№ 173
гр. Монтана, 24.02.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500592 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс
(ГПК).
Образувано е въз основа на молба с вх. № 445-471 от 27.01.2025 г.
подадена от А.П. (ищец в първоинстанционното производство и въззивник
във въззивното производство), действащ чрез процесуалния си представител
адвокат Н. Д., с която е направено искане за изменение в частта за
разноските на Решение № 24 от 22.01.2025 г., постановено по настоящото
дело.
В обстоятелствената част на молбата най-напред се посочва как
районният съд е разпределил разноските между страните. Изразява се
несъгласие с начина, по който разноските за първата инстанция са определени
от въззивния съд, защото като краен резултат тези на ищеца са намалени, а
тези на ответника са увеличени. Затова се счита, че е нарушен принципът за
забрана за влошаване на положението му като жалбоподател предвид липсата
на искане в този смисъл на другата страна. Така макар и решението на
първоинстанционния съд да е обжалвано от него изрично и в частта за
разноските се отправя противоположно на вече направеното искане и се иска
решението на районния съд, в частта за разноските, да бъде оставено в сила.
В едноседмичния срок по чл. 248, ал. 2 от ГПК З.Г., действащ чрез
1
процесуалния си представител адвокат Н. Б., е подал отговор на молбата. В
него се възразява срещу направеното искане и същото се намира за
неоснователно. За правилен се счита начинът, по който въззивният съд се е
произнесъл по въпроса за отговорността за разноските.
Въззивният съд намира, че молбата е процесуално допустима, като
подадена на 27.01.2025 г., т. е. в законоустановения по чл. 248, ал. 1, предл. 2
от ГПК едномесечен срок от постановяване на решението (започнал да тече от
22.01.2025 г. като дата, на която е постановено необжалваемото въззивно
решение), от процесуално легитимирана страна-въззивник във въззивното
производство и молител в настоящото, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, при наличие на правен интерес. Същата е
допустима и съобразно специалното изискване, съгласно посоченото в т. 9 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк. д. № 6/2012
г., на ОСГТК на ВКС, при последващо искане за изменение на решението в
частта за разноските, в развилото се преди това производство, задължително
да е бил представен списък за разноските по чл. 80 от ГПК. Такъв в настоящия
случай е представен от страната, която иска изменение на решението относно
разноските пред първа инстанция, в последното открито съдебно заседание
пред районния съд и се намира на л. 57 от първоинстанционното дело.
Молбата е редовна и отговаря на общите изисквания на закона за форма и
съдържание по чл. 102 от ГПК. Разгледана по същество въззивният съд намира
молбата за неоснователна.
От съществено значение в случая е отговорът на въпроса следва ли
въззивният съд, при отменяне на първоинстанционно решение и увеличаване
на размера на обезщетение за причинени неимуществени вреди, да извърши
ново разпределение на разноските, съобразно уважената и отхвърлената част
от иска пред първата и втората инстанция.
Окръжният съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба подадена от
лицето имало качеството на ищец в първоинстанционното производство, с
която е обжалвано решение на районния съд както в отхвърлителната му
част за сумата над уважения размер от 1000,00 лв. до предявения такъв от
5000,00 лв., така и в частта относно разноските. Изрично се иска решението
да бъде отменено и в частта за разноските.
2
С крайния съдебен акт на въззивния съд е променен крайният резултат
по спора, поради частична отмяна на първоинстанционното решение и
съответно частично уважаване на иска на ищеца в по-голям размер от този
присъден от районния съд. Това е така, защото настоящият въззивен състав е
отменил решението на първоинстанционния съд за сумата над 1000,00 лв. до
2000,00 лв. представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди,
вместо което е постановил въззиваемият да заплати на въззивника сумата от
още 1000,00 лв. и го е потвърдил в останалата му отхвърлителна част над
сумата от 2000,00 лв. до пълния предявен размер от 5000,00 лв. Като
последица от това решението на районния съд в частта за разноските за
адвокатско възнаграждение и на двете страни е отменено. Затова
въззивното решение съдържа осъдителен диспозитив за осъждане за
разноски за адвокатско възнаграждение на всяка от тях съразмерно на
уважената, респ. отхвърлената част от иска. Такъв диспозитив има и по
отношение на разноските направени във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от жалбата.
Общо правило е, че произнасянето на съда по отношение на
направените в хода на производството разноски е функция на произнасянето
по съществото на спора. При частична отмяна на първоинстанционното
решение, какъвто е настоящият случай, компетентен да определи
дължимите се разноски, както за първата, така и за въззивната
инстанция, с оглед на крайния изход на спора е въззивният съд.
Последният не може да се произнася само по отношение на направените пред
него разноски и да разпределя същите с оглед крайния изход от спора, без да
включва в това произнасяне и направените пред първата инстанция разноски
(така Определение № 139 от 15.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. №
1832/2020 г., ГК, IV г. о. ВКС). Горната инстанция е длъжна служебно да
разпредели отговорността за разноските и за предходното производство,
тъй като тази отговорност е обусловена от изхода на спора пред съда,
осъществяващ инстанционнния контрол (в този смисъл е Определение № 235
от 18.05.2017 г., постановено по ч. т. д. № 1063/2017 г., ТК, I т. о. на ВКС). От
това следва, че забраната reformatio in peius (за влошаване на
положението на жалбоподателя) не важи по отношение на разноските по
делото.
3
С решението въззивният съд трябва да се произнесе и по въпроса за
отговорността на страните за разноски, като разпредели същите по реда
на чл. 78 от ГПК. Той трябва да прецени самостоятелно какви са
извършените от страните разноски за двете съдебни инстанции и да
определи отговорността на страните за тях с оглед на крайния изход от
спора. Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се
заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Същевременно
ответникът по иска също има право да възстанови направените от него в
производството разноски при условията на чл. 78, ал. 3 и, ал. 4 от ГПК. При
това приложението на разпоредбите не е ограничено само за конкретната
инстанция. Видно от чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК с решението си съдът
задължително се произнася и по дължимите се на страните разноски, което
произтича и от разпоредбата на чл. 81 от ГПК. Затова при обжалване на
решението въззивният съд също е длъжен да се произнесе по разпределението
на направените от страните разноски. Това произнасяне трябва да бъде
съобразено с крайния резултат от произнасянето на въззивния съд, тъй като
ако решението на първата инстанция бъде изменено, то искът в
изменената част ще се счита основателен или неоснователен от момента
на предявяването му, а не от момента на постановяване на решението на
първата инстанция и подаването на въззивната жалба срещу него. Затова
изменението на решението на първата инстанция по спорното право води
до изменението му и в частта му за разноските, тъй като неправилното
произнасяне на първоинстанционния съд води и до неправилно
произнасяне по дължимите се между страните разноски. Предвид това при
постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на
правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите между страните
разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да
присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски
(Определение № 224 от 09.05.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 5263/2015 г.,
г. к., ІV г. о. на ВКС). Точно това е направил въззивният съд.
От всичко изложено следва, че тезата на въззивника, че при частична
отмяна и уважаване на иска в по-голям размер, въззивната инстанция не може
да измени разноските за първоинстанционното производство в съответствие с
възприетия нов резултат на спора, е неправилна.
4
При така изложеното въззивният съд не счита, че са налице основания
да ревизира приетото от него по отношение на отговорността за разноските в
постановеното от него решение.
Настоящият съдебен акт не подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 4
от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 445-471 от 27.01.2025 г.
подадена от А.П., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Н.
Д., за изменение на Решение № 24 от 22.01.2025 г., постановено по в. гр. д.
№ 592/2024 г. по описа на Окръжен съд-гр. Монтана, в частта за
разноските.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5