СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Д" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
при участието на секретаря Анелия
Груева, разгледа докладваното от мл. съдия Киримов въззивно гражданско дело № 2998
по описа за 2019 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 323600 от 26.01.2018 г.,
постановено по гр. дело № 19752 по описа за 2016 г. по описа на СРС, ГО, 87-и
състав са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД
чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу „С.“ ООД за признаване за установено, че ответното
дружество дължи на ищцовото дружество сумата в размер от 2 583,71 лв.,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода от
м.ч.2013 г. до м.03.2015 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. *********,
с код на платеца Т367891, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно,
както и сумата в размер от 1267,69 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 28.02.2013 г. до 15.02.2016 г.
Недоволен от постановеното решение е
останал ищецът, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба
срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът за лихва в размер на
1267,69 лв. Въззивникът поддържа, че решението е неправилно и постановено в
нарушение на материалния закон. Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че доколкото ответникът няма сключен договор с ищцовото
дружество не дължи лихва. Поддържа се, че съгласно действащото към момента
законодателство ответникът е потребител на топлинна енергия, а видно от
представените по делото доказателства към него е била отправена покана да
подпише договор. Излага съображения, че с изтичането на последния ден от месеца
ответника е изпаднал в забава за дължимите суми. Искането към съда е да отмени
решението на СРС в обжалваната част и да уважи предявения по реда на чл. 422 ГПК иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника,
с който се оспорва жалбата. Изложени са множество подробни съображения за
неоснователност на предявения иск. Искането към съда е да остави жалбата без
уважение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпило становище по жалбата от
третото лице-помагач „Д.“ ЕООД.
В законоустановения срок е постъпила частна жалба от ответника „С.“ ООД, с
която се обжалва Определение от 14.11.2018 г. на СРС постановено по същото
дело, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в
частта за разноските.
В срока за отговор е постъпил такъв от „Т.С.“ ЕАД, с който се оспорва
частната жалба.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо.
Следва да се отбележи, че
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т.
нар. ограничен въззив, т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се
ограничава само до релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е
императивна, и предписва на въззивния съд дължимо поведение, от което той не
може да се отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се
отнасят до неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността
на първата инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на
решението, са свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на
материалноправния спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора
дейност въззивният съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата
доводи за неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно,
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава
материалноправния спор.
В настоящият случай, релевираните в жалбата оплаквания от страна на ищеца
касаят дължимостта на обезщетението за забава по чл. 86,ал. 1 ЗЗД, по което
съдът намира следното:
Според разпоредбата на чл. 149, ал.
1, т. 3 от ЗЕ, страни по формалния писмен договор за доставка на топлинна
енергия са топлопреносното предприятие (ищецът) от една страна и небитовият
клиент от друга страна. Легалната дефиниция, дадена в пар. 33а от
ДР на ЗЕ определя понятието "небитов клиент" като клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Съгласно чл. 136, ал.
1 от ЗЕ, при присъединяване на клиент на топлинна енергия за
небитови нужди, присъединителните топлопроводи и съоръженията към тях и
абонатната станция се изграждат от и за сметка на клиента и са негова собственост.
Според чл. 22, т. 3
от Наредбата за топлоснабдяването, топлопреносното предприятие
включва в редовна експлоатация присъединителните топлопроводи и съоръженията
към тях след изпълнение на техническите условия за присъединяване ипри наличие
на договор по чл. 149
и 150 от ЗЕ.
От така изложената правна уредба следва изводът, че небитовият клиент, който
следва да бъде страна по формалния договор за продажба на топлинна енергия, е
лицето, което ползва енергията за технологични нужди за присъединения към
присъединителния топлопровод негов стопански обект. Сключването на формален
договор за продажба на топлинна енергия представлява необходимо условие за
започване на доставките на топлинна енергия към присъединения обект (чл. 22, т. 3
от НТ). Този договор обаче е срочен, тъй като съгласно чл. 6, ал. 1
от приложимите към процесния период ОУ на ищеца, договорите за доставка на
топлинна енергия за стопански нужди се сключват за срок от пет години. В
настоящия случай договор между страните не е бил сключенм. Следователно лицето,
което се обогатява неоснователно за сметка на топлопреносното предприятие със
стойността на доставената топлинна енергия е това, което е присъединило обекта
си към топлопреносната мрежа без да сключи или без да поднови договора си за
доставка на топлинна енергия за небитови нужди. Това лице ползва топлинната
енергия за вече присъединения от него обект, без същевременно за него да
съществува договорно задължение за заплащане на нейната цена. В тази хипотеза
на облигационно правоотношение с извъндоговорен източник е от значение въпросът
кой субект е следвало да сключи договор с ищеца за присъединения обект, а не
кое лице или лица фактически са се намирали в присъединения имот през процесния
период и са се възползвали от наличната в него топла вода и отопление. Поради
гореизложеното именно ответникът, който не е подновил договора си, е лицето,
което се е обогатило със стойността на доставената топлинна енергия.
Не е спорно между страните, че ответното дружество е заплатило дължимите
суми, с които се е обогатило неоснователно в хода на процеса.
Основателността на иска за обезщетение за забава в размер на законната
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата се определя съобразно уговореното от страните. Поради липсата на
сключен писмен договор, Общите условия не обвързват ответника, противно на
твърденията на въззивника. Те обвързват единствено потребителите на топлинна
енергия за стопански нужди, сключили с доставчика писмени договори при общи
условия. Липсва предвиден срок за плащане от страна на ответника на
задължението му по за ползваната топлинна енергия, поради което длъжникът
изпада в забава след покана. Предвид това, лихва за забава ответникът дължи от
датата на поканата, и то - за задължения, които вече са възникнали. Т. е.
ответникът следва да е поканен да заплати именно задълженията, които се
претендират по настоящото дело.
По делото е представена покана от 20.08.2015 г., с която ответникът е
поканен да заплати в 7-дневен срок задълженията си за ползвана топлинна енергия
за процесния имот. По делото от страна на ищеца не са ангажирани доказателства,
че именно посочената покана е изпратена и получена от ответното дружество,
което обстоятелство изрично е оспорено в отговора на исковата молба и което не
може да бъде установено от представените по делото доказателства.
Съобразно изложеното, съдът споделя изводите на СРС за неоснователност на претенцията за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата и заплатена в
хода на процеса главница, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
По частната
жалба:
По общото
правило на чл. 78 ГПК присъждането на
разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с
поведението си е предизвикала предявяването на иска или защитни действия срещу
неоснователно предявен срещу нея иск, т.е. логиката на закона е, че разноски
винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този
смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на
понесените от съответната страна вреди. Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК разноските
се възлагат в тежест на ищеца, ако с поведението си ответникът не е дал повод
за завеждане на делото и ако признае иска. При плащане, осъществено в хода на
процеса, на ответника не се дължат разноски, тъй като той е дал повод за
възникване на спора, в случая за
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което
неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че не следва да бъде
задължен да заплаща разноските. При произнасянето си, съдът е съобразил и
размера, за който е предявен иска, както и заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно счетоводна експертиза, съгласно което след датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, ответникът е платил суми касаещи
процесния период – в размер от 4 214, 51 лв. Неоснователни са и
твърденията на ответника, че ищецът не е поискал присъждането на разноските,
като такова изявление е обективирано в депозиранта искова молба, като следва да
се отбележи, че представянето на списък с разноските не е предпоставка за
присъждането им, а има отношение към последващо искане за изменение на
решението по см. на чл. 248 ГПК.
Съобразно изложеното, частната жалба се явява
неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
По разноските във въззивното производство:
При този изход на правния спор с правна възможност да
претендират присъждането на деловодни разноски разполага въззиваемото дружество.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело №
6/2012 на ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е
вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В
случая по делото е представен договор за правна защита и съдействие от
06.11.2019 г., в който е посочено, че е уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лв. Съдът намира за основателно направеното с
депозираната молба от 06.11.2019 г. от процесуалния представител на въззивника възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като делото не се отличава
с висока фактическа и правна сложност, приключило е с провеждането на едно
открито съдебно заседание, с оглед на което възнаграждението следва да бъде
определено съобразно предвидения минимален размер съгласно НМРАВ, а именно 350
лв.
С оглед цената на иска решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение № 323600 от 26.01.2018 г., постановено по гр.
дело № 19752 по описа за 2016 г. по описа на СРС, ГО, 87-и, в обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от „С.“ ООД с ЕИК *********срещу определение № 535187 от 14.11.2018
г., постановено по гр.д. № 19752/2016 г., с което е оставено без уважение
искането на жалбоподателя за изменение на постановеното решение в частта за
разноските.
ОСЪЖДА :Т.С.” ЕАД,
ЕИК ********* да заплати на „С.“ ООД
с ЕИК *********сумата от 350 лв. на
основание чл. 237 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – за сторени разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД - „Д.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.