Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 20.05.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети
април през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16656 по
описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.07.2018
год., постановено по гр.дело №70741/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу Б.Й.В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
149, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 700.34 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, бул.“***********, както и изравнителна вноска по обща
фактура №********** от 31.07.2014 год. за отоплителен сезон 01.05.2013 год. – 30.04.2014
год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №28835/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в – 05.05.2017 год. до
окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до
пълния предявен размер, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 497.37 лв. –
изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото за държавна такса в размер на 127.95 лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 46.07 лв., както и направените
разноски в заповедното производство за държавна такса в размер на 34 лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 23.03 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца третото лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд не бил взел предвид клаузата на чл. 31,
ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди и
разпоредбата на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, според които сумите за топлинна
енергия били начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния сезон се изготвяли изравнителни сметки на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение. Възможността да се осъществи погасяване на
стари задължения със сумата в повече от изравнителните сметки била установена в
чл. 32, ал. 3 от Общите условия на ищеца от 2008 год. В случая вещото лице,
изготвило съдебно-техническата експертиза не било взело предвид по какъв начин
сумите от изравнителните сметки били отразени в информационните масиви на
дружеството и неправилно приело, че тези суми следва да се сумират и общо
получената сума да се добави или извади от начислената сума по фактури. Следвало да бъде кредитирано заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, което било установило реално дължимата сума за
процесния период. Изискуемостта на задължението по изравнителната сметка била
настъпила, като според чл. 33, ал. 2 от Общите условия тя следвало да бъде
заплатена в 30-дневен срок след датата на издаване на съобщение за дължимата
сума. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза било видно, че със
сумите за възстановяване от изравнителни сметки били погасени задължения,
предхождащи процесния период, което било в съответствие с договореното между
страните – чл. 32, ал. 3 от Общите условия, което имало силата на закон. Хипотезата
на чл. 105 ЗЗД била неприложима в частност. По делото липсвали данни за
извършена рекламация в 300дневния срок, предвиден в чл. 70, ал. 6 от Наредбата
№16-334 за топлоснабдяването. На следващо място сочи, че според чл. 32, ал. 1
от Общите условия, купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат
месечните дължими суми в 30-дневен срок след изтичане на срока, за който се
отнасят. С изтичането на този срок ответникът
бил изпаднал в забава – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според чл. 22, ал. 2 от Общите
условия купувачите заплащали на продавача и стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец, както се претендира и в
случай. Ищецът бил отправил покана до ответника за заплащане на главницата –
публикуване в сайта на дружеството. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата Е.Б.В. /встъпил по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода
на въззивното производство първоначален ответник по жалбата Б.Й.В./ счита, че
решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че
удължаването на погасителната давност било забранено с императивната норма на
чл. 113 ЗЗД. Нямало основание със суми за връщане по изравнителните сметки да
бъдат погасявани стари задължения /извън процесния период/.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно като краен резултат. Във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа; че Б.Й.В. е бил собственик на
апартамент №13, за който при ищеца е била открита клиентска партида №033880 и
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ /Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, както и че през процесния период между страните е
съществувало правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Спорните във
въззивното производство въпроси са свързани с дължимия размер на претендираните
главни вземания и с това дали ответникът е в забава по отношение на
задълженията си за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и
извършена услуга дялово разпределение. В тази връзка настоящият съдебен състав
приема следното:
Въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото – документи за главен отчет,
индивидуални справки за отопление и топла вода, и заключенията на вещите лица
по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство
съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, които при
преценката им по реда на чл. 202 ГПК следва да бъдат кредитирани, въззивният
съд приема за доказано, че делът на ответника за отопление на имота и за битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба /като са съобразени обстоятелствата, че в имота има 4 бр. радиатори с 4
бр. ИРРО и 1 бр. водомер за топла вода/. Установено е също така делът за
топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация, на стойност 581.09 лв., е
начислен в нарушение на Наредба №16-334 за топлоснабдяването /за посочената
сума главният иск е отхвърлен от СРС, срещу който извод във въззивната жалба не
са наведени оплаквания/. Установено е също така, че дължимите прогнозни вноски
за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. са в размер на 1 914
лв., респ. 1 332.91 лв. /след приспадане на недължимата сума от 581.09
лв./, а сумите за доплащане от ответника съобразно изравнителните сметки – на
346.28 лв. /160.39 лв. + 185.89 лв./.
Следователно с
оглед разпоредбата на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ следва да се приеме, че стойността
на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016
год. възлиза на 1 679.19 лв. За дължимостта на претендираната
изравнителна вноска по обща фактура №********** от 31.07.2014 год. за
отоплителен сезон 01.05.2013 год. – 30.04.2014 год. по делото не са ангажирани
каквито и да било данни /т.е, че стойността на потребеното количество топлинна
енергия за посочения период, определено на база изравнителната сметка, е по-голяма
от тази по фактурите за прогнозни вноски/, а доказателствената тежест в тази
насока е била на ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК /. Доколкото е видно от ценените
доказателства, че не са били определяни суми за връщане на ответника, респ.
ищецът не е осъществил прихващане със стари негови задължения, не следва да
бъдат обсъждани оплакванията във въззивната жалба, свързани с чл. 32, ал. 3 от
Общите условия на ищеца от 2008 год. /които са и неприложими по отношение на
вземанията му за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год./ и чл. 105 ЗЗД.
На следващо място
следва да се посочи, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74
от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия.
В разглеждания
случай по делото е доказано, че на 01.11.2007 год. между „Т.С.“ ЕАД, от една
страна, като възложител и „Т.С.“ ЕООД, от друга страна, като изпълнител, е бил
сключен договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, за срок от три години, по силата на
който изпълнителят се задължил да извършва услугата дялово разпределение на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост с повече от един потребител, а
възложителят – да му заплаща извършваната услуга за всеки изравнителен период,
съгласно ценоразпис-Приложение №2 /който не е представен по делото/, въз основа
на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Ищецът твърди, че
за процесния имот са били изготвени изравнителни сметки от третото лице-помагач
след края на процесните отоплителни сезони – от м.май 2014 год. до м.април 2015
год. и от м.май 2015 год. до м.април 2016 год., въз основа на реален отчет на
уредите за дялово разпределение. Въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода,
документи за главен отчет и заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение е била
реално осъществена. В този смисъл претенцията се явява установена в своето
основание, а доколкото липсват данни за нейния размер, СГС го определя по реда
на чл. 162 ГПК на 21.15 лв.
Следователно
ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания в общ размер на
1 700.34 лв., до който и релевираните претенции се явяват основателни,
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл.
422, ал. 1 ГПК, както законосъобразно е приел и СРС.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава,
след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и
формираните от СРС изводи.
По делото, в т.ч.
и във въззивното производство, не са ангажирани доказателства от страна на
ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга
дялово разпределение през процесния период – в представените в настоящото
производство констативни протоколи няма релевантна информация за осъществено
публикуване на дължимите от ответника суми, а описаните в тях като приложения
разпечатки от уеб-страница на ищеца не са представени, поради което и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест въззивният съд счита, че релевираните претенции по чл.
86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.07.2018
год., постановено по гр.дело №70741/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/