№ 838
гр. Т., 26.11.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – Т., IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в закрито
заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100935 по описа за 2025 година
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба на А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г.,
област Ловеч, ул. „ххххххххххх” № 18, чрез пълномощника си – адв. В. - САК, срещу
община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК *********, представлявано от
Кмета на Община Т., иск с правно основание: чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 439, ал. 1 от
ГПК.
Сочи се, че с Покана за доброволно изпълнение изх. № 2403/17.07.2025 г. по изп. дело
№ 381/2025 г. по описа на Тихомир Тихолов – ДСИ при РС Т.. В Поканата било записано, че
ищецът се задължава да заплати по Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от
ДОПК № 871228-1-1/2024 г. от Община Т. сума в размер на общо 798, 42 лв. /седемстотин
деветдесет и осем лева и четиридесет и две стотинки/, от които главница в размер на 543,95
лв. /петстотин четиридесет и три лева и деветдесет и пет стотинки/ ведно със законната
лихва върху нея, която към 17.07.2025г. е в размер на 4,05лв., до окончателното й изплащане;
157,84лв. – неолихвяема сума, 20,00 – присъдени разноски, 72,58 лв. – такса по Такса по
Тарифа за ДТ по ГПК в полза на РС Т..
В исковата си молба, ищецът твърди, че, на 27.12.2012 г., е придобил лек автомобил
марка АУДИ, Модел А4, рама WAUZZZ8Eхххххххх, цвят: сив металик, година на първа
регистрация 21.05.2002 г., бензин, рег. № ОВххххВА. На 07 юли 2013 г. в Доувър,
Великобритания автомобилът му е конфискуван, тъй като при претърсването му от
граничните служители са открити укрити 20,8 кг тютюн за ръчно свиване. По време на
разпита на ищецът, той е признал, че е закупил тютюна за други лица, които не са пътували
в колата му.
Сочи, че още на 07.07.2013 г. автомобилът на ищецът е конфискуван и отнет от
служителите на Гранична полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания. Въпреки
това, ищецът отправил искане до тях да му върнат автомобила и в отговор на искането му за
връщате на конфискувано моторно средство, получил Писмо от 08.10.2013 г. от Гранична
полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания, в което е изрично записано, че
служителите на Гранична полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания, стигат „до
заключението, че не са налице изключителни обстоятелства, които да оправдаят отклонение
от страна на длъжностните лица“ и потвърждават, че в този случай, превозното средство с
рег. № ОВххххВА, няма да му бъде възстановено на собственика му – ищец в настоящето
производство.
1
На следващо място ищецът сочи, че след като е конфискувано МПС с рег. №
ОВххххВА от Гранична полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания, следователно
още от 2013г. ищецът е загубил собствеността и владението върху МПС и негов собственик
е държавата – Великобритания. През годините М. е правил опити да бъде заличена
регистрацията на МПС с рег. № ОВххххВА и в КАТ – при ОДМВР Ловеч и в община Т., но
безуспешно. Ищецът заявява, че от КАТ – при ОДМВР Ловеч са изискали от него освен
документа, че е конфискуван автомобила от Великобритания – да върне регистрационните
му табели, което, според него, е невъзможно, защото не разполага с тях. Счита, че, след като
МПС с рег. № ОВххххВА е конфискувано и отнето от Гранична полиция „Отдел по
конфискацията“, Великобритания именно Великобритания става собственик на автомобила,
А. М. не е собственик и не дължи данък.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че А. О. М., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „ххххххххххх” не дължи на
Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК *********, представлявано от
Кмета на Община Т., суми в размер на общо 798,42 лв. /седемстотин деветдесет и осем лева
и четиридесет и две стотинки/, от които главница в размер на 543,95 лв. /петстотин
четиридесет и три лева и деветдесет и пет стотинки/ ведно със законната лихва върху нея,
която към 17.07.2025 г. е в размер на 4,05лв., до окончателното й изплащане; 157,84лв. –
неолихвяема сума, 20,00 – присъдени разноски, 72,58 лв. – такса по Такса по Тарифа за ДТ
по ГПК в полза на РС Т., тъй като А. О. М., с ЕГН ********** не е собственик на лек
автомобил марка АУДИ, Модел А4, рама WAUZZZ8Eхххххххх, цвят: сив металик, година на
първа регистрация 21.05.2002 г., бензин, рег. № ОВххххВА от 2013 г.
Ответника Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“№ 9, с ЕИК *********,
представлявано от Кмета на Община Т., чрез адв. М. от САК в указания срок, по реда на чл.
131 от ГПК е депозирал писмен отговор на исковата молба. Оспорва искът като
неоснователен и подробно излага мотиви за това.
Сочи се, че оспорва твърдението на ищеца, че не дължи данък МПС, поради това, че
лекият автомобил е конфискуван по реда на законодателството на Великобритания. Заявява,
че по отношение на спора е приложимо българското законодателство и по-конкретно ЗМДТ,
съгласно което само прекратената регистрация в регистрите на МВР е основание за
недължимост на данък МПС. Сочи, че съгласно чл. 51, т. 1 от ЗМДТ, с данък върху
превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната
мрежа в Република България. Данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства,
както предвижда чл. 53 от същия закон. За превозните средства, на които е прекратена
регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на
регистрацията за движение, както е посочено в чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ. Ответникът заявява, че
по силата на посочените правни норми ищецът се явява носител на задължението за
заплащане на данък за процесното МПС, тъй като същото не е с прекратена регистрация и
ищецът е негов собственик. Сочи, че Община Т. не е компетентния орган, в чиито
правомощия е прекратяване регистрацията на МПС. Докато процесното МПС има
регистрация за движение по пътищата на България, за Община Т. не е налице правно
основание да не начислява и събира данък МПС за него.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Ищецът на 27.12.2012 г., е придобил лек автомобил марка АУДИ, Модел А4, рама
WAUZZZ8Eхххххххх, цвят: сив металик, година на първа регистрация 21.05.2002 г., бензин,
рег. № ОВххххВА. По делото е признато за безспорно между страните, че срещу ищеца е
образувано и се води изпълнително дело № 381/2025 г. по описа на Тихомир Тихолов – ДСИ
при РС Т., по издаден Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК №
2
871228-1-1/2024 г. на Отдел „Местни данъци и такси“ към Община Т., който е за данък МПС
за лек автомобил марка АУДИ, Модел А4, рама WAUZZZ8Eхххххххх, цвят: сив металик,
година на първа регистрация 21.05.2002 г., бензин, рег. № ОВххххВА собственост на М..
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предмет на иска по чл. 439 ГПК не е съществуването или несъществуването на
вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение
въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността (Решение № 257 от
30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г. о.; Определение № 95 от 22.02.2018 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.).
За да е допустим отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който се
оспорва изпълняемото право, същият следва да е основан само на новонастъпили факти, а
именно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, в случая на производството по издаване на
процесния акт за установяване на задължения - факти, настъпили след стабилизиране на
същия акт (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от 5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.;
Решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831 от 17.12.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 7393/2013 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010
г., I т. о.).
В исковата молба ищецът твърди, че е получил Покана за доброволно изпълнение
изх. № 2403/17.07.2025 г. по изп. дело № 381/2025 г. по описа на Тихомир Тихолов – ДСИ
при РС Т., образувано въз основа на влязъл в сила акт за установяване на задължения по чл.
107, ал. 3 ДОПК № 871228-1-1/2024 г. на Община Т.. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 9
ДОПК публични са държавните и общински вземания за данъци и за държавни и общински
такси, установени по основание със закон, както и лихвите върху тях. Когато публичните
вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, какъвто настоящият случай е,
събирането се извършва по реда на ГПК (чл. 163, ал. 4 ДОПК). Редът за събиране на
публичното вземане определя и компетентният съд, който следва да се произнесе по
исковата молба за установяване несъществуването на оспорено вземане от този вид
(Определение № 46 от 16.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 14/2021 г., 5-членен с-в;
Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5- членен с-в; Определение
№ 39 от 02.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 23/2020 г.; Определение № 87 от 29.11.2019 г. на
ВАС по адм. д. № 45/2019 г., 5-членен с-в; Определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм.
д. № 34/2018 г.; Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 47/2017 г.).
При принудително събиране на публично общинско вземане съдебният изпълнител не
прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност,
основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да
прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно
решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, с който е признато за установено, че не са
налице материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес,
включително поради погасяване на задължението по давност.
Процесните вземания безспорно представляват публични общински вземания по чл.
162, ал. 2, т. 1 и т. 9 ДОПК, установени с издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, вр. чл. 4
и чл. 9б ЗМДТ Акт за установяване на задължение № 871228-1-1/2024 г. Безспорно се
установява, че този АУЗД е влязъл в сила като неоспорен от страната, съответно на дата
16.06.2025 г.
АУЗД представлява изпълнително основание по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК.
3
Съгласно чл. 163, ал. 1 ДОПК публичните вземания се събират по реда на ДОПК, но само
ако в закон не е предвидено друго. В чл. 4, ал. 2, вр. чл. 9б ЗМДТ изрично е предвидено
друго – принудителното събиране на данъците и на таксите по този закон се извършва от
публичен изпълнител по реда на ДОПК или от съдебен изпълнител по реда на ГПК, т. е.
законодателят е предоставил на органите в общинската приходна администрация да
преценяват реда, по който да бъде извършвано принудителното събиране. В случая
ответната община е избрала принудителното събиране на процесните публични вземания да
се извърши от държавен съдебен изпълнител по реда на ГПК, при което защитата на
длъжника по исков ред срещу принудителното изпълнение следва да бъде реализирана по
реда на чл. 439 ГПК.
Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставен на длъжника в изпълнителния процес за
оспорване на предприетото срещу него принудително изпълнение. Защитата на длъжника
срещу принудителното изпълнение се изразява в оспорване на вземането (изпълняемото
право), т. е. целта е да се установи материалноправната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК претенцията на длъжника може да
се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Или чрез иска по чл. 439,
ал. 1 ГПК длъжникът оспорва изпълнението с твърдения, че правото на принудително
изпълнение е възникнало, но новите обстоятелства (настъпилите след изпълнителното
основание) са го погасили. Това правило се отнася както за случаите, в които вземането по
изпълнителното основание е установено със сила на пресъдено нещо към момента на
приключване на съдебното дирене в исковото производство, респ. арбитражното
производство (тъй като в този случай настъпва преклузия по отношение на фактите,
възникнали преди приключване на съдебното дирене), така и за случаите на вземане,
установено в друго производство, но за събирането на което е приложим реда по ГПК.
В настоящия случай ищецът основава на иска си по чл. 439 ГПК на твърдението за че
след като е конфискувано МПС с рег. № ОВххххВА от Гранична полиция „Отдел по
конфискацията“, Великобритания, следователно още от 2013г. ищецът е загубил
собствеността и владението върху МПС и негов собственик е държавата – Великобритания,
т.е. не дължи задълженията да данък, които са установени с АУЗД, т.е. искът за
несъществуване на вземането се основава на правопогасяващо възражение за липсата на
собственост върху процесния автомобил. В този смисъл жалбоподателят се позовава на
факта, че след като процесният автомобил е конфискуван, то той не е негова собственост,
съответно не дължи данък за него. Последното е станало през 2013 г.
Поради това е недопустимо решаването на този въпрос в производството по реда на
чл. 439 ГПК. Предвид изложеното и доколкото в исковата си молба ищецът не се позовава
на нови по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК факти, то предявеният от него иск е недопустим.
В разглеждания случая такива нови обстоятелства не представляват сочените в
исковата молба данни, че на 07 юли 2013 г. в Доувър, Великобритания автомобилът му е
конфискуван, тъй като при претърсването му от граничните служители са открити укрити
20,8 кг тютюн за ръчно свиване. По време на разпита на ищецът, той е признал, че е закупил
тютюна за други лица, които не са пътували в колата му, както и че още на 07.07.2013 г.
автомобилът на ищецът е конфискуван и отнет от служителите на Гранична полиция „Отдел
по конфискацията“, Великобритания. Тези му твърдения, дори и да бъдат доказани, в хода
на производството, не представляват нови обстоятелства по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК
именно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, в случая на производството по издаване на
процесния акт за установяване на задължения - факти, настъпили след стабилизиране на
същия акт – 16.06.2025 г. Сочат се единствено факти от преди 12 години, случили се далеч
преди издаване на процесният Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК
4
№ 871228-1-1/2024 г. от Община Т..
С оглед изложеното предявеният иск от А. О. М., с ЕГН **********, срещу община
Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК *********, представлявано от Кмета на
Община Т., с правно основание: чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 439, ал. 1 от ГПК се явява
недопустим и като такъв на основание чл. 130 следва да бъде оставен без разглеждане, а
исковата молба на М. бъде върната.
Предвид факта, че с протоколно определение от открито съдебно заседание,
проведено на 30.10.2025 г. съдебният състав е счел делото за изяснено и е дал ход на устните
състезания, то следва да бъде отменено определението, с което даден ход по същество на
спора.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК право на разноски има
ответната страна, която е претендирали такива. Ответникът е претендирал заплащане на
адвокатско възнаграждение и представен списък с разноски и предвид факта, че в
производството е бил защитаван от адвокат, такова му се следва. Претендирана е сума от
600 лева с ДДС. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва
да бъде заплатено от ищецът, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл.
101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно
което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Ето защо, настоящият
съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия
адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В
този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС
и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на II т. о. на ВКС. По
настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност на същото, както и с
оглед проведеното едно съдебно заседание без явяване на адвоката и единствено изготвяне
на отговор на искова молба, на основание чл. 78, ал. 4, в полза на Община Т. съдът следва да
определи адвокатско възнаграждение в размер от 200 лева без ДДС, или 240 лева с ДДС, с
оглед представените доказателства за дължимостта на ДДС.
Предвид изложеното, следва връщане на исковата молба на основание чл. 130 ГПК.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на
30.10.2025 г. по настоящето дело, с което съдебният състав е счел делото за изяснено и е дал
ход на устните състезания.
ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК Искова молба с вх. № 6107 от 15.08.2025 г.,
подадена от А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул.
„ххххххххххх” № 18, срещу община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК
*********, представлявано от Кмета на Община Т., с която е предявен иск с правно
основание: чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 439, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул.
„ххххххххххх” № 18, да заплати на Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с
ЕИК *********, представлявано от Кмета на Община Т., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК
5
сумата от 240.00 лв., представляваща разноски за производството.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.дело № 935/2025 г. по описа на РС-Т..
Определението може да се обжалва с частна жалба пред Окръжен съд-Ловеч в
едноседмичен срок от съобщаването му на ищецът А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „ххххххххххх” № 18.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК копие от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Т.: _______________________
6