№ 10388
гр. София, 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А.И.И.
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И.И. Гражданско дело № 20211110171083
по описа за 2021 година
М. П. С. е предявила срещу „....“ ЕООД (с предходно наименование „.... ЕООД) иск с
правно основание чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на недействителен на Договор за
потребителски кредит № ..... от 09.03.2017 г. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за връщане на сумата от 130,08 лева като недължимо платена по кредита, ведно със
законната лихва от 10.12.2021 г. до окончателното ѝ изплащане.
Ищцата твърди, че с ответника са сключили Договор за потребителски кредит № .....
от 09.03.2017 г., по силата на който е получила сумата от 1000 лева, а общата сума, която
следвало да бъде върната, била в размер на 1130,08 лева, платима пет дни след сключването
на договора. Уговореният годишен лихвен процент бил в размер на 40,30 %, а годишният
процент разходите бил в размер на 49,50 %. Дължала се и такса за експресно разглеждане в
размер на 124,56 лева. Сочи, че е погасила изцяло сумите в размер на 1130,08 лева на
10.03.2017 г. Излага съображения, че сключеният договор е нищожен поради протИ.речие с
императивни законови разпоредби за неговото сключване, липса на установената в закона
форма за неговата действителност, както и липса на съществен елемент от неговото
съдържание, а именно размерът на кредита, който се дължи. Излага, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит годишният лихвен процент е
посочен без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Счита и че грешно е посочен размерът на ГПР, а действителният такъв е над
максимално установения праг. Излага, че начислената такса за експресно разглеждане в
размер на 124,56 лева не се дължи на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като заемателят не
следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Счита
начислената такса за експресно обслужване за заплатена при начална липса на основание.
1
Намира, че клаузите, уреждащи заплащането на цена за допълнителни услуги, са изцяло
неравноправни и нищожни, протИ.речащи на ЗЗП и неотговарящи на изискванията за
добросъвестност. Заявява, че с клаузите на процесния договор се въвеждало задължение на
едната страна по договора да заплати за услуга, която се полагала по закон и това водело
до неравноправност на страните, както и че същите не били индивидуално уговорени на
основание чл. 146 ЗЗП. Твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
водещо до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР. Смята, че грешното посочване на размера на ГПР следва да
се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че сключеният договор е нищожен и поради протИ.речие с
добрите нрави, липса на условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяване, липса на уредено право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване. Излага, че е
налице разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума,
подлежаща на връщане и тази, която реално е върната на ответното дружество. Евентуално
ищецът навежда доводи, че процесният договор е унищожаем с оглед сключването му
поради крайна нужда и при явно неизгодни условия.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете като неоснователни. Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че
процесният договор за кредит е нищожен като излага, че са спазени законовите изисквания
за неговото сключване. Сочи, че неоснователно се твърди, че не е спазена предвидената от
закона форма за сключване на договор за кредит на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК
като договорът, сключен между с ищцата, е предоставен в електронна форма, а
изискванията същият да бъде в писмена форма, на траен носител, написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в екземпляр за всяка от страните, били спазени.
Изяснява, че в момента, в който кредитоискателят кандидатства на сайта на vivus.bg и преди
да подпише Договора за кредит и общите условия към него по указания начин, същият му е
предоставен във формат и със шрифт, спазващ законовите мерки, а Стандартен европейски
формуляр (СЕФ) се предоставя на клиента в момента, в който той е влязъл в сайта vivus.bg и
е избрал сумата и срока, за които кандидатства. Счита за неоснователно твърдението на
ищеца, че процесният договор е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК, като заявява,
че М. С. е кандидатствала за отпускане на сумата от 1000 лева на 09.03.2017 г. и на същата
дата ответникът е наредил сумата по посочена от нея банкова сметка, откъдето същата е
усвоена. Оспорва да е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като единствен
обективен и задължителен показател за максималния размер на ГПР било действащото
правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като по силата на тази императивна разпоредба ГПР може да се
2
уговаря свободно до размер от 50 % от главницата по кредита. Тъй като законът не
предвижда ограничение на отделните компоненти, от които може да се формира ГПР, нито
налага задължителни такива, спазването на чл. 19, ал. 4 ЗПК не изключвало определяне на
договорна възнаградителна лихва от 50 %, ако тя е единственият начисляван на потребителя
разход от обхвата на ГПР, както е дефиниран по чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Счита за неоснователно и твърдението на ищеца, че процесният договор е нищожен поради
това, че разпоредбите на чл. 2, ал. 2, 3, 4 и 5 от общите условия към договора за кредит
заобикаляли чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК, тъй като таксата за
експресно разглеждане на кредита следвало да участва във формирането на ГПР по кредита,
както и че в нарушение на нормативните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК таксата за
експресно разглеждане не била включена в договорното съдържание като договорна лихва и
като част от ГПР. Излага, че по съществото си таксата за експресно разглеждане
представлява възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която ответникът е
предоставил на ищеца преди сключването на договора и която няма връзка с условията и
параметрите на договора за кредит, отнасящи се до определянето на размера и заплащането
на възнаграждението за ползване на предоставения паричен ресурс. Счита, че в процесния
случай ищцата дължи и е заплатила на дружеството възнаграждение за това, че се е
възползвала от опцията за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, а
предлаганата възможност за експресно разглеждане не е пряко свързана с договора за
кредит, а е по повод на същия. Заявява, че неоснователно е твърдението на ищцата, че
разпоредбите на чл. 2, ал. 2, 3, 4 и 5 от договора за кредит са в пряко протИ.речие с чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди, че таксата за експресно
разглеждане не се отнася до действия, касаещи усвояване и управление на кредита,
доколкото същата се дължи за услуга, която се изпълнява преди сключването на договора за
кредит и не касае условията по предоставянето и връщането на същия. Оспорва
твърденията, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр.
чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД - нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
поради протИ.речие с добрите нрави, тъй като не било съобразено правилото на чл. 19, ал. 4
ЗКП. Посочва, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10,
ал. 2 ЗЗД, както и че по действащото българско право максималният размер на договорната
лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно
който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
протИ.речи на добрите нрави, а видно от представения договор за кредит същият не е
обезпечен с ипотека, залог или солидарна отговорност, поради което уговорената
възнаградителна лихва в размер на 40,3% не е в протИ.речие с добрите нрави. Заявява, че е
неоснователно твърдението, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 11, вр. чл. 22 ЗПК, като допълва, че дружеството в специалните условия на
договора за кредит изрично е упоменал размера на кредита, който ищцата е трябвало да
погаси на падежната дата, както и информация за срока за издължаване на кредита, т.е. 5
3
дни от датата на получаване на сумата, като изрично е посочена датата - 14.03.2017 г., на
която кредитополучателят трябвало да върне задължението си. В т.5.1 от общите условия
било обяснено, че кредитополучателят има право да се откаже от Договора за кредит, без да
дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина за това пред кредитора, като
това право може да се реализира в срок от 14 дни от сключването на договора за кредит.
Невярно било твърдението, че съществува разлика между посочената в процесния договор
за потребителски кредит сума, която е подлежаща на връщане. В специалните условия на
договора за кредит ясно били посочени главница, такса за експресно разглеждане, както и
общият размер на стойността на сумата, която се дължи от кредитополучателя на падежната
дата, като при кандидатстване на кредитоискателя за отпускане на сумата от 1000 лева
ищцата е получила необходимата информация относно стойността на кредита, сумата, която
трябва да заплати на падежната дата, както и срокът, в който трябва да върне кредита. За
несъстоятелно приема твърдението на ищцата, че договорът за кредит е сключен поради
крайна необходимост и явно неизгодни условия. Излага, че отношенията между страните са
частноправни и като такива същите се подчиняват на принципа на свобода и
равнопоставеност.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че между страните
е сключен Договор за кредит № ..... от 09.03.2017 г. за сумата от 1000 лв. при годишна лихва
за ползване на кредита в размер на 40,3%. Общата дължима сума е определена в размер на
1130,08 лв. Размерът на ГПР е в размер на 49,5%. Срокът на договора е 5 дни. Сумата е
предоставена на ищцата на 09.03.2017 г., видно от преводна нареждане от тази дата,
представено по делото.
Съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по
Договор за потребителски кредит № ..... от 09.03.2017 г. ответното дружество е
предоставило заем на ищцата М. П. С. сумата в размер на 1000 лева. Няма спор, че сумата
от 1000 лева е била усвоена от ищцата. Спорът е дали са налице неравноправни клаузи в
договора и договорът е недействителен.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, от която установява, че е
налице усвояване по процесния Договор за потребителски кредит № ...../09.03.2017 г. с
кредитодател „.... ЕООД и кредитополучател М. П. С. с размер на заемната сума 1000 лева,
извършено на 09.03.2017 г. Установено е пълно погасяване на дължимата сума в размер на
1130,08 лева, формирана от 1000 лева – главница, 5,52 лева – лихва, 124,56 лева –
еднократна сума за експресно разглеждане, извършено еднократно с банков кредит от
ответницата на 10.03.2017 г. Вещото лице е установило оскъпяване за срока на договора в
размер на 13,01%, годишен лихвен процент – 949,58%, ГПР – 753204,90%.
По делото се установи по безспорен начин, че между страните има сключен договор
за потребителски кредит, по който ищцата като кредитополучател е усвоила предоставената
от ответното дружество сума и е погасила кредита с еднократно плащане, съобразно
4
погасителния план по договора.
В Общите условия към договора е предвидена такса за експресно разглеждане, която
гарантира експресна обработка на кандидатурата на кредитополучателя за отпускане на
кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е
посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по начин. В процесния договор, сключен с ищцата,
както и с приложимите общи условия, представени от ответника, липсват каквито и да било
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, а съгласно заключението на вещото лице
този процент възлиза на 753204,90%. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при този ГПР, установен от
вещото лице, същият надвишава законовоопределения горен праг, поради което договорът е
в протИ.речие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че клаузите в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В конкретния случай
се касае за непосочване на коректния размер на ГПР, както и за липса на отразени
допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Не е достатъчно в самия договор да се
препраща към определения в приложение № 1 метод за изчисляване, а следва да има
конкретни допускания в самия договор. Тези пропуски в договора се явяват протИ.речия с
императивни норми на ЗПК.
Ищцата е физическо лице и като такова има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в специалния
закон. Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя (чл. 143 ЗЗП), като примерно изброява
редица типични случаи. Ответникът е начислил на възнаградителна лихва, която от своя
страна представлява печалбата на кредитора за ползването на паричната сума, дадена в заем
на длъжника. Същата се дължи през време на действие на договора и доколкото ползването
на отпуснатата в заем на длъжника сума продължава. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е
предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, чийто размер не може да надвишава
законната лихва, като уговорка в различен смисъл би представлявала неравноправна клауза
по смисъла на чл. 143, т. 14 ЗЗП, доколкото би наложила изпълнение на задължение на
потребителя при отпадане задължението на кредитора да осигури ползването на заемната
сума през срока на договора, макар и това да е следствие от неизпълнение на договорно
задължение на длъжника. Съдът намира, че определеният в договора лихвен процент от
949,58%, определен от вещото лице, е несъразмерно висок при отпуснат кредит в размер на
1000 лева за срок от 5 дни. Такава клауза е неравноправна, тъй като поставя потребителя в
значително неблагоприятно положение. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за
5
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Така съдът намира, че
уговорената лихва е прекомерна, а клаузата, определяща лихвен процент в такива размери, е
нищожна и протИ.речи на принципите на ЗЗП.
Ответникът е начислил и сума в размер на 124,56 лева, представляваща такса за
експресно разглеждане. Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а ЗПК кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Посочването в договора на цитираните такси касае извършване на
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, за които законът не допуска
събирането на допълнителни суми, извън възнаградителната лихва по договора. От
представените по делото писмени доказателства не се установява кредиторът реално да е
предоставил тези услуги на потребителя, поради което и сумите за заплащане на такси за
тези услуги не са законово съобразени.
Ето защо съдът счита, че следва да се приеме, че Договорът се явява нищожен поради
протИ.речие с императивни законови разпоредби на ЗПК, поради което и сумите за лихви и
такси са били недължими и подлежат на възстановяване от ответника.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването на
ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради получаването на нещо без
основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищцата.
Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че ответникът е получил сума в общ
размер на 1130,08 лева, в т. ч. 1000 лева – главница, 5,52 лева – лихва, 124,56 лева –
еднократна сума за експресно разглеждане. При установяването недействителността на
договора между страните ищцата дължи само реално полученото, тоест главницата, а
лихвите и таксите са недължими. С размера на тези суми ответникът се е обогатил за сметка
на ищцата, като е налице причинна връзка между обогатяването на ответника и
обедняването на ищцата. Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на
основание да получи сумите за лихва и такса. Предвид изложеното исковата претенция
следва да се уважи като доказана и основателна.
При този изход на спора ищцата има право на разноски. Същата е направила
разноски в настоящото производство в размер на 50 лв. - държавна такса и 300 лв. - депозит
за експертиза. Претендира се адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
като такова не следва да бъде присъждано, доколкото по делото не е представен договор за
правна защита и съдействие, в който да е уговорено предоставянето на правна помощ при
условията на чл. 38 ЗА.
Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ОБЯВЯВА НА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за кредит № ..... от 09.03.2017 г.,
6
сключен между „.... ЕООД (с настоящо наименование „....“ ЕООД) и М. П. С., на основание
чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „....“ ЕООД (с предходно наименование „.... ЕООД), ЕИК *********, да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от
130,08 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за кредит № ..... от
09.03.2017 г., ведно със законната лихва от 10.12.2021 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „....“ ЕООД (с предходно наименование „.... ЕООД), ЕИК *********, да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лева –
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7