Решение по дело №104/2025 на Софийски окръжен съд

Номер на акта: 239
Дата: 9 май 2025 г. (в сила от 9 май 2025 г.)
Съдия: Ивайло Петров Георгиев
Дело: 20251800500104
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 февруари 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 239
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20251800500104 по описа за 2025 година
С Решение № 289/20.11.2024г. по гр.д. 1839/2023г. по описа на Районен
съд – гр. Ботевград са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на
„Юробанк България“ АД с ЕИК ********* (правоприемник на „БНП
ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ С. А., клон България с ЕИК *********), за
признаване за установено, че М. С. М. с ЕГН ********** дължи на „Юробанк
България“ АД с ЕИК ********* следните суми: сумата от 1600,26 лв. (хиляда
и шестстоин лева и двадесет и шест стотинки) - главница, представляваща
парично вземане по Договор за потребителски кредит № CARD14711107 от
09.05.2017 г.; сумата от 303,44 лв. (триста и три лева и четиридесет и четири
стотинки), представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.02.2019 г.
до 04.07.2019 г.; сумата от 215,56 лв. (двеста и петнадесет лева и петдесет и
шест стотинки), представляваща мораторна лихва за периода от 04.07.2019 г.
до 15.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (13.01.2021г.) до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед №
260162/14.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
39/2021 г. по описа на РС - Ботевград.
Със същото решение съдът е отхвърлил и предявените при условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ във вр. с
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, на „Юробанк България“ АД с ЕИК *********
(правоприемник на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ С. А., клон
България с ЕИК *********), за осъждане на М. С. М. с ЕГН **********, да
заплати на „Юробанк България“ АД с ЕИК: *********, следните суми: сумата
от 1600,26 лв. (хиляда и шестстоин лева и двадесет и шест стотинки) -
1
главница, представляваща парично вземане по Договор за потребителски
кредит № CARD14711107 от 09.05.2017 г.; сумата от 303,44 лв. (триста и три
лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща възнаградителна
лихва за периода от 01.02.2019 г. до 04.07.2019 г.; сумата от 215,56 лв. (двеста
и петнадесет лева и петдесет и шест стотинки), представляваща мораторна
лихва за периода от 04.07.2019 г. до 15.12.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК (13.01.2021г.) до окончателното изплащане на сумата, за които суми е
издадена Заповед № 260162/14.01.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 39/2021 г. по описа на РС - Ботевград.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Юробанк България“
АД срещу горното решение, което жалбоподателят счита за неправилно.
Оспорва извода на районния съд за недоказано надлежно сключване на
пронесния договор за потребителски кредит между страните. Намира, че,
независимо от факта, че М. не е подписала приложението към договора за
потребителски кредит, тя е дала съгласието си и се е запознала със условията
и сключването на договора за потребителски кредит СARD-14711107.
Изтъква, че т. 21 от Договор за потребителски кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
CARD-14711107 е договорено, че „с кредитната карта ще бъде доставен
документ - приложение неразделна част от този договор, съдържащо всички
конкретни условия на револвиращия кредит и процедурата за активиране на
картата“. Подчертава, че страницата от договора, на която е записан този
текст, подписана собственоръчно от ответницата. Също така в раздел
„Удостоверявания“ на общите условия към Договор за кредит CARD-
14711107, сключен на 09.05.2017 г., било посочено че „кредитополучателят
потвърждава, че се е запознал с, разбира и приема условията и параметрите на
Договора за потребителски кредит, отпечатани по-горе... “, а ответницата се е
подписала точно под този текст.
Жалбоподателят счита за неоснователни и изводите на
първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 21 от основния договор била
нищожна поради едностранно предоставяне на услуга, която не е поискана
изрично от потребителя. Изтъква, че активацията на картата става само и
единствено по желание на кредитополучателя, като условията за използването
й са изчерпателно описани в подписания от страните договор.
На следващо място, жалбоподателят намира за неправилни доводите на
първоинстанционният съд, че процесният договор бил в разрез с разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 от ЗПК поради размера на шрифта, с който е изготвен. Счита,
че този размер не е безспорно установен по делото. Отделно от това навежда
довод, че последиците, които националното законодателство свързва с
неспазване на изискванията за размера на шрифта, не съответстват на чл. 10, §
1 от Директива 2008/48.
Жалбоподателят развива пространни съображения във връзка с приета
от районния съд недействителност на кредитното правоотношение между
страните на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) поради липса на разписана методика за
формиране на годишния процент на разходите по кредита. Относно размер на
ГПР и ГЛП намира, че съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския
кредит, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
2
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Прави извод, че след като
законната лихва е 10 %, ГПР не следва да надвишава 50 %. Поддържа, че
посоченият в договора ГПР е уговорен в допустимите параметри по чл. 19, ал.
4 от ЗПК и не надвишава определения размер. При условията на евентуалност
счита, че последиците от обявяването на недействителността на договора за
кредит са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на
лихва или други разходи по кредита. Оттук прави извод, че Районен съд -
Ботевград е следвало да уважи иска до размера на чистата стойност на
кредита, а не да отхвърли изцяло исковата претенция.
Моли съда да отмени Решение № 289 от 20.11.2024г. на Районен съд -
Ботевград, постановено по гр. д. № 20231810101839, и да уважи изцяло
предявения по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск срещу М. С. М..
При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че процесният
договор е недействителен, моли за постановяване на решение, с което да се
приеме за установено, че ответникът дължи връщане на чистата стойност на
кредита.
Претендира разноски.
В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемата страна чрез
назначения й особен представител – адв. Я., който споделя извода на районния
съд, че Договор за потребителски кредит № CARD14711107 от 09.05.2017 год.
е нищожен. Намира за недоказано, че на М. М. е предадена кредитна карта,
чрез която да е усвоен отпуснатият кредит. Оспорва довода на жалбоподателя,
че въпреки неподписване на приложението от страна на ответника, договора
бил действителен. Изтъква, че, съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, а това предполага подписването му от страните. Прави
извод, че липсата на подпис на М. М. свидетелства за липса на съгласие, като
не може да се правят изводи, че тя е била запозната и е приела всички условия
по договора и приложението. Счита, че не е било необходимо да се назначава
експертиза за размера на шрифта, след като съдът е преценил, че разполага с
достатъчно знания за преценка на това обстоятелство. Излага съображения
във връзка с правната сила на източниците на правото на ЕС – регламенти и
директиви. Посочил е, че съгласно § 2 от ДР на ЗПК, „Този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити...",
откъдето прави извод, че националния законодател е в правото си да избира с
какви средства и под каква форма да постигне искания от директивата
резултат, което води до неоснователност на твърдението за противоречие
между директивата и закона. На последно място изтъква, че по делото не е
доказано получаване на каквато и да било сума по договора за кредит от М.
М., поради което няма основание тя да бъде осъдена да връща такава сума.
Моли съда да приеме въззивната жалба за неоснователна и да потвърди
Решение № 289/20.11.2024 год. по гр.д. №1839/2023 на Ботевградски районен
съд. Претендира присъждане на възнаграждение в негова полза като особен
представител на ответницата пред въззизната инстанция.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
явява и не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила
молба, с която поддържа въззивната жалба и оспорва отговора, като моли съда
3
да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата не се
явява. Представлява се от особения представител – адв. Я., който оспорва
жалбата, поддържа отговора и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно, по съображения, изложени в
отговора на възизвната жалба. Споделя изводите на първоинстанционния съд.
Претендира присъждане на възнаграждение от депозита, внесен от
жалбоподателя.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред районния съд доказателства, е вярно и изчерпателно
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства, а доказателствените искания на жалбоподателя са били
оставени без уважение.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност
В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.

ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявените искове.

III. По същество
Предявени са главни установителни искове с правна квалификация чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86 от
ЗЗД, както и евентуални осъдителни такива с правна квалификация чл. 79, ал.
1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
В тежест на ищеца по тези искове е било да докаже съществуването на
конкретното облигационно правоотношение между страните, от което
извежда исковите си претенции, както и собственото си изпълнение на
възникналите от него задължения. Съответно, ответницата е следвало да
докаже своите правоизключващи, правоунищожаващи, правопрекратяващи
или правопогасяващи възражения.
В случая ищецът (жалбоподател в настоящото производство) не е
доказал наличието на релевираното от него облигационно правоотношение по
договор за револвиращ кредит между страните по делото. По този въпрос
настоящият съдебен състав напълно споделя изложените в обжалваното
4
решение мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. В
допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, следва да се
отбележи, че основният договор между страните (за който няма спор, че е
двустранно подписан и надлежно сключен), урежда само възможността за
отпускане на револвиращ потребителски кредит, предоставен за ползване чрез
кредитна карта. Самото предоставяне на този кредит, конкретните условия по
него, както и издаването на кредитната карта, обаче, са отложени със срок и са
поставени в зависимост от настъпване на няколко бъдещи несигурни събития
и от волята на самия кредитор. Поради това настоящият съдебен състав
намира, че основният договор, сам по себе си, не представлява договор за
револвиращ кредит и не поражда съответни права и задължения за страните
по него. В подкрепа на този извод е и фактът, че чл. 21 от основния договор
изрично предвижда, че, при бъдещо предоставяне на кредитна карта на
кредитополучателя, последният освен това ще получи и приложение, което ще
бъде неразделна част от основния договор и което ще съдържа всички
конкретни условия на револвиращия кредит. Тази клауза категорично
опровергава тезата на жалбоподателя, че договорът за револвиращ кредит бил
сключен още с подписването на страницата от основния договор, на която
било уговорено бъдещо предоставяне на приложение с условията по кредита.
Това е така, тъй като за да се приеме, че един договор е сключен (в случая –
договор за револвиращ кредит), трябва страните да са постигнали съгласие по
предмета му и по всички негови съществени елементи, а в случая такива
елементи (напр. кредитен лимит, лихви, такси, вид кредитна карта, начин на
усвояване и погасяване на кредита), въобще не са уговорени в основния и
подписан от страните договор, като за всички тях се препраща към бъдещо
приложение. Нещо повече: решаващото значение, което кредиторът придава
на приложението в качеството му на предпоставка за сключване на договора за
револвиращ кредит става очевидно от последното изречение на чл. 21 от
основния договор, съгласно което „задължения за кредитополучателя за
плащания по картата ще възникнат след активирането и използването й в
съответствие с този договор и приложенията към него“. Следователно,
липсата на постигнато съгласие за приложенията е пречка пред възникване на
задължения в тежест на кредитополучателя.
В случая е безспорно, че М. не е подписала приложението към основния
договор. Поради това и с оглед изложените по- горе съображения, настоящият
съдебен състав намира, договор за револвиращ кредит между страните не е
сключен, както и че не може да се презюмира нейно съгласие за това –
противно на поддържаното от жалбоподателя. Не може да бъде споделен и
изводът му, който той прави от факта, че ответницата е подписала страницата
от договора, на която се намира чл. 21 от него, тъй като, както се посочи по-
горе, този подпис удостоверява нейното съгласие само с наличните клаузи,
под които е положен, но не и с бъдещи такива. Не обосновава обратен извод и
фактът, че тя се е подписала и под раздел „Удостоверявания“ на общите
условия към Договор за кредит CARD-14711107, в който било посочено че
„кредитополучателят потвърждава, че се е запознал с, разбира и приема
условията и параметрите на Договора за потребителски кредит, отпечатани
по-горе... “, тъй като това нейно удостоверително изявление (видно от самия
му текст) се отнася единствено до параметрите на основния договор, но не и
до параметрите на договора за револвиращ кредит. Както вече беше
подчертано, последните се съдържат в отделно приложение, което, обаче, не е
подписано от кредотиполучателката по основния договор, а това изключва
5
извод за постигане на съглашение по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД относно
договор за револвиращ кредит, на който се основават процесните искови
претенции.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира доводите на
жалбоподателя за неоснователни и споделя напълно извода на БРС, че между
страните по делото не съществува облигационно отношение по договор за
револвиращ кредит. Това обуславя липса на изтъкнатото от ищеца фактическо
основание на неговите искове и те следва да бъде отхвърлени. Същевременно,
доколкото не е предявен иск за връщане на исковата сума като дадена без
основание, е безпредметно да се обсъжда, дали тя действително е била
предоставена от кредитора на кредитополучателя.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че, на основание чл. 23 от
ЗПК, исковите му претенции е следвало да бъдат уважени поне до размера на
чистата стойност на кредита. Така цитираната нормативна разпоредба
наистина урежда такава правна последица, но само в хипотеза на обявяване на
договора за потребителски кредит за недействителен, докато в случая въобще
няма такъв договор (виж. по- горе), поради което разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК е неприложима.
За пълнота на изложението, съдът намира за основателен довода на
жалбоподателя за спазване на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. При
сравнение между текста на процесния договор за кредит и примерен текст,
написан на посочения от жалбоподателя шрифт Garamond, размер 12, се
установява, че разликата между двата текста незначителна, и може да бъде
обяснена с неизбежното мащабиране на оригинала при изготвяне на
представените по делото копия. Поради това настоящият съдебен състав не
споделя извода на районния съд за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Това, обаче, не обуславя основателност на въззивната жалба и не води до
уважаване на исковете, тъй като (както се обоснова по- горе) не се доказа
наличие на релевираното основание на предявените искове, а именно –
договор за револвиращ кредит.
Останалите наведени във въззивната жалба доводи касаят размера на
годишния процент на разходите и лихвения процент, като се оспорват
изводите на районния съд по тези въпроси. Настоящият съдебен състав
констатира, обаче, че обжалваното решение не е мотивирано с аргументи,
касаещи годишния процент на разходите и лихвения процент. Поради това
свързаните с тях доводи на жалбоподателя са неотносими към правния спор и
не следва да се обсъждат. В допълнение, всеки извод във връзка с тях би бил
ирелевантен, с оглед обоснованата по- горе липса на основание на
предявените искове.
Така изложените съображения важат както за главните установителни
искове, така и за евентуалните осъдителни такива, поради което не следва да
се преповтарят във връзка с последните.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявените искове са
неоснователни, а първоинстанционното решение, с което те се отхвърлят, е
правилно и следва да бъде потвърдено.

IV. По разноските
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на
6
делото, има право на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
На особения представител на ответницата следва да се изплати
възнаграждение за осъществено процесуално представителство във
въззивното производство в размер на 255,97 лв. – от внесения депозит.

Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 289 от 20.11.2024г., постановено по гр.д.
№ 1839/2023г. на Ботевградския районен съд.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Х. П. Я. с адрес гр. Б., ул. „А.Б.“ № 33, ет. 2,
сумата 255,97 лв., представляваща възнаграждение за осъществено
процесуално представителство на въззиваемата М. С. М. в производството
пред въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7