РЕШЕНИЕ
№ 1733
гр. Пловдив, 23.09. 2021
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Пловдив, XXVIII състав, в публично съдебно заседание на девети август две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря РУМЯНА АГАЛАРЕВА и с
участието на прокурора СВЕТЛОЗАР ЧЕРАДЖИЙСКИ, като разгледа
докладваното от съдия Вълчев адм. дело № 2210 по описа на съда за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е пред първа
инстанция.
Образувано
е по искова молба на Г.А.Т., ЕГН **********,***, чрез адв. М.Г., срещу Министерство
на отбраната – София за
присъждане на сумата от 15 574.60 лева, представляваща претърпени от него
вреди в резултат на отменен по съдебен ред с Решение № 17460/19.12.2019 г.,
постановено по АХД № 3316/2019 г. по описа на ВАС незаконосъобразен подзаконов
нормативен акт – Наредба № Н-1 от 14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване
на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на
военнослужещите. Излагат се обстоятелства, че вследствие на отменения
подзаконов нормативен акт са настъпили имуществените вреди, тъй като размерът
на дължимото от Т. при прекратяване на договора му с МО парично обезщетение в
размер на 15 574.60 лв е незаконосъобразно изчислен, като е платено от
последния чрез удръжка/прихващане и превод по банков път, в резултат на което с
посочената сума е намалено незаконосъобразно неговото имущество и съставлява претърпяна
загуба от негова страна. Излагат се доводи, че е налице причинно-следствена
връзка между настъпилите вреди и действието на отменения подзаконов нормативен
акт. Редовно призован, в съдебно заседание ищеца се представлява от адв.Г.,
която поддържа предявения иск, като излага подробни доводи в представената по
делото писмена защита. Иска се от съда да осъди отвеника да изплати посочената
по-горе сума. Претендират се направените по делото разноски.
Ответникът
– Министерство на отбраната - София, чрез процесуалния си представител юриск. М.Г., счита така
предявената претенция за
неоснователна и недоказана по доводи изложени в представените по делото писмени
бележки и моли съда да я отхвърли. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата
страна чрез участвалия по делото прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив
счита исковата претенция за неоснователна. По същество дава становище, че тя е
недоказана и следва да бъде изцяло отхвърлена.
Съдът,
като прецени събраните в настоящото производство доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от
фактическа страна:
С Договор за военна служба № 1-25-36/505/13.08.2011
г., сключен между Г.А.Т. и министъра на отбраната, представлявано от началника
на Национален военен университет /НВУ/
„Васил Левски“, ищецът е поел задължение да постъпи на обучение във НВУ
„Васил Левски”, след което да постъпи на кадрова военна служба. Уговореният в
договора срок на обучението е 5 /пет/ години, а срокът за изпълнение на
кадровата военна служба е 10 /десет/ години след завършване на обучението.
Съгласно чл.9 от договора, кадровият военнослужещ, чийто договор е прекратен на
някое от посочените основания- слаб успех; по дисциплинарен ред; при отказ или
отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация, както и в
случаите на изтичане на валидност на същото и отказ от страна на курсанта да
подаде документи за извършване на ново проучване и при осъждане на курсанта за
умишлено престъпление от общ характер, то последният дължи обезщетение, като
възстанови разходите за издръжка и обучение за периода, в който е бил обучаван.
В чл.15 пък от договора е посочено, че за неуредените в настоящия договор въпроси
се прилагат разпоредбите на ЗОВСРБ, ППЗОВСРБ, Правилника за устройството и
дейността на НВУ „Васил Левски“ и други подзаконови актове и заповеди на
министъра на отбраната, свързани с дейността на висшите военни училища и
военното образование. Не се спори между страните, че Т. е завършил пълния 5-годишен курс на обучение
във НВУ „Васил Левски“, след което е бил назначен на военна длъжност. По делото е безспорно също така, че ищецът е
упражнил правото си по чл.163 от ЗОВСРБ да прекрати договора си за военна
служба с писмено предизвестие преди изтичането на неговия срок. В тази
връзка, със Заповед № КВ-56/10.02.2020 г. на министъра на отбраната, договорът
за военна служба на Г.Т. е прекратен на основание чл.146 т.2, чл.161 т.2 и
чл.163 ЗОВСРБ – с писмено предизвестие от военнослужещия, изразено с рапорт
рег.№ 30-22-390/04.12.2019 г., считано от 05.03.2020 г. Със същата заповед
е определен срок за сдаване на длъжността – 3 дни, считано от връчването й,
като е разпоредено и отчисляването на ищеца от списъчния състав на военно
формирование 24900 – София, считано от 05.03.2019 г., както и определяне
размера на дължимото обезщетение по чл.260 ал.1 и ал.5 ЗОВСРБ след удържане от
обезщетението на другите вземания, които старши лейтенант Т. има право да
получи при прекратяване на правоотношението. Видно от финансова справка изх. № 5704/13.11.2019
г. на НВУ „В. Левски“, съгласно Наредба № Н-1/ 14.01.2013 г. на
Министерство на отбраната, дължимата сума за издръжка на обучението по
специалността „Авиационни, електроприборни и автоматични системи“, която Т. е
завършил в периода от 2011 г. до 2016 г., е в размер общо на 24 409.45лв.. Със
заповед № ЛС-10/04.03.2020 г. на командира на Военно формирование 24900 – София е
разпоредено на старши лейтенант Г.Т. да се изплатят полагащите му се парични
обезщетения при прекратяване на договора за военна служба – еднократно обезщетение
по чл.227 ал.1 и чл.228 ал.1 от ЗОВСРБ за прослужено време при освобождаване от
военна служба в размер на 3 брутни месечни възнаграждения на стойност от 4353.00
лв.; обезщетение за неизползван отпуск при освобождаване от военна служба по
чл.199 от ЗОВСРБ в размер от 5712.12 лв. и вещево доволствие за 2019 г. в
размер на 450 лв. пропорционално вещево доволствие за 2020 г. в размер на
115.34 лв., а в т.2 от заповедта е посочена сумата, която следва да се
удържи за направените разходи за издръжка, обучение и квалификация
пропорционално на неизпълнението на срока на военната служба – 6 години 4
месеца и 17 дни, съгласно чл.260 ал.1 ЗОВСРБ, а именно 15 574.60 лв. В т.3
от заповедта пък, са посочени сумите, които следва да бъдат удържани на лицето
съгласно чл.260 ал.1 и ал.5 от ЗОВСРБ, а в т.4 е посочена сумата, представлява
разлика между дължимите му суми от военното формирование и сумата за
направените разходи за издръжка, обучение и квалификация, пропорционално на
неизпълнението на срока на договора за военна служба, която е в размер на 4 210.38лв..
На основание чл.20, ал.1
от Наредба № Н-1/ 14.01.2013 г. до Т. е изпратена покана рег. №
3-752/04.03.2020 г. за доброволно изпълнение, в която е посочено, че предвид
прекратяването на договора за военна служба преди изтичане на предвидения в
него срок и на цитираните по-горе заповеди на командира на военното формирования,
военнослужещият дължи обезщетение, с което да възстанови разходите
за издръжка, обучение и квалификация пропорционално на срока на неизпълнение на
договора. Поканата е връчена на Г.Т., който в дадения му срок е изплатил
търсената от него сума, видно от приложеното по делото банково извлечение.
Горната фактическа обстановка е безспорно установена и
не се оспорва от страните.
При така установеното от фактическа страна, като
съобрази становищата на страните и приобщените в хода на съдебното следствие
писмени доказателства, съдът прие следното от
правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.203 АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за
обезщетение за вреди причинени от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е
възможна при условията на чл.1 от ЗОДОВ, която въвежда отговорност за държавата и общините за вредите, причинени
на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на
административна дейност, като е предвидено исковете да се разглеждат по реда на
АПК. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на
администрацията, визирана в чл.1 ал.1 от ЗОДОВ се включват необходими обективни елементи, който
се прилага субсидиарно: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на
административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв
административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт,
действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който
и да е от елементите на посоченият фактически състав, не следва отговорността
на държавата на основание чл. 1 от ЗОДОВ. Съгласно чл.4 от ЗОДОВ, държавата и общините дължат
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице. Горните две разпоредби съответстват и доразвиват
предвиденото в нормата на чл.7 от Конституцията на РБ, според която, държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. На тази нормативна база, за да възникне право на обезщетение съобразно
така предявения иск, е необходимо да са налице едновременно няколко взаимни предпоставки:
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на администрацията, отменен по
съответния ред; вреда от този акт, действие или бездействие на администрацията;
причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и
настъпилия вредоносен резултат. Доказателствената тежест за установяване
наличието на всичките три предпоставки се носи от ищеца, търсещ присъждане на
обезщетение за претърпените имуществени вреди.
В конкретния случай безспорно се установява по делото,
че първият елемент от посочения фактически състав е налице. От представеното
влязло в сила Решение № 17460/19.12.2019 г. по адм. д. № 3316/2019 г. по описа
на ВАС, е видно, че Наредба № Н-1/14.01.2013 г. е отменена като
незаконосъобразна. Съдът намира обаче, че не са налице останалите два елемента
от фактическия състав на тази разпоредба и това е така, тъй като, спорният по
делото въпрос е относно действащата нормативна уредба и базата за изчисление на
дължимите суми за разходи за издръжка и обучение на ищеца, като същият оспорва
приложимостта в отношенията между страните на ползваната от ответника Наредба № Н-1/14.01.2013 г. на Министерство на
отбраната, тъй като последната била отменена и не урежда съществуващите
правоотношения. В тази връзка, следва да се има предвид, че спорните между страните правоотношения се
уреждат съгласно действащото към момента на прекратяване на договора за военна
служба законодателство, към който момент възниква правото на
Министерство на отбраната да претендира плащане на сумите, изразходени за
издръжка и обучение на ищеца, пропорционално на срока на неизпълнение на
договора. В този смисъл е и съдебната практика, като Решение
№ 58/18.02.2010г., постановено по гр.д.№53/2009г. на ВКС, ІІІ
г.о., съгласно което юридическият факт, от който възниква правото на
Министерство на отбраната да претендира обезщетение по чл.300 ЗОВСРБ (отм.),
респ. чл.260 ал.1 ЗОВСРБ, е прекратяване на договора за военна служба, поради
което се прилагат нормите, действащи към този момент. В случая вземането на
ищеца за възстановяване на разходите за издръжката, обучението и квалификацията
му, е възникнало с прекратяване на договора му за военна служба, считано от 05.03.2019
г., извършено с издаването на Заповед № КВ-56/10.02.2019 г. на Министъра на
отбраната, поради което приложим за спорното правоотношение е действащият
ЗОВСРБ и издадените по прилагането му подзаконови нормативни актове. Към 05.03.2020
г. разпоредбата на чл.260 ал.1 ЗОВСРБ предвижда, че военнослужещите,
освободени от военна служба на основание чл.163 (с писмено предизвестие до
министъра на отбраната), преди изтичането на първоначалния срок на военната
служба, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация
и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението. В тази връзка,
следва да се има предвид разпоредбата на чл.260 ал.4 ЗОВСРБ (в сила от 22.03.2011
г.), съгласно която, министърът на отбраната определя реда и начина за
изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или
преквалификация. Безспорно е, че министърът на отбраната е осъществил
правата си по чл.260 ал.4 от ЗОВСРБ, като на това основание е издадена и
Наредба № Н-1 от 14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване на
разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на
военнослужещите от министерство на отбраната, структурите на пряко подчинение
на министъра на отбраната и българската армия във връзка с възстановяването им
в случаите по чл.260 ал.1, 2 и 3 от ЗОВСРБ. Тази Наредба е в сила от
обнародването й в „Държавен вестник“ – бр.8/29.01.2013 г. и действа към момента
на прекратяване на договора за военна служба на ответника, поради което същата
е приложима в конкретния случай и дължимите разходи следва да бъдат изчислени
по определения в нея ред. В този смисъл, възраженията на ищеца за неприложимост
на Наредба № Н-1/14.01.2013 г. са неоснователни.
По делото е безспорно сключването между страните на
договор за кадрова военна служба и неговото прекратяване по желание на ищеца
преди изтичане на уговорения срок, както и поетото от страна на ищеца
задължение да възстанови разходите за издръжката и обучението му,
пропорционално на срока на неизпълнение на договора. В тази връзка със
Заповед №ЛС-10/04.03.2020г., издадена от командир на Военно формирование 24900
– София, на основание чл.260 ал.5 ЗОВСРБ и чл.19 от Наредба
№ Н-1/14.01.2013 г. финансовата служба на военното формирование, след
приспадане на данък по ЗДДФЛ по т.1.2. и удържане на дължимите обезщетения по
т.1 и т.3 от сумите по т.2, е определена сума в размер на 4210.38лв.,
представляваща разлика между дължимите му суми от военно формирования 24900 –
София и сумата на направените разходи за издръжка, обучение и квалификация,
пропорционално на неизпълнението на срока на договора за военна служба. За
същата сума е връчена и покана за доброволно плащане рег. № 3-752/04.03.2020г.
и в тази връзка Т. извършил исканото плащане по възстановяване на разходите по
издръжката и обучението му. В този смисъл, при наличието на безспорно
установените по-горе обстоятелства, съдът намира, че на основание чл.15 от
договора и чл.260 ал.1 ЗОВСРБ ищецът законосъобразно е дължал на ответника
направеното заплащане на обезщетение за разходи за издръжката и обучението му,
пропорционално на срока на неизпълнение на договора. С исковата молба се излагат
обстоятелствата, че с отмяната на цитираната наредба, вече за ищеца са
настъпили вредни последици, тъй като размерът на обезщетението е
незаконосъобразно изчислен, поради липса на законосъобразна основа за
плащането, което е във вреда на лицето, тъй като то следва да претърпи загуба в
размер на 15574.60лв.. Това негово твърдение е неоснователно и необосновано. С нормата на
чл.195 ал.1 от АПК се урежда началният момент, от който подзаконовият
нормативен акт се счита за отменен – влизане в сила на съдебното решение. ВАС
последователно приема, че "съдебното решение, с което се отменя оспорен
административен акт, няма т. нар. обратно действие, т. е. то не премахва
породените от акта правни последици от датата на неговото издаване, а от деня,
в който влезе в сила и след това, защото по силата на закона такова съдебно
решение има действие само занапред. Разпоредбата на чл.195 ал.1 от АПК изрично
сочи, че подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в
сила на съдебното решение. До момента на влизане в сила на съдебното решение,
оспореният акт продължава да се прилага и поражда правни последици. Поради
това, с ал.2 е предвидено, че компетентният орган следва служебно да уреди
правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за
нищожен или е отменен като унищожаем, в срок не по-дълъг от три месеца от
влизане в сила на съдебното решение. Определеният тримесечен срок е
инструктивен и изтичането му не освобождава административния орган от
задължението си да ги уреди. В конкретиката на фактите следва да бъде прието,
че Решение № 17460/19.12.2019 г. по адм. д. № 3316/2019 г. по описа на ВАС няма
обратно действие и не премахва породените от акта правни последици от датата на
неговото издаване – в частност последиците от отменения акт.
Възраженията
в исковата молба са относими към хипотезата на обявена нищожност на нормативния
акт и затова са неоснователни. Възприето е, че въпреки липсата на изрична
уредба относно действието на съдебното решение, с което подзаконов нормативен
акт е обявен за нищожен, с оглед правната същност на нищожността, както и
предвид субсидиарното приложение на разпоредбите за оспорване на индивидуалните
административни актове, съгласно чл.196 от АПК,... обявената нищожност на
нормативния акт важи /има действие/ от момента на издаването му. В този смисъл
е Определение № 7864/2013 г.; Решение № 8805/13 г., 5 чл. с-в; Решение №
6331/2013 г., 5 чл. с-в, съгласно които прогласяването на нищожността има
ретроактивно действие, т. е. от момента на издаването му, а не от момента на
влизане в сила на съдебното решение, с което тя е прогласена. Така и с
Определение №7575/21.05.2019г., постановено по адм. дело №5485/2019г. на ВАС,
както и Определение №5470/11.04.2019г., постановено по адм. дело № 3359/2019г. на
5-членен състав на ВАС се приема, че обявената нищожност на нормативния акт
важи от момента на издаването му. Нищожният подзаконов нормативен акт не поражда
правни последици, създава само привидност на нормативен акт и на основание
чл.196 и чл.172 ал.2 АПК съдът обявява нищожността на нормативния акт, а не го
отменя. Тази съдебна практика не е приложима в настоящият случай, предвид нормата
на чл.195 ал.1 от АПК, която регламентира действие занапред на отмяната на
неправилен нормативен акт. В случая обаче е заявена претенция в този обхват, а
искане за прилагане нормата на чл.195 ал.1 от АПК с обратно действие на
съдебното решение, каквото не е предвидено при отмяна, а при обявяване на
нищожност. Предвиденото в чл.195 ал.2 от АПК уреждане на правните последици,
възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен по идентичен
начин с уреждането на правните последици от отменен подзаконов нормативен акт,
не е основание да се поддържа, че в чл.195 ал.1 от АПК е предвидено действие
занапред на съдебното решение за обявяване на подзаконов нормативен акт за
нищожен, каквото съдържание чл.195 ал.1 от АПК няма. Предметното съдържание на
понятието "правни последици" по смисъла на чл.195 ал.2 от АПК,
включва преценка за валидността на правоотношенията, възникнали в периода от
приемането до отмяната на акта, респ. обявяването му за нищожен; преценка за
правата, придобити, изменени или погасени въз основа на отменения и обявения за
нищожен подзаконов нормативен акт и преценка на обезщетението /на имуществени и
неимуществени вреди/ за нарушени права от прилагането на акта за периода до
отмяната му или обявяването му за нищожен. Спорът не касае производство по реда
на чл.256 АПК /след отм. на чл. 257 АПК/ или незаконосъобразно упражнени
служебно правомощия на административния орган, а се касае до искова претенция
за обезщетение от незаконосъобразен нормативен акт. Приема се, че
законодателното уреждане в разпоредбата на чл.195 ал.2 от АПК на отделно
производство пред административния орган по въпроса за правните последици от
отменен или обявен за нищожен подзаконов нормативен акт не може да се изчерпи
само с отхвърляне на претенцията на лице, търсещо защита по този ред /арг. и от
съображенията в Т. Р. № 2/2016 г./. Спорните между страните правоотношения са
били уредени съгласно действащото към момента на прекратяване на договора за
военна служба законодателство, като договорът е прекратен на 05.03.2020г., а
Наредба № Н-1/14.01.2013 г. е отменена, считано от 17.07.2020г. /ДВ, бр.63/17.07.2020г.,
в сила от същата дата/. Наредба № Н-1/14.01.2013 г. е в сила от обнародването и
в ДВ, бр.8/29.01.2013 г. и действа към 05.03.2020г., т.е. момента на
прекратяване на договора за военна служба на Г.Т..Същата е приложима в
конкретния случай и дължимите разходи е следвало да бъдат изчислени по
определения в нея ред. Затова органът, в изпълнение на задължението си по
чл.195 ал.2 от АПК и на влязлото в сила Решение №17460/19.12.2019г.,
постановено по АХД № 3316/2019 г. на ВАС, потвърдено с Решение № 8962/07.07.2020г. на ВАС, е изготвил нова
Наредба № Н-11/29.10.2020 г. за реда и начина на изчисляване на разходите за
издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от
МО, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и българската
армия, която е обн. ДВ бр.96/10.11.2020г., в сила от 10.11.2020г.. Необходимо е
да се посочи, че исковата молба се явява неоснователна и в предвид разпоредбата
на чл.260 ал.1 ЗОВСРБ. Тази норма постановява задължението за обезщетение за
направените разходи за издръжката, обучението и квалификацията на ищеца,
пропорционално на срока на неизпълнение на договора. Ето защо дължимостта на
посоченото обезщетение в полза на ответника възниква не от процесната наредба,
а от разпоредбата на чл.260 ал.1 от ЗОВСРБ. Това обстоятелство е било известно
на ищеца и предвид чл.15 от сключения договор, където изрично е посочено, че
действие за неуредените въпроси намират ЗОВСРБ, ППЗОВСРБ, Правилника на НВУ „В.
Левски“, а всички тези нормативни актове подробно уреждат финансовите отношения
при подобни договори.
Ищецът
не отрича, че е бил наясно, че при предсрочно прекратяване на сключения от него
договор за военна служба, той дължи обезщетение в размер, пропорционален на
срока на договорената военна служба. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
ищецът не е предявил отрицателен
установителен иск за установяване недължимостта на посочената сума. В исковата
молба липсва такова основание, а и то би било недопустим предвид категоричността
на разпоредбата на чл.260 ал.1 от ЗОВСРБ, че при предсрочно прекратяване на
договора за военна служба се дължи обезщетение, пропорционално на срока на
неизпълнение на договорената служба. Ето защо обстоятелството, че подзаконовият
нормативен акт за определяне размера на това дължимо обезщетение е отменен, само
по себе си не влияе върху основанието на дължимостта. По тези съображения съдът
намира, че липсват необходимите елементи от обективна страна на фактическия
състав на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ- наличие на вреда от този акт и
причинна-следствената връзка между незаконосъобразния акт и настъпилия
вредоносен резултат. Предвид изложеното съдът намира исковата молба за неоснователна
и като такава, следва да бъде отхвърлена.
При
този изход на спора и предвид претенциите на страните за присъждане на разноски
по делото, съдът намира, че такива се следват на ответната страна. Същите се
констатираха в размер на 200.00 лева, определени съобразно разпоредбата на
чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във връзка с чл.10 ал.4 от ЗОДОВ.
По
изложените мотиви, на осн. чл.172 ал.2 АПК Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковата молба
на Г.А.Т., ЕГН **********,***, чрез адв. М.Г.,
Министерство на отбраната – София, ул. „Дякон Игнатий“ № 3, претенция за присъждане на
сумата от 15 574.60 лева, в резултат на незаконосъобразен подзаконов
нормативен акт – Наредба № Н-1 от 14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване
на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на
военнослужещите.
ОСЪЖДА Г.А.Т., ЕГН ********** ***, да
заплати на Министерство на отбраната – София, сумата от 200.00 (двеста) лева за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Р България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: