Р Е Ш Е Н И Е
№.........../...............2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ВАРНА, ПЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ,
В
публичното съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди двадесет
и втора година в състав
СЪДИЯ
ЕВЕЛИНА ПОПОВА
При
участието на секретаря ВЕСЕЛКА КРУМОВА като разгледа докладваното от съдията
адм. дело № 1122
по описа на съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по жалба на Н.М.М., подадена чрез процесуалния му
представител по пълномощие адвокат И.И. ***, срещу обективирания в писмо УРИ 819000-18385/27.04.2022 г. отказ на началника на
сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна да издаде на жалбоподателя свидетелство
за управление на МПС по подаденото от него заявление вх. № 5893/20.04.2022 г.
Според
изложените в жалбата обстоятелства на датата 20.04.2022 г. М. ***, сектор „Пътна
полиция“, заявление за подновяване на издаденото му свидетелство за управление
на МПС, категория С, като попълнил декларация по чл. 151 ал. 5 ЗДвП, в която по
незнание посочил, че обичайното му местопребиваване е в Република Германия,
което не отговаряло на действителното фактическо положение, тъй като единственото
му намерение било да отиде да види за кратко сина и внуците си, които живеят
там. Като се позовал изцяло на така подадената декларация по чл. 151 ал. 5 ЗДвП, за да мотивира отказа си за подновяването на СУМПС, административният
орган допуснал според жалбоподателя съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, тъй като не извършил обстойна служебна
проверка на обстоятелствата, релевантни за формиране на извода му къде е обичайното
местопребиваване на лицето по смисъла на § 6 т. 46 ДР ЗДвП и на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 20.12.2006 година относно свидетелствата за управление на превозни
средства. По този начин, приемайки въз основа на погрешно попълнена декларация,
че обичайното местопребиваване на жалбоподателя е извън България,
административният орган формирал според М. волеизявление в противоречие и с
материалноправните разпоредби.
При така
изложените основания по чл. 146 т. 3 и 4 АПК за оспорване на обективираното в писмо
УРИ 819000-18385/27.04.2022 г. волеизявление на началника на сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Варна жалбоподателят е отправил искане към съда да го
отмени и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне, при
което след като установи по надлежен ред всички относими факти и обстоятелства,
да издаде поискания със заявлението документ.
В
съдебно заседание на 21.09.2022 г. жалбоподателят, редовно призован, се явява
лично заедно с пълномощника си адвокат И.И., който изцяло поддържа подадената
жалба. В пледоарията по съществото на спора адвокат И. още веднъж акцентира на изложеното
в жалбата оплакване, че при подаване на заявлението административният орган не
е установил реалната фактическа обстановка. Твърди, че с подписаната декларация,
в която е посочил за обичайно пребиваване Германия, доверителят му е искал по
някакъв начин да улесни административния орган, тъй като от време на време ходи
в Германия, за да помага за гледането на внуците си, но работи в България като
си има тук и недвижими имоти, които си наглежда. Обръща внимание на факта, че декларацията
и заявлението на доверителя му са от 20.04.2022 г., а още на 27.04.2022 г. административният
орган е постановил отказ за подновяването на СУМПС. Намира, че представената по
административната преписка справка за пътуване на лицето също не установява обичайното
местопребиваване на доверителя му по смисъла на Директива 2006/126/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета. Сочи, че тъй като през граничната територия
на държавите – членки от Европейския съюз се преминава само с лична карта, то не
намира, че данните в справката са точно и вярно установени за посочения в нея период.
Въз основа на това още веднъж отправя искане към съда да отмени обжалвания по
делото отказ за подновяване на издаденото на доверителя му свидетелство за
управление на МПС като му присъди при този изход на спора и направените съдебни
разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК.
Началникът
на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна, ответник по делото, се
представлява в съдебно заседание от пълномощника си Георги Г., юрисконсулт в
отдел „Правно осигуряване“ на ОД на МВР – Варна, който от името на доверителя
си оспорва изцяло подадената жалба. Счита, че в случая са налице материалноправните
предпоставки за постановяването на отказ по заявлението за подновяване на СУМПС,
след като заявителят самостоятелно е декларирал къде обичайно пребивава. Това
според него е достатъчно за обосноваването на отказа, а служебно изготвената
справка за пътуването на лице, български гражданин, е представена по преписката
само за пълнота. Претендира при отхвърляне на оспорването жалбоподателят да
бъде осъден да заплати на ОД на МВР – Варна юрисконсултско възнаграждение, а в
отношение на евентуалност, в случай, че жалбата се уважи, предявява възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната по
делото страна.
Като
съобрази, че е сезиран с процесуално допустима жалба, подадена от процесуално
легитимирано лице в преклузивния 14-дневен срок по чл. 149 ал. 1 АПК срещу
подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт по чл. 21 ал. 3 АПК, съдът намира следното по нейната основателност:
По
фактите:
На
20.04.2022 г. жалбоподателят Н.М.М. е подал до сектор „Пътна полиция“ при ОД на
МВР – Варна заявление вх. № 5893/20.04.2022 г. за издаване на свидетелство за
управление на МПС. Към него е приложил собственоръчно попълнена и подписана на
същата дата 20.04.2022 г. декларация, в която е посочил, че постоянният му
адрес е в гр. Девня, а във връзка с изискванията по чл. 151 ал. 5 и 7 ЗДвП е декларирал,
че обичайното му пребиваване е в Германия като е вписал и адрес по местоживеене
там и същевременно е декларирал, че не притежава свидетелство за управление на
МПС, издадено от друга държава членка на Европейския съюз.
В
декларацията, която е по утвърден бланков образец, изрично се съдържа
забележка, в която е цитиран § 6 т. 46 ДР ЗДвП, даващ легално дефиниране на
понятието „обичайно пребиваване“ по смисъла на този закон.
При
позоваване на факта, че в подадената декларация М. е посочил, че обичайното му
пребиваване е в Германия, с писмо УРИ 819000-18385/27.04.2022 г. началникът на
сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна е уведомил М., че съгласно чл. 151
ал. 5 ЗДвП не са налице основания да му се издаде българско свидетелство за
управление на МПС. Писмото, обективиращо в съдържанието си волеизявлението на
административния орган да откаже издаването на поискания документ, е получено
от заявителя още на датата 27.04.2022 г., което е удостоверено с подписа му под
документа.
По административната
преписка е приложена справка за сключване, изменение или прекратяване на
трудовите договори и уведомления за промяна на работодател, според която последният
трудов договор на Н.М.М. в България датира от 12.07.2011 г. като е прекратен още
на 03.12.2012 г.
По
административната препика е приложена и справка за пътуване на лице – български
гражданин, удостоверяваща влизанията в Република България и излизанията от
Република България на Н.М.М. в периода 01.01.2021 г. - 10.05.2022 г., от която
се установява, че за календарната 2021 г. М. се е намирал в България общо 27
календарни дни като останалите 338 календарни дни е пребивавал извън страната.
Подобно е положението и за календарната 2022 г., в която считано от 01.01.2022
г. до 20.04.2022 г., когато е подадено заявлението за издаване на свидетелство
за управление на МПС, според данните по справката М. е пребивавал в България
общо 4 дни като за първи път през календарната 2022 година е влязъл в страната
на 17.04.2022 г. /през ГКПП Русе Дунав мост/. От анализа на същата справка се
установява, че за последната календарна година преди подаване на заявлението за
издаване на СУМПС, или това е периодът от 20.04.2021 г. до 20.04.2022 г., М. е
пребивавал в България общо 20 календарни дни, като останалите 345 календарни
дни се е намирал извън страната. Справката е изготвена от служителя в сектор „Пътна
полиция“ С.М.С. като е подписана и подпечатана с печата на ОД на МВР –
Варна.
Преценени
съвкупно, данните по административната преписка сочат, че като е отказал да
издаде на жалбоподателя свидетелство за управление на МПС, началникът на сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР - Варна е издал съобразен със закона
административен акт.
Съгласно
чл. 151 ал. 5 ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство се
издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република
България, за което обстоятелство те подписват декларация или представят
доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17 ал. 1 от Закона за
висшето образование или в училище по Закона за предучилищното и училищното
образование или в професионален колеж в страната не по-малко от 6 месеца. В
изпълнение на това нормативно установено предвиждане при подаване на
заявлението за издаване на СУМПС М. е подписал декларация, в която изрично е
посочил като свое обичайно пребиваване Германия.
За
улеснение на подателите на подобен род декларации и с цел недопускането на
грешки от незнание или неосведоменост, в бланковия образец на декларацията като
забележка изрично е цитирана нормата на § 6 т. 46 ДР ЗДвП, легално дефинираща
понятието „обичайно пребиваване“, според която това е
мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните
12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма
трудови връзки - поради лични връзки, които сочат на тясната му обвързаност с
мястото, където то живее. Отново според същата дефиниция обичайно пребиваване на лице, чиито трудови
връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това
последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се
смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се
връща там като спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето
пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена
продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се
смята според дефиницията за смяна на обичайно пребиваване.
С § 6
т. 46 ДР ЗДвП е транспонирана във вътрешното ни право разпоредбата на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета, която дефинирайки понятието „обичайно
пребиваване“, буквално гласи следното: „По смисъла на настоящата директива
„обичайно пребиваване" означава мястото, където дадено лице обикновено
живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови
връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат
тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Независимо от това, за
обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от
личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на
различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са
личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на
последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена
държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването
в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайно
пребиваване.“
Аналитичното
тълкуване на нормата сочи, че в нея са регламентирани различни хипотези, уреждащи
въпроса за обичайното пребиваване на едно лице. От една страна принципът е, че
за такова следва да се приеме мястото, в което то живее повече от 185 дни през
календарната година било поради трудови връзки, било поради лични такива, сочещи
на тясната му обвързаност с мястото. Същевременно обаче законът прави известно отстъпление
от условието лицето да живее повече от 185 дни през календарната година на едно
и също място, за да се приеме то за негово обичайно пребиваване, като изрично
предвижда, че когато трудовите и личните му връзки са на различни места,
вследствие на което то последователно пребивава на различни места в две или
повече държави, привилегировано значение при определянето на обичайното му
пребиваване се отдава на мястото, където са личните му връзки, стига обаче то
редовно да се връща там, изключая случаите, когато пребивава в дадена
държава-членка за изпълнението на задача с определена
продължителност. В тази последна хипотеза ще е достатъчно да се установи в
кое място са личните връзки на лицето, без значение доколко редовно за срока на
изпълнение на задачата, заради която пребивава в друга държава, се е връщало
там.
В
случая по делото не се доказа нито една от възможните хипотези по § 6 т. 46 ДР
ЗДвП, респективно по чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета, от които да се заключи, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е
в Република България.
От
изготвената от полицейския инспектор в сектор „Пътна полиция“ в ОД на МВР –
Варна служебна справка се установява, че за последната календарна година преди
подаване на заявлението за издаване на СУМПС от общо 365 календарни дни жалбоподателят
е пребивавал в Република България само 20 календарни дни. Като изготвена от
длъжностно лице в това му качество и при изпълнение на служебните му задължения
справката е официален удостоверителен документ, ползващ се с обвързваща
доказателствена сила относно удостоверените в нея обстоятелства. Тежестта да
обори верността на документа е на жалбоподателя, в която връзка в с. з. на
21.09.2022 г. съдът му е дал изрично указания след направеното от пълномощника
му изявление, че оспорва съдържанието на справката. При съобразяване на
абсолютната забрана на чл. 164 ал. 1 т. 2 ГПК вр. чл. 144 АПК, според която свидетелски
показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за опровергаване
съдържанието на официален документ, следва, че единствено посредством относими писмени
доказателства или чрез допускането на съдебна експертиза с подходяща задача
жалбоподателят е разполагал с процесуалната възможност да обори
доказателственото значение на представената от ответника справка, установявайки,
че и в периоди, различни от посочените в нея, се е намирал на територията на
Република България, което обаче той не направи до приключването на делото.
В
съдебното производство от страна на жалбоподателя не се представиха и абсолютно
никакви доказателства, посредством които с основание да може да се заключи, че
макар поради сложилите му се трудово-правни връзки в друга държава да не живее
повече от 185 дни през календарната година в Република България, неговите
трайни лични връзки са именно в България. Под лични връзки би следвало на първо
място да се разбират семейните такива /съпруга и малолетни и непълнолетни деца,
които да живеят в страната/, а също и наличието на съжителство на съпружески
начала без сключен граждански брак. Като лични връзки следва да се определят и
тези между лицето и негови кръвни родственици, с които се намира в силна и
трайна обвързаност, например възрастни родители, за които полага грижи /като тук
не попадат малолетните и непълнолетните деца, които по дефиниция са част от
семейството на едно лице/. След като по делото нито бяха изложени подобни
твърдения, нито бяха представени доказателства за съществуващи запазени лични
връзки на жалбоподателя в страната, то напълно безпредметно е изследването на другото
въведено от закона условие за определянето в тази хипотеза на обичайното
пребиваване на лицето, а именно доколко редовно то се връща в страната,
респективно ако това не е налице, то доколко причината се дължи на изпълнението
извън територията на България на задача с определена продължителност. Въпросът
за следване извън страната в университет или в друго по вида си учебно
заведение изобщо не е повдиган от страна на жалбоподателя нито в жалбата, нито
в съдебно заседание, поради което не е налице и хипотезата на закона, в която
при наличието на това обстоятелство обичайното пребиваване на лицето не се
променя.
При
тези данни съдът намира, че административният орган, именно спазвайки закона, е
обосновал отказа си по подаденото заявление за издаване на СУМПС с
декларираното от жалбоподателя обстоятелство, че обичайното му пребиваване е в Германия.
Съгласно чл. 151 ал. 5 ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно
средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в
Република България, за което обстоятелство те подписват декларация. Съответно на закона, в чл. 13 ал. 1 т. 6 и в
чл. 15 ал. 2 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на МВР като един от изискуемите
документи за първоначалното издаване, а след това и за подновяването на
свидетелството за управление, е посочена декларацията на лицето, че обичайното
му пребиваване не е в друга държава членка на Европейския съюз. Регламентацията
на този въпрос във вътрешното ни право е в пълна кореспонденция с чл. 7 § 1 б.
„д“ и с чл. 7 § 3 б. „б“ на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета, според първата от които разпоредби свидетелства за управление на
превозно средство се издават само на кандидатите, които имат обичайно място на
пребиваване на територията на държавата-членка, издаваща свидетелството, а
според втората - подновяването на
свидетелства за управление на превозно средство, когато техния срок изтече, се
извършва отново от държавата членка, на територията на която е обичайно
пребиваване на кандидата.
След
като приложимата правна уредба изрично предвижда като условие за издаването на
свидетелството за управление на МПС кандидатът да има обичайното си пребиваване
в страната, издаваща СУМПС, като това обстоятелство изрично е предвидено да се
докаже с подписана от него декларация, то при положение, че в подписаната
декларация по чл. 151 ал. 5 ЗДвП жалбоподателят сам е посочил, че обичайното му
пребиваване е в Германия, то за административния орган не е съществувало
каквото и да било задължение допълнително да изследва този въпрос.
С
жалбата до съда и в проведеното по делото съдебно заседание на 21.09.2022 г.
пълномощникът на жалбоподателя е оспорил съдържанието на подписаната от М.
декларация. Декларацията е частен удостоверителен документ, поради което, след
като е подписана от страната, оспорваща пред съда верността й, доказателствената
тежест да установи, че изложените в съдържанието й обстоятелства не отговарят
на действителното положение се носи изцяло от същата тази страна. При това и
тук с чл. 164 ал. 1 ГПК е въведена забрана, макар и относителна, за събирането
на свидетелски показания, които съгласно чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК са недопустими
за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ,
изключая на основание чл. 164 ал. 2 ГПК случаите, в които е дадено изрично
съгласие от насрещната по делото страна. В случая в с. з. на 21.09.2022 г.
пълномощникът на ответника изрично е заявил, че не е съгласен с допускането на
поисканите от жалбоподателя гласни доказателства за установяване на
обстоятелството, че обичайното му пребиваване, в разрез с изрично посоченото от
него в декларацията, се намира в Република България. Други доказателства не
бяха поискани от страна на жалбоподателя, поради което доказателственото
значение на подписаната от него декларация остана неопровергано в процеса.
Жалбоподателят
не оспорва наличието на материална компетентност на административния орган,
издал процесното писмо. Независимо от това съдът, предвид задължението си за
цялостна проверка на административния акт, следва да посочи, че отказът да се
издаде поисканото със заявление вх. № 5893/20.04.2022 г. свидетелство за
управление на МПС е издаден от компетентен административен орган, предвид
нормата на чл. 4 ал. 1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на МВР, според която свидетелство
за управление на МПС се издава от звената "Пътна полиция" при
Столична дирекция на вътрешните работи и областните дирекции на Министерството
на вътрешните работи според постоянния адрес на лицето. След като, видно от
подаденото заявление за издаване на СУМПС, постоянният адрес на заявителя е в
гр. Девня, област Варна, то компетентен да издаде, респективно да откаже,
издаването на поисканото свидетелство за управление на МПС е именно началникът
на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна.
Направените
от съда фактически констатации и правни доводи сочат на неоснователност на
оспорването, поради което то следва да се отхвърли, съгласно правомощието на
първата инстанция по чл. 172 ал. 2 предл. последно АПК.
Предвид
крайния изход на спора и своевременно заявеното от пълномощника на ответника
искане за присъждане на разноски, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на ОД на МВР – Варна, на основание чл. 143 ал. 3 АПК, юрисконсултско
възнаграждение, което предвид невисоката фактическа и правна сложност на делото,
което е приключило само в едно съдебно заседание, следва да се определи в
минимален размер от 100 лв., съгласно чл. 24 от Наредба за заплащането на
правната помощ вр. чл. 37 ЗПП.
Воден
от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на Н.М.М. срещу обективирания в писмо УРИ 819000-18385/27.04.2022 г.
отказ на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна да издаде на
жалбоподателя свидетелство за управление на МПС по подаденото от него заявление
вх. № 5893/20.04.2022 г.
ОСЪЖДА Н.М.М., ЕГН **********, да заплати на
ОД на МВР – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева за
осъщественото по делото процесуално представителство от юрисконсулт.
Решението
подлежи на обжалване пред ВАС РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните по делото.
СЪДИЯ: