№ 654
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ралица Манолова
Членове:Мирослав Г. Георгиев
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Т. Т. Митова
в присъствието на прокурора Н. Ив. С.
като разгледа докладваното от Мирослав Г. Георгиев Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20241100604243 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава 21 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/.
С присъда от 10.07.2023 г. по НОХД № 6213/2021 г. Софийски районен съд, Наказателно
отделение, 18 състав е признал подсъдимия В. С. М. за виновен в извършване на
престъпление по чл. 325, ал. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. А и б. Б НК и му е наложил
наказание лишаване от свобода за срок от 3 /три/ месеца.
Срещу присъдата е подадена в срок жалба от защитника на подсъдимия, в която се излагат
съображения, че присъдата е неправилна и е постановена в нарушение на материалния
закон, тъй като деянието не е съставомерно по чл. 325 НК. Излага съображения, че
подсъдимият единствено не е изпълнил полицейско разпореждане. Сочи се, че първият съд
не е определил режим на изтърпяване на наказанието. В допълнение към жалбата се
поддържа, че наказанието е под минимума, а в присъдата не е посочен чл. 55 НК. Иска се
въззивния съд да отмени присъдата и да постанови нова, с която да признае подсъдимия за
невиновен и да го оправдае по обвинението.
С жалбата не са направени доказателствени искания.
Срещу жалбата не е подадено възражение от страна на СРП.
Въззивният съд по реда на чл. 327 НПК не е допуснал събирането на нови гласни и писмени
доказателства.
1
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия М. заявява, че поддържа подадената
въззивна жалба. Счита, че присъдата на първия съд е незаконосъобразна, необоснована и
явно несправедлива, както и че е постановена при допуснати съществени процесуални
нарушения. Излага твърдение, че по делото не е доказано подсъдимият да е извършил
непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред, изразяващи явно неуважение
към обществото, както и че деянието му е несъставомерно. Акцентира върху показанията на
свидетелите Д. и С., като посочва, че същите категорично заявяват, че подсъдимият не е
посягал, а единствено е държал ръцете си свити в юмрук. Счита, че неправилно първият съд
не е посочил в диспозитива на постановената присъда, че е приложил разпоредбата на чл. 55
НК. Посочва, че и неправилно първият съд е пропуснал да се произнесе относно режима за
изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“. Моли
присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде
признат за невиновен.
Подсъдимият М. поддържа казаното от защитника си.
Прокурорът излага доводи, че жалбата е неоснователна. Счита, че по делото е безспорно
доказано, че с действията си подсъдимият М. е осъществил обективните и субективни
признаци от състава на престъплението по повдигнатото му обвинение. Намира наложеното
на подсъдимия наказание за справедливо и съответно на целите на наказанието, визирани в
разпоредбата на чл. 36 НК. Моли съда да потвърди първоинстанционния съдебен акт като
правилен и законосъобразен.
В последната си дума подсъдимият посочва, че не е извършил престъплението, за което е
бил осъден от първия съд и моли да бъде оправдан.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата,, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Обжалваната присъда на СРС, НО, 18 с-в е постановена при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2 НПК, поради
което същата следва да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане на СРС. За
наличието на съществени процесуални нарушения съдът е длъжен да следи служебно, дори
без наведени в този смисъл доводи в иницииращите производството документи.
От съдържанието на диспозитива на постановената присъда и мотивите към нея е видно, че
първоинстанционният съд е приел за установен механизъм на извършеното от подсъдимия
деяние, който е различен от описания в обстоятелствената част на обвинителния акт и, който
именно е предмет на доказване в наказателното производство.
На М. е повдигнато обвинение за деяние, изразяващо се в следното: подсъдимият въпреки
многократно отправените устни разпореждания на полицейския служител св. Б., отказал да
2
му предостави за проверка документ за самоличност и крещял надменно на полицейските
служители М.А.П., С.В.Б. и Д.И.Х. „Какви сте вие, бе! Махайте се от тука!“. Описано е още
в обвинителния акт, че деянието по своето съдържание се отличава с изключителна дързост
– подсъдимият замахнал със свита в юмрук дясна ръка към главата на полицейския служител
М.А.П., като направил опит да й нанесе удар в областта на лицето, но не успял, само поради
навременната намеса на полицейския служител С.В.Б., който предотвратил удара, хващайки
В. С. М. за лявата подмишница и издърпвайки го назад.
Първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен в за това, че въпреки
многократно отправените устни разпореждания на полицейския служител Б., отказал да му
предостави за проверка документ за самоличност и крещял надменно на полицейските
служители П., Б. и Х. „Какви сте вие, бе! Махайте се от тука!“. Признал го е за виновен и за
това деянието да се изразява и в това, че подсъдимият се е приближил със свита в юмрук
ръка към полицейския служител П. /каквото действие всъщност не е вменено с
обвинението/. Същевременно, СРС е приел, че деянието не се отличава с дързост и е
признал за невиновен подсъдимия за това, като го е оправдал по обвинението по чл. 325, ал.
5 вр. ал. 2 НК. При това обаче, първата инстанция не се е произнесла относно
инкриминираното като квалифициращ признак действие - направил опит да й нанесе удар в
областта на лицето, но не успял, само поради навременната намеса на полицейския
служител С.В.Б., който предотвратил удара, хващайки В. С. М. за лявата подмишница и
издърпвайки го назад.
Видно от мотивите е, че СРС е приел, че не се доказва подсъдимият да е опитал да удари св.
П., а само се е приближил със приближил със свита в юмрук ръка към нея, като това не
осъществява квалифициращия признак /дързост/, а е част от изпълнителното деяние на
престъплението хулиганство по основния състав, като поради това го е оправдал по
обвинението чл. 325, ал. 5 вр. ал. 2 НК. При това положение, щом първият съд е преценил,
че подсъдимият не е извършил посоченото действие, той дължи произнасянето с отделен
оправдателен диспозитив относно него, но това е пропуснато да бъде направено.
Включването в осъдителния диспозитив на присъдата като част от изпълнителното деяние
по основния състав на хулиганството това, че подсъдимият се е приближил със свита в
юмрук ръка към полицейския служител П. не дерогира задължението за оправдателен
диспозитив както е посочено по-горе, тъй като макар замахването за удар с юмрук
несъмнено да съдържа и приближаването със свита в юмрук ръка, то същото не спира дотук,
а продължава до опит за удар и щом СРС е приел, че това не се е случило, то е следвало да
има произнасяне в този смисъл.
Предвид това, в присъдата има дефицит на произнасяне относно обвинението, което по
своята същност съставлява допуснато първия съд съществено нарушение на процесуалните
правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, тъй като присъдата не отговаря на
изискванията на чл. 305, ал. 4 вр. чл. 301 НПК. Съдът е длъжен с присъдата си да обхване
изцяло обвинението, така, че да е ясно по кои негови части подсъдимият е признат за
виновен или невиновен. Този процесуален порок на присъдата може да бъде поправен при
3
ново разглеждане на делото, при което съдът няма пречка да се произнесе по тази част от
обвинението, въпреки липсата на съответен протест, доколкото в случая въобще липсва
изразена воля на съда относно това обстоятелство.
Същевременно, признавайки подсъдимият за виновен в извършването на хулиганство, което
включва приближаване със свита в юмрук ръка към полицейския служител П., СРС е
излязъл извън пределите на обвинението, тъй като такова действие всъщност не е вменено
на подсъдимия. Както по-горе е посочено, опит за удар с юмрук съдържа в себе си това
действие, но то не свършва дотук, а продължава с опит за физическо съприкосновение, което
в случая според обвинението не се е осъществило само поради намесата на един от
свидетелите-полицай. Видно от мотивите, прието е, че подсъдимият не е имал намерение да
посяга да удари св. П. и при това положение, посоченото в присъдата поведение на
подсъдимия - приближил се със свита в юмрук ръка към полицейския служител П. има
съвсем смислово значение. Същевременно подобно поведение на М. не е било
инкриминирано с обвинителния акт.
Именно съставомерните факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт,
съставляват предмета на доказване по делото. Обвинителният акт очертава и рамките, в
които ще се развие процесът на доказване и съответно валидно за наказателната отговорност
и произнасянето на съда е обвинението, формулирано в обвинителния акт.
В конкретния случай, процесуалният подход на контролирания съд би бил процесуално
прецизен, ако държавният обвинител бе упражнил своите правомощия по реда на чл. 287
НПК, а именно чрез отправено до съда искане за прилагане на института на изменение на
обвинението. Видно от протоколите за проведените съдебни заседания е, че прокурорът не е
изменил по реда на чл. 287, ал. 1, пр.1 НПК обвинението, поради наличие на основание за
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Съгласно ТР №
57/04.12.1984 г. по н.д. № 43/1987 г. изменението на обвинението е съществено, когато
събраните на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на
деянието в обвинителния акт и дават основание за прилагане на закон за същото еднакво,
по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което подсъдимият не се е защитавал. От
изложеното следва извод, че съществената по смисъла на чл. 287 НПК е онази промяна в
първоначално повдигнатото обвинение, срещу която подсъдимият не се е защитавал и която
се явява изненадваща за него, като в свързана с нови задачи пред организирането на
защитата.
Така констатираното фактическо противоречие между обвинението и постановената от
първия съд присъда представлява съществено процесуално нарушение. С посоченото са
ограничени от една страна правата на подсъдимия, доколкото той за първи път едва с
присъдата на контролираната инстанция е узнал точното съдържание на фактическите
положения, за които е признат за виновен и по които не е имал възможност да се подготви и
защити. Недопустимо е подсъдимият да бъде изненадан при упражняване на правото си на
защита и да бъде признат за виновен за факти и обстоятелства, които са различни от
изложените в обвинителния акт и са му станали известни едва с постановяването на
4
присъдата, без да е налице изменение на обвинението с дадена възможност да се защити по
новото обвинение. От друга страна, с непълното произнасяне по обвинението се нарушава и
правото на прокурора.
В заключение на всичко изложено, според въззивния съд са допуснати нарушения на
процесуалните правила от контролираната съдебна инстанция, които са от категорията на
абсолютните и за които съдът следи служебно, а също така и гарантиращи правилността при
формиране на вътрешното съдийско убеждение на тази инстанция. Първият съд, както се
посочи, е постановил присъда в разрез с повдигнатото обвинение – произнесъл се е по
обвинение с фактическа рамка, различаваща се от описаната в обвинителния акт, а освен
това не се е произнесъл в пълнота относно обвинението, което е внесено в съда и е предмет
на доказване, с което е нарушил правата на страните в производството. Допуснатите
процесуални пороци са абсолютни процесуални нарушения, водещи до отмяна на
първостепенния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на същия съд, но от
друг съдебен състав.
При така установените, допуснати от първата инстанция съществени, отстраними
нарушения на процесулните правила, въззивният съд не следва и не е нужно да се произнася
по оплакванията във въззивната жалба, относно необоснованост, нарушение на материалния
закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Единствено за пълнота на
изложението, относно възражението на защитата на подсъдимия, че с обжалваната присъда
първият съд не е определил режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“,
съдът намира за нужно да посочи, че законодателят е предоставил възможност на
постановилия присъдата съд, да се произнесе с отделно определение по чл. 306, ал. 1, т. 2
НПК, което подлежи на самостоятелно обжалване по реда на глава 21 НПК, поради което
посоченият пропуск на съда не следва да се счита за нарушение на процесуалния закон.
Относно възражението за липсата на изрично позоваване в диспозитива на обжалваната
присъда на разпоредбата на чл. 55 НК, изводимо от разпоредбата на чл. 305 НК е, че
присъдата представлява единно цяло от диспозитив и мотиви. Видно от изготвените от
първия съд мотиви е, че същият изрично е посочил в тях, че е определил наказание на
подсъдимия М. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, поради което и това възражение на
защитата на подсъдимия се явява неоснователно.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 1 вр. чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 НПК,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда от 10.07.2023 г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 18
състав по НОХД № 6213/2021 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски районен съд.
Решението е окончателно.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6