същата причина – защото не става носител на
задълженията по двустранните правоотношения, цесионерът не придобива ex lege и
правото напр. да развали договора. По силата на цесията обаче новият кредитор е
поставен в правното положение на стария и длъжникът може да направи на новия
кредитор всички възражения, които е могъл да направи на стария – неговото
положение не може да бъде влошено от цесията (така Решение № 37 от
28.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50235/2016 г., IV г. о., Решение № 2175 от
8.XI.1955 г. по гр. д. № 6610/55 г., IV г. о., Определение № 528 от 15.04.2013
г. на ВКС по т. д. № 630/2012 г., I т. о.).
Ответникът в
срок е заявил възражения за нищожност на договора за цесия от 05.07.2016 г.
поради: липса на съгласие от страна на ищеца (поради липса на подпис от ищеца в
качеството му на цесионер) – чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД; поради противоречие с
добрите нрави (тъй като престациите на страните по договора са неравностойни) –
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради липса на предмет, тъй като вземането към
момента на сключване на договора за цесия от 05.07.2016 г. не е съществувало,
било е погасено чрез опрощаване – чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
Легитимиран да реливира възражение за нищожност на
сделка или да предяви иск за нищожност е този, чието право се засяга
от правния спор. Установителният иск е насочен към установяване на
действителното правно отношение, като интерес от предявяването му имат не само
субектите на спорното правоотношение, а всички трети, чужди на правоотношението
лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното
правоотношение (така Решение № 334 от 3.11.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 570/2014 г., IV г. о., Решение № 1 от
1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 425/2011 г., III г. о.).
С оглед на
изложеното съдът намира, че длъжникът може да прави възражения за нищожност на
цесията, макар и да се явява трето лице за сделката. Правният му интерес е
обусловен от това, че при основателност на възражението, цесионерът няма да има
качеството кредитор и поради липса на активна материалноправна легитимация
искът ще бъде отхвърлен.
По възражението за липса на съгласие на ищеца /цесионер/:
Следва
да се има предвид, че доколкото при неформалните
и консенсуални договори моментът на сключване на договора е моментът на
съвпадане на насрещните волеизявления на страните по него, съдържащи
същественото съдържание на договора, то обективирането на същия в писмен документ и полагането на подписи не е част от фактическия състав по сключването му. Същият се счита сключен с
постигане на съгласие между страните. В тази връзка дори изготвеният документ да не е подписан от едната страна или от страните по договора, или подписът се
окаже, че не е на съответната страна, това не
означава, че същият е нищожен
поради липса на съгласие.
Друг е въпросът при формалните договори, където
обективирането на договора в писмена форма, която, за да се приеме за завършена, следва да е последвана от поставянето на подписи на страните
по него, като необходима последица от изразяването на волята в документа (в
противен случай ще е налице единствено проект на договора), то липсата на
подпис, ще доведе до нищожност на договора,
поради липса на форма.
В
случая, след като договорът за
цесия е неформален и страна по него е предявила иск,
позовавайки се на права по договора, неоснователно е насрещната по спора страна да твърди, че липсва съгласие
на ищеца за сключване на договора.
Независимо
от изложеното, както се посочи вече, лично ищецът Н.Б. в открито съдебно
заседание потвърди, че подписът под договора от 05.07.2016 г. за цесионер е
негов.
По възражението за противоречие с добрите нрави:
Ответникът излага,
че престациите на страните по договора от 05.07.2016 г. са неравностойни. Прехвърленото вземане било приблизително 300 000 лева, докато
възнаграждението за него е 40 000 лева, т. е. седем пъти и половина по-малко.
Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които
съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на
сделките. В решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на V г. о. на ВКС е посочена нееквивалентността на престациите като
конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката
по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В това решение липсват критериите, по които
съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност
на сделката. Такива критерии са необходими, тъй като в противен случай
преценката на съда би заменила волята на страните. По този начин би се накърнил
принципът на свободата на договарянето – чл. 9 ЗЗД, защото еквивалентността на престациите поначало
се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. Затова като
критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в
престациите – в решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г.
на III г. о. на ВКС например е прието, че
нищожност има поради 12 пъти по-ниската цена от пазарната, а в решение 119 от
22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I г. о. на ВКС – при 28 пъти по-ниска цена. Във
второто решение е подчертана необходимостта от значителна липса на
еквивалентност в насрещните престации. По абстрактен и принципен начин е
формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.
д. № 4277 по описа за 2008 г. на I г. о. на ВКС, според което съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на
договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови
разпоредби и от добрите нрави. В същото време понятието добри нрави предполага
известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Счита се, че тази
неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса
на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните
престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е
налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не
е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице
сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда (унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД), ако такъв иск е предявен.
Само наличието
на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда принципно не
е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима,
тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на
престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес (така изрично Решение
№ 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о.).
В случая срещу прехвърляното
вземане от 45 000 лева – главница е уговорено възнаграждение от
40 000 лева. Дори да се вземе предвид, че към датата на сделката –
05.07.2016 г. прехвърленото вземане е в размер на около 280 000 лева (45 000
лева – главница и около 235 000 лева акцесорните към нея вземания за
неустойка за забава), възнаграждението от 40 000
лева следва да се
приеме за еквивалентно на престацията, преценено от страните като съобразено с техния
правен интерес – чл. 9 ЗЗД или най-малкото тази нееквивалентност на престациите (около
7 пъти) следва да се приеме за допустимо отклонение, което в никакъв
случай не може да се приеме за явно
несъответстващо, практически нулево. Възражението е неоснователно.
По възражението за липса на предмет на цесията, поради
опрощаване:
Съгласно
разпоредбата на чл. 109 от ЗЗД, задължението
се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен
ако се докаже, че не му е върнат доброволно.
Ответникът
излага твърдения, че оригиналите на двата екземпляра от договорите за цесия от
05.04.2011 г. са върнати от кредитора „АТЛЕТИК“ АД на длъжника И.Б. лятото на 2016 г. в
знак на благодарност за оказана от Б. финансова подкрепа в полза на И.Б. (представляващ
кредитора).
На първо място, относно сочения период от време, когато са
върнати документите – лятото на 2016 г., това твърдение остана недоказано. Нито
едно доказателство по делото не сочи, че договорите са върнати на длъжника Б. през
2016 г.
Свидетелят Р.Т.единствен изложи показания относно сочения
период - лятото през 2016 г., като разказва, че И.Б. е поискал от И.Б. пари,
необходими за записване на дъщеря му на лятно училище. Сумата била 4 000
лева. В тази връзка свидетелят твърди, че бил видял подписан „някакъв“ договор.
Изложените показания изобщо не могат да се свържат с което и да е друго прието
по делото доказателство, нито могат да се възприемат за относими към изложената
защитна теза на ответника – за връщане на договорите с цел опрощаване. Относно
последното, свидетелят не излага изобщо никакви показания, а сочи само, че е
видял лист, на който пишело договор. Тази липса на конкретика не води до
установяване изобщо какъв е този договор, в каква връзка е бил подписан, между
физическите лица И.Б. и И.Б. ли е подписан, за каква сума и т. н.
Съдът кредитира изложената от ищеца теза за подписване на
екземплярите от договора за цесия от 05.04.2011 г. от страна на представителя
на „АТЛЕТИК“ АД – И.Б., след което същите веднага (още на 05.04.2011 г., а не
2016 г.) са били предадени на И.Б. за запознаване с тях и евентуално след
консултация с юрист, при съгласие на цесионера Б., за подписване на същите и връщане
на екземпляра от договора на насрещната страна. Тези твърдения се подкрепиха от
събраните по делото гласни доказателства – св. И.Б. изложи непосредствените си
наблюдения относно обстоятелствата, които са се осъществили към релевантния момент,
респ. същите се подкрепиха и от показанията на св. А.Р., който изложи, че
многократно по време на срещите между тримата е ставало въпрос за дължимата от Б.
сума от 45 000 лева, но никога не се е говорило за опрощаване. От друга
страна св. И. И. дава показания, които не могат да потвърдят едната или другата
теза, тъй като същият излага, че в негово присъствие не бил чувал И.Б. да е
заявявал претенции към И.Б.. Това обстоятелство само по себе си не означава, че
такива претенции не съществуват, а само, че такива не са излагани пред
свидетеля.
Доколкото се установи от събраните по делото доказателства,
че екземплярите са предадени на длъжника в деня на подписването – на 05.04.2011
г., то съдът кредитира тезата, договорът или по-скоро проектът на договора, изготвен в два
екземпляра – за всяка страна по един, да е бил подписан само от кредитора „АТЛЕТИК“
АД, а длъжникът Б. да е заявил, че ще го
подпише и ще върне единия екземпляр (подписан вече и от двете страни), но след консултация
с юрист с цел по-добра негова защита. Тази хронология намира и логична опора,
доколкото при евентуално несъгласие от страна на длъжника, последният няма да
подпише договора и да предаде подписаният двустранно договор на кредитора
„АТЛЕТИК“ АД, респ. доколкото не е дал съгласие за сключването му, договорът
няма да породи действие, макар и да остава подписан от насрещната страна.
Съдът приема
презумпцията по чл. 109 от ЗЗД за оборена, респ. държането на частния документ
от длъжника не води до извод за погасен дълг.
Като обобщение,
възраженията на ответника относно недействителността на договора за цесия от
05.07.2016 г. са неоснователни.
Между страните
не се спори, че ответникът И.Б. е получил сумите от 51 000 лева и 7 363 лева, присъдени в полза на „АТЛЕТИК“ АД с
влязло в сила решение № 129/17.03.2011 г. по в. гр. д. № 904/2010 г. на
Апелативен съд – Пловдив и представляващи прехвърлено в негова полза вземане,
изцяло на 11.10.2012 г., когато
е получена сумата от 61 047.79 лева, а преди това по сметка на ответника Б.
е преведена сумата от 15 181 лева. Именно поради погасяване на всички
дължими от длъжника „ДИВИКО“ ООД суми, с постановление от 25.01.2013 г. ДСИ е
прекратил изпълнителното производство, на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора от 05.04.2011 г. цесионерът
И.Б. е следвало да заплати цената (възнаграждението)
за прехвърленото вземане, в размер на 45 000 лева, в срок до 6 месеца,
считано от събирането на вземането от длъжника, т. е. в случая в срок до
11.04.2013 г. Няма спор, че плащане няма.
Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Съобщаването на договора за цесия не е
елемент от фактическия му състав, тъй като вземането преминава върху цесионера
по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на вземането. Правилото на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД поставя като условие за противопоставимост на цесията на
длъжника и на трети лица осъществяването на факта на уведомяване на длъжника от
предишния кредитор (Решение № 319 от 27.04.2010 г. ВКС по гр. д. №
4025/2008 г., IV г. о.).
В настоящия
случай безспорно се установи, че цедентът „АТЛЕТИК“ АД е уведомил длъжника И.Б.
за прехвърленото вземане в полза на цесионера Н.Б. с уведомление, получено от Б. на 15.07.2016 г.
По
възражението за изтекла погасителна давност за главницата:
Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които
законът не предвижда друг срок. Вземането за сумата от 45 000 лева
се погасява с общата давност от 5 години. Давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 от ЗЗД.
В
случая процесното вземане за сумата от 45 000 лева е станало изискуемо на 11.04.2013 г., когато настъпва падежът за неговото плащане, респ.
погасителната давност изтича на 11.04.2018 г. Искът е предявен на 22.08.2016 г.
и не е погасен по давност.
С оглед гореизложеното, главният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
е основателен и следва да се уважи.
По иска по чл.
92 от ЗЗД:
Съгласно
нормата
на чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана
отговорността на ответника по иска на основание цитираната законова разпоредба,
е необходимо да са налице следните предпоставки: да съществува задължение; това
задължение да не е изпълнено или да не е изпълнено точно; неустойката да е
уговорена между страните; кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил
готов да го изпълни (така Решение № 21
от 12.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 470/2009 г., II т. о.).
Установи се, че длъжникът не е изпълнил задължението си да
заплати възнаграждението от 45 000 лева в срока по чл. 2, ал. 2 от
договора от 05.04.2011 г.
Съответно неустойка за неизпълнение на това задължение е
изрично уговорена между страните – чл. 7 от същия договор.
Кредиторът „АТЛЕТИК“ АД е изправна страна – изпълнил е
задължението си по договора.
Разпоредбата на чл. 84,
ал. 1, изр. 1 от ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му.
Доколкото този срок е изтекъл на 11.04.2013 г., от тази дата ответникът изпада
в забава и дължи неустойка в размер на 0.5 % от неизплатената сума (в случая от
45 000 лева, доколкото същата е изцяло дължима), за всеки ден забава, до
изплащане на възнаграждението.
От изслушната по делото икономическа експертиза се установи,
че неустойката за забава на плащането на възнаграждението
от 45 000 лева, уговорена в чл. 7 от договора за цесия от 05.04.2011 г. в
размер на 0.5 % от неиздължената цена за всеки ден забава, за периода от 1095
дни (22.08.2013 г. – 22.08.2016 г.) е в размер на 246 375 лева.
Ответникът
навежда възражения за нищожност на клаузата за неустойка – чл. 7, като противна
на морала и добрите нрави. Наред с това, излага, че същата е и прекомерна, и
макар да няма изрично заявено искане за намаляването на размера й, съдът
възприема, че в това възражение за прекомерност имплицитно се съдържа и искане
за нейното намаляване. Ответникът счита, че понеже задължението е парично, то
за най-адекватна преценка дали неустойката е недействителна поради неприсъщата
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, размерът й следва да се
съпостави със законната лихва за забава.
В настоящия случай неустойката за
забава е уговорена в размер на 0.5 % от неиздължената за възнаграждение сума
(45 000 лева), за всеки ден забава – така чл. 7 от договора от 05.04.2011
г.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент. При
конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други
критерии, като се вземат предвид конкретните
факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Настоящият състав на съда намира,
че клаузата за неустойка не е нищожна.
Конкретните уговорки между
страните относно дължимостта й следва да обуслови извод за преобладаващо
санкционния й характер. Това е така, предвид съглашението между страните, че
падежът за плащане на възнаграждението е определен СЛЕД събиране на цялото вземане от цесионера, а допълнително е даден и 6-месечен
отлагателен срок, считано от него момент. Или, към датата на падежа на
задължението - 11.04.2013 г.,
ответникът-длъжник е разполагал със събраната сума от общо 58 363 лв. и единствено от неговата воля е зависело дали да
изпълни задължението си да заплати възнаграждението от 45 000 лв или не. Липсват доводи за обективна невъзможност за
плащане, но същите дори и да бяха наведени са неоснователни – по арг. от чл.
81, ал. 2 от ЗЗД. Ето защо, не може да се приеме за основателно възражението,
че клаузата за неустойка е уговорена в противовес на своите функции да
стимулира доброто изпълнение, напротив – доколкото единствено от длъжника е зависело
дали да плати, неустойката за неизпълнение на това му задължение има точно тази
функция – да го стимулира да плати надлежно, на падежа, а при неизпълнение да
понесе съответните санкции, изразяващи се в заплащане на неустойка за забава в
размер на 0.5 % върху неизплатената сума за всеки ден просрочие.
Относно
прекомерността на неустойката:
Съгласно
разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, не
може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска
сделка, сключена между търговци. Нужно е да се подчертае, че ограничението важи само при кумулативната
даденост и на двете предпоставки: по търговска сделка, сключена между търговци. Това уточнение е
важно, т. к. съгласно чл. 287 от ТЗ разпоредбите за търговските сделки
се прилагат и за двете страни, (и) когато (само) за едната от тях сделката е
търговска и не следва друго от този закон. Чл. 309 представлява такова “друго” по
смисъла на чл. 287 от ТЗ. Т. е. правилото на чл. 309 ТЗ не се прилага в случаите,
когато едната страна не е търговец.
Следователно спорните въпроси са
два.
Представлява ли договорът за
цесия от 05.04.2011 г. търговска сделка и сключена ли е същата между търговци,
от отговорите на които ще се отговори и дали правилото на чл. 309 от ТЗ е
приложимо в настоящия случай.
„АТЛЕТИК“ АД е търговец предвид
изричната регламентация на закона – чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ.
Според
разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ТЗ търговец е всяко физическо или
юридическо лице, което по занятие извършва някоя от дейностите или сделките,
изброени примерно в посочената разпоредба. Според чл. 1, ал. 3 от ТЗ
търговец се смята и всяко лице,
образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се
водят по търговски начин, дори ако дейността му не е посочена в ал.
1. Търговските
сделки се обособяват като такива с оглед на обективен и субективен критерий.
Абсолютните търговски сделки са изброени в чл. 1, ал. 1 от ТЗ,
независимо от качествата на лицата, които ги извършват (чл.
286, ал. 2 от ТЗ), а
прилагането на субективния критерий предполага, че сделката е търговска, ако е
сключена от търговеца във връзка с упражняваното от него занятие (чл.
286, ал. 1 от ТЗ). Изводът е, че
когато едно лице, макар и нерегистрирано като ЕТ, след като извършва по занятие
търговска дейност, притежава качеството търговец (в този смисъл Решение
№ 249 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 946/2010 г., IV г. о.).
По делото се събраха достатъчно
писмени доказателства, които да обосноват извод, че ответникът И.Б. сключва
договори за цесия било като цедент, било като цесионер, по занятие, а именно:
договор за цесия от 16.07.2012 г., с който „АТЛЕТИК“ АД, като цедент, продава на И.Й.Б., като цесионер определено вземане;
договор за цесия от 08.04.2016 г., с който И.Й.Б., като цедент, дарява на С.М.В., като цесионер, определено вземане;
уведомление от И.Б., като цедент, до „ДИВИКО“ ООД, като длъжник, с което се съобщава
на длъжника за извършено в полза на цесионера И.М.И. прехвърляне на вземане,
включително и настоящия процесен договор за цесия от 05.04.2011 г. В
тази връзка съдът приема, че И.Б. има качеството търговец.
По аргумент от чл. 286, ал. 1 от ТЗ договорът за цесия от 05.04.2011 г. следва да се приеме, че представлява търговска
сделка, сключена между търговци.
Както се посочи по-горе в
мотивите, макар и цесионерът Н.Б. да придобива
едно вземане, той не става страна в правоотношението между цедента „АТЛЕТИК“ АД и
длъжника И.Б.. По силата на цесията новият кредитор
е поставен в правното положение на стария и длъжникът може да направи на новия
кредитор всички възражения, които е могъл да направи на стария – и обратното, длъжникът
не може да направи на новия кредитор тези
възражения, които не е могъл да направи
на стария.
В този
смисъл, на основание разпоредбата на чл. 309 от ТЗ възражението на
ответника И.Б. за намаляване на претендираната неустойка
като прекомерна, следва да се приеме за неоснователно.
По
възражението за изтекла погасителна давност за неустойката:
Съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, при искове за неустойка за забава давностният срок започва да
тече от последния ден, за който се начислява неустойката.
По въпрос за началния момент на давностния срок за вземане за неустойка за
забава, когато е уговорено, че същата се дължи за всеки просрочен ден, е отговорено с
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение
№ 292 от 16.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 292/2009 г., II т. о., в което
е посочено следното: Логическото
тълкуване на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, самостоятелно
и във връзка с предходните алинеи на същия член, сочи на извода, че под „последен ден, за който се начислява неустойката“, следва да се разбира последният ден от исковия период, т. е. от периода, за който ищецът претендира да му бъде
присъдена конкретна сума за неустойка и който е въведен като предмет на делото.
Това е денят, в който задължението за неустойка вече е възникнало, определено е
по размер и може да бъде изпълнено. В хипотезата на извършено плащане на
главния дълг, последният ден, за който се начислява неустойката за забава, ще
бъде денят на плащането и 3-годишният срок ще се брои от този ден. Когато обаче
към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг (както е в настоящия случай) и върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка,
по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период
по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични
вземания. Този извод произтича от начина на формиране на вземането за неустойка
– като процент от главния дълг за всеки просрочен ден, който му придава
характер на периодично вземане.
В тази връзка, възражението на
ответника, че вземането за неустойки е погасено по
давност, тъй като срокът се брои от датата на падежа за напред, а не от датата на
подаване на исковата молба назад, е неоснователно.
Или, възражението
на ответника за погасяване по давност на вземането за неустойка щеше да е частично основателно относно неустойките, натрупани
до 22.08.2013 г., но претенцията на ищеца
не включва този период. Следователно искът по чл. 92
от ЗЗД за сумата от 246 375
лева е основателен и също следва да се уважи изцяло.
По разноските:
Съгласно
чл. 78, ал. 6
ГПК, когато
делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски
по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и
разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда.
Дължимата
държавна такса за производството е в общ размер от 11 655
лева (1 800 лв. + 9 855 лв. по всеки един иск, съгласно чл. 72, ал.
1 от ГПК), а разноските по допуснатата експертиза са в размер на 150 лв., които суми, в
общ размер от 11 805 лева, следва да се възложат в тежест
на ответника.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА И.Й.Б.,
ЕГН **********,***, да заплати на Н.И.Б., ЕГН **********,***, сумата от 45 000 (четиридесет и пет хиляди)
лева, на основание
Договор за цесия от 05.07.2016 г., сключен между Н.И.Б., като цесионер и „АТЛЕТИК“ АД, със седалище и адрес на управление:
гр. Велинград, ул. „Евлоги Георгиев“ № 28А, ЕИК *********, като цедент, както и сумата от 246 375 (двеста четиридесет и шест хиляди
триста седемдесет и пет) лева, представляваща неустойка за
забава в изплащането
на посочената главница за периода от 22.08.2013 г. до датата на предявяване на
иска – 22.08.2016 г., на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
ОСЪЖДА И.Й.Б., ЕГН **********,***, да заплати в
полза на Окръжен съд – Пазарджик, сумата от 11 805 (единадесет хиляди осемстотин и пет)
лева, от които за държавна такса по предявените искове сума от 11 655
лева и 150 лева, депозит
за вещото лице по допусната експертиза, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, както и сумата от 5 (пет) лева, за издаване на
изпълнителен лист, ако сумата не бъде изплатена в срока за доброволно
изпълнение.
Решението може да бъде
обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: