Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
8112 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 185759 от 02.08.2017
г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 365211 от 19.03.2018 г., постановено
по гр. д. № 65785/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II Гражданско отделение (ГО), 66-ти състав,
първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил предявени от И.И.Е., ЕГН **********, срещу „Б.Л. Л.“ АД,
ЕИК *******, обективно кумулативно съединени искове, както следва: осъдителен
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 342 и сл. от ТЗ за сумата от 4236.85 лв., представляваща част от
застрахователно обезщетение за отнето моторно превозно средство (МПС) – обект
на договор за финансов Л. № К 1900/07.12.2012 г., иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 305.23
лв., представляваща законна лихва за забава, начислена върху претендираната
главница от 4236.85 лв. за период от 240 дни, изтекъл от датата на частичното
плащане на изплатеното застрахователно обезщетение до 28.10.2015 г. -датата на
предявяване на исковата молба, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 272.73 лв., представляваща
законна лихва, начислена върху общия размер на платено застрахователно
обезщетение от 19 205.73 лв, начислена за периода от 26.11.2014 г. до
15.01.2015 г., и осъдителен иск с правно основание чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата в
размер на 4 499 лева – пропуснати
ползи от забавеното плащане на претендираните суми, представляваща
равностойност на разликата между редовната цена и промоционалната такава,
предложена на ищеца от "К.М.Б." за закупуване на автомобил марка
"Киа" по оферта с валидност до 02.12.2014 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 28.10.2015 г. до окончателното изплащане
на претендираните суми. С посоченото съдебно решение съдът е отхвърлил, като
неоснователен и предявен от ищеца инцидентен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП прогласяване за частично нищожна
на клаузата на т.10.8.4 от Общите условия, приложими към договор за финансов Л.
№ К 1900/07.12.2012 г.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, районният съд е осъдил И.И.Е. да заплати
на „Б.Л. Л.“ АД разноски за платен депозит за съдебно-счетоводна експертиза в
размер на 200 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Срещу така
постановеното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК са депозирани въззивни жалби от И. А. Е., в която се излагат подробни доводи за
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Оспорва дължимостта на коригирания ДДС по
придобивната сделка от страна на Л.одателя, като изразява становище, че
фактическият състав на договора за Л. изключва възникващите от него данъчни и
други публично-правни задължения, които са в тежест единствено на Л.одателя. В
тази връзка поддържа, че районният съд неправилно е приел, че ответникът
законосъобразно е прихванал от платеното застрахователно обезщетение за Л.овия
откраднат автомобил сума в размер, равен на коригирания ДДС по чл. 79 ЗДДС.
Поддържа, че е платил два пъти ДДС на ответника-Л.одател по процесния договор
за Л. на основание оспорената като нищожна договорна клауза на т. 10.8.4. от
общите условия към договора, тъй като към момента на противозаконно отнемане на
вещта бил платил 4 237,66 лв. ДДС към дължимите Л.ови вноски, като отделно
от застрахователното обезщетение е приспадната сума в размер на 5 906 лв.
– отново с основание ДДС за откраднатия автомобил. Излага доводи и за основателност
на предявения установителен иск за нищожност на оспорената клауза от Общите
условия. Съобразно изложеното иска обжалваното решение да бъде отменено, като
неправилно и незаконосъобразно, и предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивните жалби на И. А. Е. от насрещната страна – „Б.Л. Л.“ АД, ЕИК *******, в който се излагат
доводи за неоснователност на същите. Съобразно изложеното се искат обжалваното
съдебно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Обжалваното
първоинстанционно решение е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съдебен състав препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния.
Независимо от това и във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, е необходимо да се посочи следното:
Софийски районен съд, II Гражданско отделение (ГО), 66-ти състав, първоинстанционният съдебен
състав е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 342 и сл. от ТЗ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД и установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП прогласяване за частично
нищожна на клаузата на т.10.8.4 от Общите условия, приложими към договор за
финансов Л. № К 1900/07.12.2012 г.
По предявения инцидентен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП:
Разпоредбите на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП), касаещи неравноправни клаузи, са приложими единствено ако ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР ЗЗП. В процесния случай, доколкото се касае за клауза на договор за финансов Л., сключен между търговец
и физическо лице, което действа извън рамките на своята търговска и
професионална дейност, въззивният съд приема, че Л.ополучателят – физическо
лице, попада под дефиницията за „потребител" на пар. 13 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в специалния закон.
Съгласно чл. 143 ЗЗП, в действащата редакция към
датата на сключване на договора за кредит през 2007 г., неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези,
регламентирани в цитираната правна норма. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП, неравноправната клауза в
договор с потребител се преценява, като се вземат предвид вида на стоката или
услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора
или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. По аргумент от чл. 146, ал. 2 ЗЗП, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Тежестта за доказване, при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК, на индивидуално
уговаряне на оспорени клаузи е за търговеца – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В чл. 144 ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези,
регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл.
143 от ЗЗП, са неприложими.
В обобщение, за да е нищожна като
неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител, същата следва да не е уговорена
индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП,
като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Неравноправността на клаузата води до нейната нищожност, която е предмет на изследване винаги
към момента на сключване на договора.
В процесния случай между страните не е спорно съдържанието на оспорената
клауза на т. 10.8.4. , както и на останалите клаузи във връзка, с които следва да се тълкува.
По-конкретно, съгласно т. 10.8.3 от
ОУ Л.ополучателят плаща на Л.одателя дължимите Л.ови вноски съгласно договора и
погасителния план до ликвидация на застрахователната преписка и изплащане на
застрахователното обезщетение, което се изплаща на Л.одателя като собственик на
Л.овото имущество и титуляр на застрахователната преписка. Съобразно частично оспорената т. 10.8.4 от ОУ, Л.одателя приспада
остатъчния дълг съгласно чл. 3 от договора и
всички останали дължими суми, свързани
пряко и/или косвено с Л.овото имущество и/или с изпълнението на Л.овия договор от стойността на реално
полученото застрахователно обезщетение. В т. 10.8.5 от ОУ Л.одателят изплаща
на Л.ополучателя надпреведаната разлика между реално полученото застрахователно
обезщетение и общо дължимата сума за приспадане по Договора по т.10.8.3 до пет
работни дни след подписване на допълнителното споразумение към Договора за
окончателно уреждане отношенията между страните.
При извършена проверка за нищожност на оспорената част от клаузата на т.
10.8.4. от ОУ, съобразно изискването на чл. 145, ал. 1 ЗЗП, се налага извод, че
не е налице посоченото от въззивника-ищец основание за неравноправност – чл.
143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, което да води до нищожност на уговорката по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗПП. В тази връзка съдът съобрази и съдържанието на неоспорената клауза на т. VIII. от ОУ, в която са изброени възможните допълнителни разходи за Л.ополучателя
във връзка с изпълнението на договора, включително такива свързани с
придобиване на собственост върху обекта, като нормативно определени данъци и
държавни такси. С оглед изложеното, съдът намира, че възражението, че
оспорената част от т.10.8.4. не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, е неоснователно.
Макар клаузата да е част от договор, сключен при общи условия, тя не води
до значително неравновесие в правата и задълженията между страните във вреда на
Л.ополучателя. Напротив, представлява пряко проявление на принципа за носене на
риска при договора за финансов Л., регламентирано в чл.
343 ТЗ. Правилото има няколко последици: Л.ополучателят
е платец на застрахователните премии по договора за комбинирана застраховка
автокаско и гражданска отговорност, а Л.одателят – бенефициент, Л.ополучателят
не се освобождава от задължението си за заплащане на Л.овите вноски в пълен
размер при невъзможност да ползва Л.овата вещ, настъпила в следствие на
застрахователно събитие до изплащане на застрахователно обезщетение и следва да
заплаща и всички суми, произтичащи от собствеността над вещта. Последното
задължение на Л.ополучателя следва не само от оспорената клауза на ОУ, но и от
неоспорените клаузи на договора за финансов Л., както следва: чл. 4, ал. 1, т.
1, чл. 2, ал. 1, чл. 5, ал. 1, т. 3, чл. 5, ал. 2, т. 2. В обобщение, същото
съответства на принципа за добросъвестност и за носене на риска при договорите
за финансов Л., регламентиран в чл. 343 ТЗ.
С оглед изложеното, частично оспорената договорна клауза, която предвижда,
че Л.ополучателят се явява платец и е задължен към Л.одателя за всички разходи,
произтичащи от вещта, пряко и косвено от вещта, или свързани с изпълнението на Л.овия
договор, не е нищожна. В допълнение, настоящата инстанция счита, че възлагането
на отговорността за визираните в оспорената разпоредба разходи на Л.одателя не
намира нормативна опора и би довело до неоснователно обогатяване на ползвателя
на Л.овата вещ. Предвид изложените мотиви, предявеният установителен иск е
неоснователен, поради което правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд и
решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По предявения осъдителен
иск с правно основание чл. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. с чл. 342 и сл. от ТЗ:
Л.ополучателят претендира дължимата разлика – 4 236,85 лв., между полученото
от застрахователя застрахователно обезщетение в размер на 29 215,89 лв. за реализирания застрахователен риск – кражба на
Л.овата вещ, и преведения остатък от застрахователната сума на Л.ополучателя – 14 969,12 лв., след приспадане на
сумите по оспорената клауза на т. 10.8.4. от Общите условия към договора за Л..
С оглед непреклудираните доводи, изложени във
въззивната жалба спорно между страните по
делото е законосъобразно ли е извършено прихващане на дължимия ДДС за
процесното МПС от Л.одателя с частта от застрахователното обезщетение,
дължима на Л.ополучателя, като задължено по застрахователния договор лице.
В отговор настоящата инстанция намира следното:
Сключеният между страните договор е такъв за
финансов Л. с опция за придобиване собствеността върху Л.овата вещ - чл. 342,
ал.2 и ал.3 ТЗ. Договорът включва както мандатни, така и наемни правоотношения
между Л.ополучателя и Л.одателя. Собственик на Л.овата вещ е Л.одателя, който
остава такъв до прехвърляне на собствеността на Л.ополучателя при упражнено от
последния право за това и след пълно погасяване на дължимите по договора суми.
Правоотношенията по повод мандатното и наемното правоотношение, както и
последиците, произтичащи от тях, са
вазимообвързани и не следва да се разглеждат като самостоятелни такива.
Наемно правоотношение не би могло да съществува без Л.овата вещ, закупена от Л.одателя,
като сделката се явява облагаема доставка по смисъла на ЗДДС.
Съгласно чл. 79, ал. 3 ЗДДС регистрирано лице,
което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени,
закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на
липси или при бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им,
за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и
дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит.
По делото е изяснено и не се спори, че именно
противозаконното отнемане на процесното МПС е основанието за възстановяване на
дължим по сделката за придобиване на МПС ДДС в размер на 5 906 лева, като данъчно
задължения субект за него се явява Л.одателя.
Това произтича от самото тълкуване на специалния закон - субектът с право на
данъчен кредит е задължен и за неговото възстановяване/плащане при корекция на
основание чл. 79, ал.3 ЗДДС. В този смисъл са и дадените от приходната
администрация указания по прилагането на този текст от Л.овото дружество, които
указания не представляват допълване на закона, а пояснения по неговото
приложение, и уточняват, че при кражба на Л.овата кола платените Л.ови вноски
до момента на погиване на вещта следва да се приравнят на насрещни престации на
доставка на услуга за предоставяне на актив - наем, поради което ДДС се дължи
изцяло.
От друга страна, съгласно изричната разпоредба на
чл. 343 ТЗ рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансовия
Л. е за Л.ополучателя. Ето защо, въззивният съд намира, че Л.ополучателят се
явява платец и е задължен към Л.одателя за
всички разноски, произтичащи от вещта. Под разноски съдът има предвид
всички плащания, явяващи се пряка последица от Л.овия договор, като такава
последица е и дължимия по сделката косвен данък по ЗДДС при корекция по чл. 79,
ал. 3 ЗДДС. Данъчното задължение не може да се разглежда изолирано от
правопораждащите го юридически факти – Л.овия договор и противозаконното
отнемане на лекия автомобил – предмет на този договор.
В обобщение, настоящата инстанция намира, че
дължимият за придобиване на процесното МПС косвен данък, за който е ползван
данъчен кредит и който следва да бъде възстановен на основание чл. 79 ЗДДС (в
относимата за спора редакция - ДВ, бр. 94/ 2012 г.), поради извършената кражба,
се дължи от Л.ополучателя като носител на
риска по договора и задължено лице за всички плащания, представляващи за
разход по договора, вкл. такъв, по отношение на който последният няма контрол
(т. 10.08.4 вр. т. VIII
от ОУ вр. чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 5, ал. 2, т. 2 от договора). Т.е
законосъобразно Л.одателят е приспаднал сумата на данъчния кредит за
възстановяване на основание чл. 79, ал. 1 ЗДДС от застрахователното
обезщетение, а доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
Неоснователни са и доводите, че по данни от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза (л. 109 и сл. от делото пред СРС), което
въззивният съд, както и първоинстанционния, кредитира като компетентно и
обективно изготвено, е платил два пъти ДДС за Л.овия обект, поради което следва
да бъде извършено прихващане между платения ДДС с Л.овите вноски и
възстановения данък на основание чл. 79 ЗДДС. Между посочените суми не следва
да бъде извършено прихващане, доколкото представляват вземания с различно
основание – подлежащ на възстановяване по силата на закона данък за облагаема
доставка на стока (покупка на МПС), за който е ползван данъчен кредит, и данък
за облагаемо предоставяне на услуга (ползване на Л.овата вещ), по които платец
се явява различно лице – Л.одателят по договора за покупко-продажба на Л.овата
вещ, съответно Л.ополучателят – по договора за ползване на същата. Различен е и
данъчно задължения субект по двете вземания. В този смисъл са дадените
разяснения от приходната администрация (л. 64 и сл. от делото пред СРС) и
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Предвид изложените доводи,
начисленият и възстановен данък по чл. 79 ЗДДС не следва да се намалява с
начисления и платен данък за облагаема доставка на услуга (ползване на Л.овата
вещ). По изложените съображения, въззивният съд намира, че Л.одателят е превел
на въззивника-ищец остатъчен размер от платеното застрахователно обезщетение в
правилно и законосъобразно определен размер, изчислен съобразно действителната
клауза на т. 10.8.4 от ОУ към договора за финансов Л.. Районният съд правилно е
отвхърлил предявеният иск за процесната сума в размер на 4 236,85 лв.,
като неоснователен, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено
и в тази обжалвана част.
По предявените осъдителни искове с правно основание
чл. 86, ал.1 ЗЗД:
С оглед неоснователността на главната искова
претенция за главница, неоснователни са и предявените искове с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 305.23 лв., представляваща законна лихва
за забава, начислена върху претендираната главница от 4236.85 лв. за период от
240 дни, изтекъл от датата на частичното плащане на изплатеното застрахователно
обезщетение до 28.10.2015 г. -датата на предявяване на исковата молба, и за
сумата от 272.73 лв., представляваща законна лихва, начислена върху общия
размер на платено застрахователно обезщетение от 19 205.73 лв, начислена за
периода от 26.11.2014 г. до 15.01.2015 г. Във връзка с обсъжданите искове не са
изложени конкретни доводи от въззивника, поради което и въззивният съд не
следва да се произнася по доводи за неправилност на решението, с каквито не е
сезиран (решение № 31 от 14.03.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о.). За
пълнота е необходимо да се посочи, че от събраните доказателства не се
установява въззиваемият да е изпаднал в забава за периода от до изплащане на
част от дължимото застрахователно обезщетение на 15.01.2015 г., тъй като между
страните не подписано предвиденото в т. 10.8.5 от ОУ допълнително споразумение.
По предявените осъдителни искове с правно основание
чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, регламентираща
обема и границите на отговорността за вреди от виновно неизпълнение на
договорните задължения, обезщетението обхваща всички причинени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат
предвидени при пораждане на задължението, като при недобросъвестност на
длъжника - обезщетението обхваща всички преки и непосредствени вреди. Съгласно
разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по т.
д. № 3/2012 г., ОСГТК, на обезщетяване подлежат не всички пропуснати от ползи,
а само тези, които са били предвидими за страните по сделката към момента на
пораждане на задължението и са пряка и непосредствена последица от неговото
неизпълнение. Това са ползите, чието пропускане, с оглед специфичните за случая
обстоятелства и при проявена грижа на добрия стопанин/добрия търговец, страните
са могли и са били длъжни да предположат и което е причинено именно от
неизпълнението, т. е. което представлява негов необходим и закономерен
резултат. Освен фактите, относими към основанието на претенцията - пропускане
на твърдяната полза, предвидимост на същата към момента на пораждане на
задължението, респ. недобросъвестност на длъжника и причинна връзка между пропуснатата полза и виновното неизпълнение
на длъжника, на доказване от страна на кредитора подлежи и размерът на
пропуснатата полза, като се съобрази, че по отношение на размера изискването за
предвидимост не се отнася. В процесния случай предявеният иск е неоснователен,
на първо място, тъй като не се установи от въззивника-ищец, съобразно
изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, да е налице виновно неизпълнение по договора
от страна на въззиваемия. Не се установява и пряка причинна връзка между
евентуално неплащане на претендираната част от застрахователното обезщетение и
твърдяната пропусната полза на въззивника. С оглед изложеното, обсъжданата
искова претенция правилно е отхвърлена, като неоснователна, от районният съд.
В обобщение, поради неоснователността на
непреклудираните и относими към предмета на делото доводи, изложени във
въззивната жалба, липсата на нарушение на императивна материалноправна норма
при постановяване на обжалвания съдебен акт, и с оглед съвпадането на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва
да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено искане за
присъждане и е доказано извършване на такива в размер на 800 лв. – платен
адвокатски хонорар. Неоснователно е възражението на въззивника
по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като размерът на претендирания и платен адвокатски
хонорар е под минималния установен такъв съобразно чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал.
2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Предвид изложеното и на основание чл. 78,
ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, в тежест на въззивниците следва да бъде възложено
плащането на същите в полза на въззиваемия.
В подадената въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за
присъждане на разноски и адвокатски хонорар, но предвид неоснователността на
жалбата, такива не му се дължат.
С оглед цената на
исковите претенции и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият
съдебен акт подлежи на касационно обжалване единствено в частта, в която съдът
се е произнесъл по предявения инцидентен установителен иск с правно основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 185759 от 02.08.2017 г., поправено
по реда на чл. 247 ГПК с решение № 365211 от 19.03.2018 г., постановено по гр.
д. № 65785/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II Гражданско
отделение (ГО), 66-ти състав.
ОСЪЖДА И.И.Е., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на „Б. Л. Л.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сума
в размер на 800 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция – платен
адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО, в частта, в която съдът се е произнесъл предявения инцидентен
установителен иск, подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в останалата част е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.