Р
Е Ш Е
Н И Е №62
гр.Кюстендил, 06.04.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи
състав, в открито заседание на четвърти
февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Р. С.,
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№489/2019г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
/ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от
Община Кюстендил, гр.Кюстендил, пл.„Велбъжд“ №1, представлявана от Кмета
П.Паунов, срещу решение №696 от 09.08.2019г. на Районен съд-Кюстендил,
постановено по гр.д.№2450/2018г. по описа на този съд.
С обжалваното решение съдът е признал за установено по
предявен от С.Д.К. с ЕГН ********** и Р.Б.К. с ЕГН **********, двамата с адрес ***,
с административен адрес гр. Кюстендил, пл.„Велбъжд“ №1, с ЕИК ***, представлявана
от кмета Петър Паунов, иск, че ищците С.Д.К. с ЕГН ********** и Р.Б.К. с ЕГН **********,
са собственици – първата по наследство от Е. К. П., починала на *** г., и
давност, а вторият и по силата на договор за покупко-продажба, на поземлен имот
- дворно място с площ от 170 кв. м. (сто и седемдесет квадратни метра) празно и
застроено място, посочено неправилно в кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.***, одобрени със заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на
изпълнителния директор на АГКК, като част от поземлен имот с идентификатор
41112.503.2472, при граници: от изток - останалата част от имота на ищците с
идентификатор 41112.503.2473, от юг - поземлен имот с идентификатор 41112.503.2475,
от запад - поземлен имот с идентификатор 41112.503.2474 (път), а от север -
останалата част от общинския ПИ 41112.503.2472, съгласно скица на вещото лице
инж.Л. В., към заключение с вх.№9180/2019г., оцветени с червен контур и с буквено
означение А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, която е обявена за неразделна част от решението,
като за разликата до претендираната площ от 180 кв. за този имот исковата
претенция е оставена без уважение като неоснователна. Със същото решение са
присъдени и разноски.
Обжалва се решението в установителната му, уважаваща
предявения иск част, претендира се отмяната му и постановяване на съдебен акт,
с които исковите претенции да бъдат отхвърлени, като на страната се присъдят
разноски за двете инстанции, в това число и възнаграждение за юрисконсулт.
Жалбоподателят счита, че атакуваното решение е
неправилно, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и нарушение на материалния закон.
Според въззивника, първоинстанционният съд
необосновано приел, че искът е доказан, а възражението на Община Кюстендил
относно характера на имота като такъв с публични функции, който не може да се
придобива по давност, е неоснователно. За да формира този извод, съдът
необосновано дал превес на свидетелските показания, без да държи сметка за
приетите заключения по делото и писмените доказателства, които им противоречат.
Съдът не обсъдил изцяло и в съвкупност събраните доказателства и не преценил
всички доводи на страните, каквото нормативно задължение произтичало от
разпоредбите на ГПК, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Наред
с това се сочи, че гласните доказателства не установявали, че през изискуемия
се от закона 10-годишен период е било осъществявано непрекъснато владение върху
имота с намерение да се свои, като от показанията на свидетеля П. се
установявало, че спорната част е била владяна от бабата на ищцата до *** г.,
когато след смъртта й владението е било преустановено, а мястото е останало
запуснато и неизползвано. Същевременно, свидетелските показания не установявали
пространствената част от имота, която е била владяна, наличието на
присъединяване на владението, нито началния момент на същото. Представените по
делото нотариални актове имали за предмет имот с площ от 600 кв.м., а не 737
кв.м. Във въззивната жалба се прави и оплакване, че районният съд е формирал
извод, че имотът не е публична общинска собственост, допускайки смесване на
понятия от ЗУТ, ЗГ и ЗКИР, приемайки, че имотът представлява урбанизирана
територия, изключена от приложното поле на Закона за горите. Не е било
направено разграничение между регулация и кадастър, което е довело до погрешния
извод, че имотът на ищците бил заснет без лице, без да има достъп до улица, в
противоречие с изискването на чл.14 ал.4 от ЗУТ. Изтъква се липсата на
твърдения от страна на ищците и на доказателства по делото, че имотът е бил
включен в регулационните линии на гр.***, за да бъдат приложени изискванията на
ЗУТ. Въззивникът изразява несъгласие с извода на съда относно приложимостта на
чл.54 ал.2 от ЗКИР, поради липсата на доказателства за погрешно отразяване на
имота на ищците в кадастралната карта към момента на одобряването й. Счита се,
че изводът на КнРС за липса на доказателства, че ПИ 41112.503.2472 представлява
гора, е погрешен, като се анализират норми от ЗГ и констатациите на в.л.Д.М. в
приетото по делото заключение, както и представени, но необсъдени в обжалваното
решение документи. Жалбоподателят изтъква, че ПИ 41112.503.2472 е публична
общинска собственост, по смисъла на чл.3 ал.2 т.3 от ЗОбС; същият представлява
горска територия, за която важи забраната за придобиване по давност по смисъла
на чл.7 ал.1 от ЗОбС, която не е изваждана от Горския фонд и не е придобила
друг статут и за която е било установено по делото, че е включена в територията
на лесопарк „****“, предназначена да задоволява трайни обществени потребности
от местно значение.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответниците по жалбата –
С.К. и Р.К., чрез пълномощника им адв.К.Р. ***, са подали отговор на същата. В
отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се
прави искане обжалваното решение да бъде потвърдено. На оплакванията в жалбата
се противопоставят следните възражения:
От заключението на вещото лице М. и от пояснението в
съдебно заседание ставало ясно, че към 1977г. в спорното място, което е било
част от селскостопанския, а не от горския фонд, не е имало залесяване.
Проследяват се легалните дефиниции на понятието „гора“ за времето от 1977г. до
сега действащия Закон за горите и се прави извод, че по силата на чл.2 ал.3 т.1
от същия, процесното място не попада под регламентацията на този закон. Според
въззиваемите, от показанията на разпитаните по делото свидетели ставало ясно,
че в процесното място никога не е имало дървесна растителност, няма и към
момента, по площ същото е под 200 кв.м., като описвали къде е било разположено. Направен е извод, че
това място е представлявало и
представлява урбанизирана територия, което изключва възможността същото
да е имало или да има характеристиките на гора и да се регулира от отмените два
Закона за горите и от действащия Закон за горите. Твърди се, че Община
Кюстендил не е ангажирала доказателства, установяващи тезата й, че се касае за
гора, а констатациите на вещото лице М., че някогашната нива е била залесена и
превърната в гора се отнасяли до съседен ПИ 41112.503.2471. Във връзка с
оплакването, че след смъртта на Е./Е. П. имотът бил изоставен се възразява от
една страна, че от показанията на свидетеля П. ставало ясно, че е запустяла
само кошарата, в която П. отглеждала кози, а от друга се сочи, че изоставянето
на собствен имот не може да доведе до изгубване на собствеността върху същия,
освен ако друг правен субект не го придобие по давност. Възразява се още, че
тъй като ищцата основава правото си на собственост и на наследствено
правоприемство, то било ясно, че срокът на придобивната давност включвал и
владението на косвената й праводателка баба Е., а също и на нейния баща, който
в началото на 80-те години на предходното столетие е започнал строеж на малка
вилна сграда в безспорната част от имота, като между страните е било обявено за
безспорно, че и понастоящем спорното място се владее от ищците, от което
произтичал извод, че за един над 50-годишен период е било установено владение,
включително и върху спорната му част. Въззиваемите се позовават на нормата на
чл.83 от ЗС и на възможността владелецът да присъедини към своето владение и
владението на праводателя си. Същевременно се възразява, че ответникът по иска
не противопоставил своевременно твърдения за прекъсване на владението за
конкретни периоди. В отговора на въззивната жалба се твърди, че от показанията
на свидетелите и от заключението на вещото лице ставало ясно какви са границите
на спорното място и било несъмнено, че без него имотът на К. би бил лишен от
достъп до път, какъвто изрично е посочен като граница по техния легитимиращ
нотариален акт. Възразява се срещу необходимостта да се прави разграничение
между регулация и кадастър, тъй като не са били въвеждани твърдения, че имотът,
респективно спорната му част попада в регулация, нито пък регулирането на имота
е условие, за да се смята територията за урбанизирана. Във връзка с
оплакването, че по делото липсвали доказателства за погрешно или непълно
заснемане на имота по отношение на спорната му част, се сочи, че погрешното
заснемане е преюдициален факт, чието установяване в производството по
предявения иск с допустимо, с оглед разрешението, дадено в т.4 на ТР №8/23.02.2016г.
по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС. Явяващата се разлика в площта на имота от
тази с нотариалния акт се аргументира с разбирането, че първенстващ
индивидуализиращ признак на даден имот са неговите граници, а не площта.
В представена от въззиваемите, отново чрез
пълномощника им, писмена защита, в рамките на предоставен от съда срок, е
направен анализ на понятието за гора, според легалната дефиниция, давана в
отменените Закон за горите от 1958г. и Закон за горите от 1997г., както и в
действащия Закон за горите от 2011г., въз основа на което е направен извод, че
спорното място по трайното си предназначение представлява урбанизирана
територия и не попада в понятието „гора“.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с
материалите по делото прие, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда
от страна в първоинстанционното производство, която има правен интерес от
обжалването, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
Съдебният състав, след преценка на материалите по
делото намира по същество следното:
Обжалваното решение представлява валиден в целостта си
и допустим в обжалваната част съдебен акт.
Преценката за правилността на решението налага извод,
че същото следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, поради следното:
Ищците са предявили положителен установителен иск за
собственост върху реална част от недвижим имот с площ от 180 кв.м., с
твърдението, че същата съставлява част от собствения им ПИ 41112.503.2473 по
КККР на гр.****, която погрешно е била заснета като част от съседния ПИ
41112.503.2472, собственост на Община Кюстендил. Ищците са посочили, че са
собственици на ПИ 41112.503.2473, включително и на спорната част, по силата на
наследство, давност и правна сделка за ищцата С.К. и по силата на правна сделка
– покупко-продажба, сключена по време на брака за ищеца Р.К.. Спорната реална
част е индивидуализирана с площ и граници.
К. са поддържали, че в имотните граници на
притежавания от тях имот винаги се е включвало и спорното място, като имотът е
бил владян в цялост още от времето на праводателите им, а именно Е. К.П.– баба
на С.К., починала на ***г., Д. Т. П. – син на Е. П. и баща на С.К., починал на ***г.,
а след смъртта му – от С.К. и нейния брат И. Д. П., като през 2005г., чрез
покупко-продажба И. П. е прехвърлил на сестра си – ищцата своята 1/2 ид.ч. от
целия имот. След тази сделка ищците са продължили да владеят имота, включително
и процесната част, в която имат изграден гараж и чрез която единствено се
осигурява достъп до път, съставляващ ПИ 41112.503.2474.
В отговора на исковата молба ответната Община не е
оспорила, че ищците са собственици на ПИ 41112.503.2473, но е възразила, че по
документите за собственост имотът, по отношение на който К. се легитимират като
собственици е с площ от 600 кв.м., както и, че процесната част от собствения на
Община Кюстендил ПИ 41112.503.2472 е със статут на горска територия, тъй като
съгласно ЛУП на ДЛС „Осогово“ от 2009г. представлява извънселищен парк и като
такъв има характер на публична общинска собственост, която не може да се
придобива по давност.
По делото е установено, че ищците са собственици на ПИ
41112.503.2473 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Кюстендил,
одобрени със заповед № РД-18-96/28.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК,
гр.София, с административен адрес: гр.***, ул.„**“ №**, с площ по кадастралната
карта от 557 кв.м., трайно предназначение - урбанизирана територия, начин на
трайно ползване - индивидуално застрояване, номер по предходен план - няма,
стар идентификатор - им.пл.сн.№1538, при съседи: поземлени имоти с
идентификатори ПИ 41112.503.2475, ПИ 41112.503.2470, ПИ 41112.503.2469, ПИ
41112.503.2471, ПИ 41112.503.2472, ПИ 41112.503.2474(път) и ПИ 41112.503.2475,
както и на разположената в поземления имот двуетажната масивна жилищна сграда с
идентификатор 41112.503.2473.1.
Установено е още, че с нотариален акт №23 т.III, дело№1145/1991г. по описа на районен съдия при КнРС С.К.
и И. П. били признати за собственици на основание давностно владение и
наследство на недвижим имот – лозе, находящо се в м.„****“, извън регулация на
гр.***, с площ от 600 кв.м., при граници: В. Л., Е. М., черен път и мера, при
права по 1/2 ид.ч. за всеки от молителите, а с нотариален акт за продажба на
недвижим имот с №*** т. ***, дело №***/***г. по описа на нотариус с рег.№***, И.
П. е продал на сестра си С.К. своята 1/2 ид.ч. от същия имот. Тази
разпоредителна сделка е била сключена по време на брака между двамата ищци.
Няма спор по делото, че имотът, предмет на двата
нотариални акта е заснет в Кадастралната карта и кадастралните регистри като ПИ
с идентификатор 41112.503.2473. Така заснет, поземленият имот не граничи с път,
който представлява ПИ 41112.503.2474. Както е установено от заключението на
в.л.инж.Л.В., липсата на достъп от имота на ищците до пътя произтича от факта,
че между ПИ 41112.503.2473 и ПИ 41112.503.2474 е нанесен имот с идентификатор
ПИ 41112.503.2472, описан като земеделска територия, начин на трайно ползване –
нива, собственици – земи по чл.19 от ЗСПЗЗ. Според вещото лице, процесната
реална част е с площ от 170 кв.м., като в нея попада сграда, представляваща
гараж, както и съществуващи стълбища, площадки, тераси, изградени поради
денивелацията от 5 м между пътя и жилищната сграда, като в това място няма
борове. Експерът е установил, че северната граница на имота на ищците,
включително и в частта откъм общинския имот, е материализирана с прозирна
ограда от метални колове и мрежа. На приложената към заключението скица е
показано, чрез очертаване с червен контур и буквено означаване А-Б-В-Г-Д-Е-Ж.
От скицата е видно, че процесното място от север и запад е оградено. Вещото лице е посочило в съдебно заседание,
че имотът на К. никога не е бил в регулация, както и, че по КВС, която е
изготвена 1990г.-1991г., ПИ 41112.503.2472 е бил отразен като земи по чл.19 от
ЗСПЗЗ - залесена територия и е съставлявал имот №037005.
От представените от ответника документи става ясно, че
по отношение на имот №037005, с площ от 1.623 дка – залесена нива, е било
констатирано неправомерното му регистриране като земя по чл.19 ал.1 от ЗСПЗЗ и
нарочна комисия през 2009г. е предложила да се проведе процедура на основание
пар.72 от Закона за горите.
От заключението по назначената съдебно-техническа
експертиза, изготвено от в.л.инж.Д. М. е установено, че в площта от 170 кв.м.,
изчертана от в.л.инж.Л.В., няма дървесина или друга растителност, както и, че
същата площ е разделена понастоящем от действащия в момента ЛУП от 2009г. на
два дяла – северен с площ от 97 кв.м., заключен между точките А, Б, В, Г и З,
който дял е част от отдел HL-991, с
подотдел н1, попадащ в обхвата на ЛУП и южен, с площ от 73 кв.м., заключен
между точките И, Д, Е, Ж, З, който също е част от отдел HL-991, с подотдел н1, но не попада в обхвата на
лесоустройствения проект. Според вещото лице, ПИ 41112.503.2472 по КККР
представлява гора и неправомерно е бил включен в земи по чл.19 ал.1 от ЗСПЗЗ,
като същият е бил включен в Лесопарк „****“ през 1999г. с лесоустройствения
проект през 1999г., като тогава е започнало създаването на Лесопарка и около
него е било селскостопански фонд. Според таксационната характеристика за
подотдел 991-д за ЛУП от 2019г., гората е на възраст 50 години.
От показанията на разпитаните по делото свидетели И. Д.
П. и К. В. П. е установено, че ПИ 41112.503.2473 на ищците и ПИ 41112.503.2475
на И. П., са били един общ имот, притежаван и владян от Е. П., като в
последствие е бил разделен на два имота, които граничели от запад с коларски
път. Границите на имота на ищците никога не били променяни и същият е бил
владян от Е. П., а в последствие и понастоящем от К.. Западната граница на
имота на свидетеля П. и на ищците винаги е била на една линия откъм пътя, а
понастоящем този на ищците е заснет без достъп до него. Старият коларски път
понастоящем представлявал черен път, чието местоположение никога не е било
променяно.
При така установените по делото факти, въззивният съд
намира, че предявеният иск правилно е бил уважен за площта от 170 кв.м.,
изчертана на скицата, приложение към заключението на в.л. инж.Л.В..
От показанията на разпитаните по делото свидетели,
които не са опровергани от останалия доказателствен материал, е установено, че
имотът, който праводателката на ищците Е. К. П. е ползвала приживе, а тя е
починала през месец декември 1978г., винаги в бил владян така, щото западната
му граница е била черният коларски път. Установено е още, че след смъртта на Е.П.
нейните внуци са владяли имота, а това са СВ.К. и И. П., които през 1991г. са
се снабдили в констативен нотариален акт за собственост. По делото не се
съдържат никакви данни, че в периода, в който имотът е бил завладян и е текъл
давностният срок на придобивната давност този имот е представлявал гора. Даже
напротив, въобще не се твърди, че е бил гора и няма доказателства, според които
да се заключи, че към онзи момент имотът е отговарял на изискванията за
гора.
Давностното владение е способ за придобиване правото
на собственост, регламентиран в разпоредбата на чл.79 ал.1 от Закона за
собствеността. Според тази норма, правото на собственост по давност върху
недвижим имот, се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Според ал.2 – ако владението е добросъвестно, правото на собственост се
придобива с непрекъснато владение, в продължение на 5 години.
Давностното владение съдържа два елемента – обективен
– упражняване на фактическа власт върху вещта – лично или чрез другиго – за
съответния период от време, и субективен – намерение да се свои вещта (да се
придобие за себе си). Двата елемента следва да са изпълнени кумулативно, като
владението трябва да е явно, спокойно, несъмнено и непрекъснато.
Според чл.82 от ЗС, владелецът може да присъедини към
своето владение и владението на праводателя си.
Прилагането на така посочените норми води до извода,
че в конкретния случай е доказано по делото, че поземленият имот, ведно със спорното
място, обособени като част от имота, владян от Е. П. (останалата част е владяна
от другите наследници по договорка помежду им), е бил придобит по давност от
двамата й внуци – горепосочените лица, най-късно в края на месец декември
1988г., дори без да се прилага нормата на чл.82 от ЗС, предвид липсата на
яснота относно началния момент, в който Е.П. е установила фактическа власт
върху имота.
Този извод е съобразен с
данните по делото, налагащи констатацията, че владението, установено от двамата
внуци на Е.П. след смъртта й е било непрекъснато (липсват доказателства да е
било загубено за повече от 6 месеца, съгласно чл.81 от ЗС), спокойно (не е било
установено по насилствен начин), явно (не е било установено по скрит начин),
несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. Във връзка с оплаквания
във въззивната жалба, следва да се посочи, че макар по дефиниция владението да
трябва да е постоянно, не е необходимо непрекъснато да се осъществява
фактическо въздействие върху имота. Фактическата власт може да се упражнява и
чрез периодични посещения и действия спрямо имота, ако те сочат на намерение за
своене на този имот и не са прекъсвани от действията на трети лица.
Доказателства за прекъсване на владението не са събрани, нито законовата
презумпция по чл.83 от ЗС, според която който докаже, че е владял в различни
времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, е оборена. Следва да се
отбележи, че възражения от ответника в посока за прекъсване на владението не са
били въведени своевременно в предмета на спора, а са заявени за първи път във
въззиваната жалба, при все това с горните разсъждения се дава отговор на това
оплакване.
С изтичането на срока на
придобивната давност – както се каза най-късно в края на месец декември 1988г.
– С.К. и нейният брат И. П. са станали собственици при равни права на имота,
който в констативния нотариален акт за собственост от ***г. е описан като лозе
с площ от 600 кв.м. в м.„***“, граничещ с черен път. Към така приетия момент на
придобиване на собствеността не е съществувала правна пречка за това.
Данните по делото сочат, че в последствие – през
1990г.-1991г. (вж. обясненията на в.л.инж.Л.В., дадени в съдебното заседание,
проведено на 24.04.2019г.) - спорната част от имота – 170 кв.м., погрешно е
била заснета като част от имот 037005 по КВС, включен – при това погрешно - в
земите по чл.19 от ЗСПЗЗ, като по този начин частта от собствения на К. и П.
имот е приобщена към друг имот, понастоящем заснет в КККР като ПИ
41112.503.2472, собственост на Община Кюстендил.
Според настоящия съд, изолираното изследване на
характеристиките на спорната част е неправилно и ненужно. Правно ирелевантно е
дали в тази площ от 170 кв.м. има дървесни насаждения или не.
В този смисъл неуместно, според съда, се поставя
въпросът дали ПИ 41112.503.2472 е гора, и в т.см. горска територия, или не,
защото дори да е гора, процесната част не принадлежи към него, тя е част от
имота на ищците, по отношение на който нито се твърди, нито се установява да е
имал или да има характеристиките на гора.
Неуместно също така се поставя въпросът дали същата
спорна част би могла да се придобие по давност след заснемането й като част от
имота на ответника, тъй като след като собствеността върху един имот бъде
придобита на дадено основание, тя не може да се придобие отново на същото или
на друго основание, без да е била междувременно изгубена.
И тук идва следващият въпрос, поставен и от
въззивника, а именно за правното значение на заснемането на частта от имота на
ищците като част от имот – земи по чл.19 ал.1 от ЗСПЗЗ, за който е установено,
че представлява гора и който е включен в ЛУП от 1999г. на лесопарк „***“.
Установените по делото факти водят до извода, че
заснемането на процесното място като част от общинския имот не е функция от
някакви негови специфични характеристики, налагащи извършването на това
действие, нито от факта, че Общината е притежавала на място имот, чиито
пространствени предели са включвали и тази част. Според обясненията на вещото
лице инж.В., включването на процесната част още
през 1990г.-1991г. в имот 037005 по КВС, е резултат от липсата на
извършен оглед на място от Комисията.
Лесоустройственият проект (ЛУП) няма непосредствено
отчуждително действие, каквото е имал ДРП или има ПУП в определени хипотези.
Това, че дадена територия е включена в ЛУП всъщност няма никакво отношение към
правото на собственост. Лесоустройственият проект представлява система от
научнообосновани горскостопански мероприятия, проектирани въз основа на
изучаване на миналото и сегашното състояние на горския фонд, в който се прави
преглед и оценка на досегашното стопанисване на горите и горския фонд като
цяло, прави се проект за организация, стопанисване и ползване на горите и
горския фонд през предстоящ период, изготвят се работни проекти и карти.
Като се има
предвид така изяснената същност на ЛУП, явно е, че изготвянето на такъв,
включващ и част от спорното място като част от общинския имот, няма правно
значение за изгубването или придобиването на собствеността.
Така изложените доводи обосновават липсата на
отношение към казуса на въпроса дали ищците са могли да придобият по давност
спорната част, тъй като те не са губили собствеността върху нея с неправилното
й заснемане като част от съседния имот. Изготвянето на КВС, кадастър или ЛУП
няма отчуждително действие. Частта от имота е продължила да принадлежи на Св.К.
и И.П., а след като той е продал на К. своята идеална част – на Св.К. и нейния
съпруг Р.К., бидейки принадлежност към собствения им имот.
По отношение на последното са налице категорични
доказателства по делото. Както в нотариалните актове, така и в свидетелските
показания се съдържат данни, че имотът на ищците винаги, още от времето на Е. П.,
е имал за западна граница път. От констатациите на в.л.инж.Л.В. е установено,
че имотът от север, т.е. откъм имота на Община Кюстендил, на място е ограден,
като свидетелите сочат, че тази ограда материализира на място границата между
имотите такава, каквато е от десетилетия. Същото вещо лице, а и в.л.инж.Д.М., е
установило, че на място спорният терен е ясно обособен като част от собствения
на ищците имот. В.л.инж.Л.В. е констатирал, че в тази част е построен гараж,
има стълбище и площадка към имота на К.. Заснемането на това място като част от
горския имот е довело до лишаване на ПИ 41112.503.2473 от достъп до път и до
постройки и съоръжения, функционално свързани с експлоатацията му и на практика
е създало несъответствие с истинските имотни граници.
Всеки недвижим имот, в това число всеки поземлен имот,
се индивидуализира в правния мир със своите технически характеристики, като
местоположение, граници и размери (площ). По делото се установява, че площта на
имота на ищците надхвърля посочените в нотариалния акт 600 кв.м., но при
положение, че свидетелите и вещите лица сочат реалните граници на имота, то
следва да се приеме, че същият е с площта, заключена между тези граници.
Разминаването между действителната площ и тази, посочена в нотариалните актове
е допустимо и е обяснимо и с факта, че имотът на ищците винаги е бил дворно
място извън регулация, което би могло да предпостави неточност при посочването
на индивидуализиращия признак площ на имота.
Съвкупността от гореизброените индивидуализиращи
технически белези на недвижимите имоти, набирани, представяни, поддържани в
актуално състояние и съхранявани по установен от ЗКИР ред, представлява
кадастъра - чл.2 ал.1 от ЗКИР. Обхвата на съдържанието на кадастъра е
регламентирано от чл.2 ал.2 от ЗКИР. Данните по чл.2 ал.1 и ал.2 се нанасят в
кадастралната карта и се записват в кадастралния регистър, като съгласно
презумпцията, установена от чл.2 ал.5 от
ЗКИР, те са доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят до доказване
на противното, респ. доколкото източникът на тези данни има доказателствено
значение.
Определението за поземлен имот (ПИ) е дефинирано с
чл.24 ал.2 от ЗКИР, според който това е част от земната повърхност, включително
покритата с вода, определена с граници, съобразно правото на собственост.
С оглед презумпцията за истинност на данните, отразени
в кадастралната карта, потребно е да няма разминаване между имотните граници и
тези, заснети в кадастралната карта. При наличие на разминаване между
отразеното в КК и действителното правно положение на имота - досежно неговите
технически характеристики – като граници и площ, би била налице грешка в
кадастралната карта.
В конкретния случай е доказано, че такова разминаване
е налице, като процесната част от имота на К. е заснета като част от съседния
имот, чиито собственик е Община Кюстендил. Независимо от така допуснатата
грешка в кадастралната карта, действителният собственик не е изгубил правото си
на собственост върху частта от имота. Както се сочи в т.4 от ТР №8 от
23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС, притежаваната от ищците,
съобразно акта за собственост вещ е самостоятелен недвижим имот, независимо
дали е заснета като такава. Заснемането на имотите в кадастралната карта, не
според границите на правото на собственост, няма за последици промени в правото
на собственост, поради което ако в производството по иск за собственост се констатира грешка в КК
тя следва да се съобрази при произнасянето на съда, като се извърши преценка
дали КК отразява вярно границите на имота.
В този смисъл, макар и с други доводи, правилно КнРС е
установил наличието на грешка в кадастралната карта и е уважил предявения иск
за площ от 170 кв.м., като в диспозитива на решението си е отразил в какво се
състои грешката. Решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
Община Кюстендил не се следват разноски за настоящото производство.
На
адв.К.Р., по силата на представения за въззивната инстанция договор за правна
защита и съдействие и на основание чл.38 ал.2 от ЗА се следва заплащане на
адвокатско възнаграждение в размер на 360.00 лева, с включен ДДС.
Воден
от горното, ОС-Кюстендил
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В
А решение №696 от 09.08.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по
гр.д.№2450/2018г. по описа на този съд, в
частта, в която съдът е признал за установено по предявен от С.Д.К. с ЕГН **********
и Р.Б.К. с ЕГН **********, двамата с адрес ***, с административен адрес
гр.Кюстендил, пл.„Велбъжд“ №1, с ЕИК ****, представлявана от кмета Петър
Паунов, иск, че ищците С.Д.К. с ЕГН ********** и Р.Б.К. с ЕГН **********, са
собственици – първата по наследство от Е. К. П., починала на ***г., и давност,
а вторият и по силата на договор за покупко-продажба, на поземлен имот - дворно
място с площ от 170 кв. м. (сто и седемдесет квадратни метра) празно и
застроено място, посочено неправилно в кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.Кюстендил, одобрени със заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на
изпълнителния директор на АГКК, като част от поземлен имот с идентификатор
41112.503.2472, при граници: от изток - останалата част от имота на ищците с
идентификатор 41112.503.2473, от юг - поземлен имот с идентификатор
41112.503.2475, от запад - поземлен имот с идентификатор 41112.503.2474 (път),
а от север - останалата част от общинския ПИ 41112.503.2472, съгласно скица на
вещото лице инж.Л. В., към заключение с вх.№9180/2019г., оцветени с червен
контур и с буквено означение А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, която е обявена за неразделна
част от решението.
В останалата част, като необжалвано, решението е
влязло в сила.
О С Ъ Ж Д А Община
Кюстендил, с административен адрес гр.Кюстендил, пл.„Велбъжд“ №1, с ЕИК **** да
заплати на адв.К.П.Р.,***, със служебен адрес: гр.***, ул.„***“ №*, ет.*, в
качеството му на пълномощник на С.Д.К. с ЕГН ********** и Р.Б.К. с ЕГН **********,
двамата с адрес ***, сумата от 360.00
лева (триста и шестдесет лева), представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение, с включен ДДС, за предоставената правна защита и съдействие
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок, считано от датата на връчване на препис от същото на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.