№ 20659
гр. София, 13.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20231110108291 по
описа за 2023 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 43283/06.02.2023г. на СРС, подадена
от Б. П. Ж. срещу „***********“ ООД. С Определение от 10.10.2023г. по реда на чл. 214
ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск досежно неговия размер.
Ищцата Б. П. Ж. чрез адв. Х. Й. – АК-София, е предявила срещу ответника
„***********“ ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл.
143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 55, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 11 от
сключения между страните Договор за потребителски кредит № F9004303/29.12.2020г. ,
както и за осъждането на ответника да ù върне сумата от 388,35 лева, платена без основание
въз основа на същата клауза от договора като неустойка за непредоставено обезпечение,
ведно със законната лихва от подаването на исковата молба (16.02.2023г.) до
окончателното ù изплащане.
Ищцата твърди, че сключила с ответника Договор за потребителски кредит №
F9004303/29.12.2020г. за сумата от 600,00 лева, като кредитът следвало да бъде върнат на 13
вноски в с падежи през две седмици. В договора било предвидено, че заемателката следва да
предостави на заемодателя в седмодневен срок обезпечение – банкова гаранция или
застраховка, като при неизпълнение се дължала неустойка, платима с вноските по кредита.
Още преди изтичането на срока на заемателката била начислена такава неустойка в размер
от 413,14 лева. Ищцата погасила задълженията си по договора за кредит. Твърди се, че
посочените задължения се основават на договор и клаузи в него с неравноправен характер,
въведени в противоречие със законодателството за защита на потребителите, поради което и
недействителни, и сумите по тях не се дължат. Съответно платената като неустойка сума
следвало да бъде възстановена. В насрочените по делото публични съдебни заседания
ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като
предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „***********“ ООД чрез адв. Н. К. – АК-
София, е депозирал Отговор на исковата молба, вх. № 188970/03.07.2023г. на СРС, с който
оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Подробно обосновава
1
валидност и законосъобразност на договора и оспорените му разпоредби, както и валидно
възникване на сочените от ищцата задължения. Изтъква, че на 01.11.2022г. с ищцата
подписали споразумение за прекратяване на действието на договора, като констатират, че
нямат неуредени парични задължения помежду си. Нямало как ищцата да претендира
нищожността на клауза по прекратен и изпълнен от нея договор. Нямало доказателства, че
процесната сума била влязла в патримониума на ответника. В насрочените по делото
публични съдебни заседания ответникът се представлява от адв. К., който оспорва
предявените искове, включително в хода на устните състезания.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ù,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено
решение или решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за
двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна
информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните
договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на
пълно и главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане,
както и че не съществува основание за плащане или същото е недействително. Ответникът
следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в
тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици.
Страните обективно не спорят, а и от представеното по делото заверено копие се
установява, че е сключен Договор за потребителски кредит № F9004303/29.12.2020г., по
силата на който „***********“ ООД /заемодател/ е предоставил на Б. П. Ж. /заемател/ в
заем сумата от 600,00 лева. Същата следва да се върне за 26 седмици на общо 13 вноски с
падежи в периода 12.01.2021г.-29.06.2021г., съобразно погасителен план. Годишната лихва е
в размер на 37,98 %, като съответна част от нея се заплаща с всяка вноска. ГПК е посочен
като 39,55%. Съгласно чл. 11 от Договора в 7-дневен срок от подписването му заемателката
следва да представи на заемодателя някоя от следните гаранции – банкова гаранция,
издадена от търговска банка при посочени в договора условия, или застрахователна полица
в полза на заемодателя, сключена с одобрен от последния застраховател, покриваща риска
от неизпълнение на финансовите задължения по договора. В случай, че това не бъде
сторено, заемателката следва да заплати на заемодателя, на основание чл. 11.3 от Договора,
неустойка в размер от 413,14 лева, която се заплаща на части, заедно с всяка от вноските по
кредита съгласно посочен в договора погасителен план.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно, ясно и
изчерпателно дадени отговори на поставените въпроси и без индикации за тяхната
неправилност. Вещото лице е установило, че общата сума, която ищцата е изплатила,
възлиза на 1051,48 лева. От тях 600,00 лева са за главница, 63,13 лева за договорна лихва и
2
388,35 лева за неустойка (с 24.79 лева по-малко от уговореното). Първото плащане на суми е
извършено на 18.01.2021г., а последното – на 23.06.2021г. В случай, че неустойката бъде
включена при изчислението на ГПР, същият би възлизал на 860,50%.
Съдът намира, че клаузата на чл. 11 от Договора, включително разпоредбата за
заплащане на неустойка при непредоставена гаранция/застраховка, е действително
нищожна. Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е
на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПКр, според
която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на
длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт
да отпусне кредита. Към това следва да се добави и съображението, че така уговорената
неустойка излиза извън присъщите ù обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като
предвижда необходимост от изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, от което неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на обезпечение)
не произтичат каквито и да било вреди. По този начин тази неустойка се превръща в
инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника
възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме,
че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не
отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се
създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което
противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителя с допълнителни разноски,
съизмерими като сума с главницата по кредита. Налице е както противоречие с нормите на
закона, така и въведен с договора механизъм за неговото заобикаляне, поради което клаузата
за неустойка е нищожна. Поради това предявеният иск за прогласяване на това
обстоятелство е основателен и следва да бъде уважен.
Неоснователен е обаче искът с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане
на платената неустойка. С отговора на исковата молба е представена Молба от 01.11.2022г.
от ищцата за прекратяване на договора за потребителски кредит, както и Споразумение от
същата дата между страните. Документът не е оспорен. Със споразумението страните се
договарят, че договорът за кредит се прекратява, като „***********“ ООД оттегля
паричните си претенции към ищцата, няма и няма да има такива към нея, като съответно и
Б. П. Ж. е заявила, че няма и няма да има парични и правни претенции към дружеството, с
което всички претенции помежду им по повод процесния договор се считат за уредени.
Няма законова пречка потребителят и търговецът да сключат споразумение, с което да
уредят взаимоотношенията си по повод сключен между тях договор. Липсва ограничение с
подобно споразумение потребителят да се откаже от настоящи или бъдещи претенции
спрямо търговеца. Действително чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗПКр обявяват за недействителни
предварителното изключване или ограничаване на правата на потребителите, предоставени
по този закон, както и отказът от същите. Допустимо е обаче потребителят да се откаже от
последиците на предвидените в закона права, включително тези, следващи изпълнението по
3
нищожна неравноправна клауза в договора. В тази насока е налице и произнасяне на Съда
на ЕС с Решение от 09.07.2020г. по дело № С-452/2018г., т. 1, в което се приема, че чл. 6, § 1
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. допуска за клауза в договор, сключен
между продавач или доставчик и потребител, чийто неравноправен характер може да бъде
установен по съдебен ред, да може да се сключи договор за новация между този продавач
или доставчик и този потребител, с който потребителят се отказва от последиците, до които
би довело обявяването на неравноправния характер на тази клауза, при условие че този
отказ е направен при свободно и информирано съгласие на потребителя, което
националният съд трябва да провери /данни за противното по делото няма/. И, доколкото
ищцата е заявила, че няма претенции спрямо ищеца, то това нейно изявление обхваща и
евентуално искане за връщане на платените във връзка с нищожната клауза за неустойка
суми.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски имат и
двете страни, които своевременно са заявили претенции в тази насока, като са представени и
списъци по чл. 80 ГПК.
Ищцата е доказала разноски за държавни такси и депозити в размер на общо 400,00
лева. От същите съобразно изхода от спора в нейна полза и в тежест на ответника следва да
се присъдят общо 200,00 лева.
Доколкото ищцата е защитавана безплатно по делото по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв по
сключен с Еднолично адвокатско дружество „*********“, в полза на същото следва да бъде
присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което съдът, с оглед изхода от спора и
изчислено на база пълен размер от 400,00 лева, определя на 200,00 лева. Според настоящия
съдебен състав за съда не е налице нито задължение, нито основание да присъжда сума за
данък върху добавената стойност върху посочената сума. Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък
върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или
услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на
територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за
което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната,
всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на
страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно
незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по ЗДДС, както и вносът на стоки.
Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с
данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз
може да оказва по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е безплатна и по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8
ЗДДС представлява безвъзмездна доставка на услуга, а по аргумент от чл. 2, т. 1 ЗДДС и чл.
2, § 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. безвъзмездните доставки
на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност. Тази услуга не може
да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването
става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на
предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение
на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Това е така, тъй като, съгласно чл. 25, ал. 2
ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи
този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение.
Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или
услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
4
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва
нещо различно и от разпоредбата на § 2а НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към
дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Тя урежда начисляването
на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява
задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова
съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да
овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. Това
становище се възприема изрично и в практиката на Върховния касационен съд –
опр.917/02.05.2023г.-ч.гр.д.1323/2023г.-ВКС, IVг.о.
В полза на ответника и с оглед изхода от спора следва да се присъдят разноски за
адвокатски хонорар в размер от 200,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и
чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр, клаузата на чл. 11 от сключения между "***********"
ООД, ЕИК **********, със седалище в град София, и Б. П. Ж., ЕГН **********, от град
София, Договор за потребителски кредит № F9004303/29.12.2020г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. П. Ж. , ЕГН **********, от град София, срещу
"***********" ООД, ЕИК **********, със седалище в град София, иск с правно основание
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да върне на ищцата сумата от 388,35 лева,
платена без основание като неустойка за непредоставено обезпечение, ведно със законната
лихва от подаването на исковата молба (16.02.2023г.) до окончателното ù изплащане.
ОСЪЖДА "***********" ООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на Б. П. Ж., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 200,00 лева, представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. №
8291/2023г. на СРС).
ОСЪЖДА "***********" ООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „*********“, ЕИК ***********, на
основание чл. З8, ал. 2 ЗАдв, сумата от 200,00 лева, представляваща възнаграждение за
оказана на ищцата безплатна правна помощ в производството пред първоинстанционния съд
(гр.д. № 8291/2023г. на СРС).
ОСЪЖДА Б. П. Ж., ЕГН **********, от град София, да заплати на "***********"
ООД, ЕИК **********, със седалище в град София, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 200,00 лева, представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. № 8291/2023г.
на СРС).
5
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6