Р
Е Ш Е
Н И Е № 260959
гр. Бургас, 30.12.2020 год.
В И М Е
Т О НА
Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – XL гр. състав, в публично съдебно заседание на два-десет и първи
октомври през две хиляди и двадесета година, с
Председател: Калин Кунчев
при секретаря Зинаида Монева като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 10792 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл.92,
ал.1
от ЗЗД, и по чл.205 от ЗЗД, предявени от “Теленор
България” ЕАД против И.В.А..
Ищецът моли Съда да постанови решение, с което да бъде
признато за установено по отношение на ответника – негов клиент с абонатен
номер *********, че същият му дължи сумата 547.45 лв., в това число: 163.22 лв.
– незаплатени далекосъобщителни услуги за пе-риода от 05.01.2019г. до
04.06.2018г. – по договори за мобилни услуги от 22.08.2017г. и 17. 01.2018г., и
384.23 лв. – неустойки за предсрочното им прекратяване по вина на абоната, за
която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 8987/2019г. на РС Бургас, както и да го осъди да му заплати сумата от
240.43 лв., представляваща неиз-платени лизингови вноски – по договор за лизинг
от 31.10.2017г. и този за мобилни услуги от 17.01.2018г., съответно – 200.43
лв. за периода след месец 06/2018г. до месец 09/2019г. за мобилно устройство HUAWEI
модел P9 Lite mini Black и 40 лв. след месец 06/2018г. до месец 12/2018г. за устройство TABLET – модел PRESTIGIO
WIZE 3418 8 4G. Претендира
законната лихва и деловодните разноски.
Ответникът, чрез назначения особен представител – адв. П.Х., оспорва пре-тенциите
и иска от Съда да ги отхвърли.
Съдът, като
прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, на-мира за
установено следното:
По заявление на “Теленор България” ЕАД
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против А. за сумата 403.65 лв. – главница, представляваща месечни такси за
потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги, дължими по Договор за мобилни
услуги от 22.08.2017г., за отчетен период от 05.01.2018г. до 04.06.2018г.,
ведно със закон-ната лихва върху нея считано от 22.10.2019г. до окончателното й
изплащане; сумата 384.23 лв. – неустойка за предсрочното прекратяване на
договора в размер на три стандартни ме-сечни такси за ползвания абонаментен
план; сумата 51.94 лв. – мораторна лихва за периода от 21.06.2018г. до
26.09.2019г., както и за деловодните разноски – 25 лв. за ДТ и 180 лв. за
платено адвокатско възнаграждение – по ч. гр. дело № 8987/2019г. на РС Бургас, приложе-но към настоящото.
Същата е връчена на ответника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Горното обуславя и наличието на правен интерес у ищцовото
дружество от водене на предявените установителни искове, в случая – за част от
горните суми, а именно: за 163.22 лв. от главницата, както
и за неустойката – изцяло.
На 22.08.2017г. между “Теленор
България” ЕАД и И.В.А. е сключен договор, по силата на който дружеството се е
задължило да му
предоставя мобилни услуги за мобилен № 359895911015, срещу
заплащане на съответна цена – по абонаментен план Тотал 10.99, с месечна
абонаментна такса от 10.99 лв.
+ стойността на допълнителните ус-луги, съобразно приложената Ценова листа, за
срок от 24 месеца.
/л.13
– л.16/
С допълнително споразумение от 31.10.2017г.
страните са предоговорили условията по предоставяне на услугата за срок от 24
месеца, като на същата дата са сключили и договор за
лизинг на мобилно устройство HUAWEI модел P9
Lite mini Black, с обща лизингова це-на от 346.17 лв. с ДДС, платима както следва – 75 лв.
първоначална вноска и 23 равни ме-сечни вноски, всяка от по 13.59 лв. /л.17 –
л.21/
Не се установяват твърденията в
исковата молба, че с допълнителното споразумение е предоговорена и цената на
услугата – от 10.99 лв. на 20.99 лв. месечена абонаментна такса по план Тотал
+. Такава клауза в него не съществува. Напротив, в т.I.1 Ценови условия из-рично е
предвидено, че потребителят продължава ползването на мобилните/фиксираните
услуги на оператора с мобилен номер 359895911015 при
условията на абонаментния план, който ползва към датата на подписване на
споразумението. Нещо повече, както в допълни-телното споразумение, така и в
ценовата листа, се изброяват различни планове – с цените им, но такъв с
наименование Тотал + 20.99 и месечна абонаментна такса от 20.99 лв. липс-ва.
При това положение, следва да се приеме, че уговорената с договора от 22.08.2017г.
ме-сечна цена от 10.99 лв. не е била променена, а твърденията на ищеца за това
са голословни и недоказани по делото.
На 17.01.2018г. А. е сключил с “Теленор България” ЕАД договор
за мобилни услуги за мобилен № 359897229872, по абонаментен план – Интернет 15.99, с месечна або-наментна
такса от 15.99 лв. + стойността на допълнителните услуги,
съобразно приложена-та Ценова листа – за срок от 24 месеца, както и договор за лизинг на мобилно устройство TABLET модел PRESTIGIO WIZE 3418 8 4G с обща лизингова
цена от 46 лв. с ДДС, пла-тима на 23 равни месечни вноски, всяка от по 2 лв.
/л.23 – л.27/
Въз основа на така обсъдените писмени
доказателства, следва да бъде направен извод, че между страните са възникнали и
са съществували твърдените в исковата молба облига-ционни правоотношения,
основани на договорите за мобилни услуги от 22.08.2017г. и 17.
01.2018г., и
допълнителното споразумение от 31.10.2017г., за периода
05.01.2018г. – 04.06. 2018г., както и по двата договора за
лизинг.
Тук следва да се
посочи, че в заповедното
производство ищецът е твърдял, че задълже-нието за заплащане на сумата 403.65 лв. – главница, част от която, а именно – 163.22 лв., се претендира
в настоящото производство, произтича от договора от 22.08.2017г. и
представ-лява месечни абонаментни такси за потребени далекосъобщителни услуги. Така е отразено
и в издадената по ч. гр. дело № 8987/2019г. на РС
Бургас заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, което, с оглед характера на иска по чл.422,
ал.1 от ГПК, определя предмета на де-лото. С исковата молба, обаче, се
твърди друго, а именно – че в тази сума са включени за-дължения за предоставени
мобилни услуги по договора от 17.01.2018г., както и лизингови
вноски по двата договора за лизинг. И тъй като
производството по установителния иск се развива стриктно в рамките на
отразените в заповедта за изпълнение фактически и правни основания, претенцията – в съответната й част, следва да се отхвърли
само поради това не-съответствие.
С исковата молба са представени
три броя данъчни фактури: от 05.02.2018г. за отчетен период от 05.01. до
04.02.2018г., от 05.03.2018г. за отчетен период от 05.02. до 04.03.2018г. и от
05.04.2018г. за отчетен период от 05.03. до 04.04.2018г., както и кредитно
известие от 05.05.2018г., в които са включени задълженията на ответника по четирите
договора – общо 163.22 лв. Както беше казано обаче предмет на иска по чл.422,
ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, са само тези – по договора за
мобилни услуги от 22.08.2017г. Дължимите або-наментни такси по него за
времето от 05.01. до 04.04.2018г., пък, са в общ размер на 32.97 лв. /3 х 10.99
лв./ Ищецът не е ангажирал доказателства да е предоставил и други мобилни
услуги на А. за процесния период, респективно – за тяхната стойност.
При негова доказателствена тежест, ответникът
не е ангажирал доказателства да е за-платил на ищеца горната сума, поради което
предявеният установителен иск за главницата следва да бъде уважен в този
размер. За разликата над 32.97 лв. до 163.22 лв. претенцията следва да се
отхвърли, като неоснователна.
Върху главницата се
дължи законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК – 22.10.2019г., до окончателното
й изплащане.
По изложените вече съображения – за характера
на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, следва да се приеме и че предмет на претенцията
по чл.92, ал.1 от ЗЗД е само неустойката за пред-срочното
прекратяване на договора за мобилни услуги от 22.08.2017г., изменен с допълни-телното
споразумение от 31.10.2017г. към него.
Безспорно се
установи в хода на настоящото производство, че ответникът не е платил на ищеца дължимите три
месечни абонаментни такси за периода от 05.01. до
04.04.2018г. – общо 32.97 лв., както в срока по чл.27 от Общите
условия на ”Теленор
България“ ЕАД – указания във фактурите такъв, но не по-късно от 18 дни след издаването им, така и към да-тата на приключване на устните състезания по
делото, като с оглед виновното неизпълне-ние от страна на А. на това договорно задължение, дружеството надлежно,
едно-странно, е прекратило договора между тях, съобразно чл.75, вр. с чл.19б,
б.”в” от същите ОУ, считано от 26.04.2018г. /датата на двустранното спиране на
обажданията – входящи и изходящи/.
В т.11 от договора от
22.08.2017г. е предвидено, че в случай
на предсрочното му пре-кратяване по вина или инициатива на потребителя, последният
дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния план месечни
абонаменти до края на срока.
Съгласно чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и слу-жи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Според разясненията,
дадени в т.3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010г. по т. де-ло № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите
нрави е клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като тази преценка следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В настоящия казус,
преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестност-та в гражданските
и търговски правоотношения, уговорената неустойка в размер на всички месечни
такси по договора, от датата на едностранното прекратяване от оператора до края
на срока му, е в очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и
обезщетителна функции, тъй като не е съобразена с естеството на обезпеченото
задължение и с възможни-те вреди при неизпълнението му от абоната. Същата има
подчертано санкционен характер и би довела до това – без да предоставя ползване
на услугата, доставчикът да получи иму-ществена облага от насрещната страна в
същия размер, като тази, която би реализирал, ако договорът не беше прекратен.
А подобен несправедлив правен резултат е несъвместим с добрите нрави, защото
създава условия за неоснователно обогатяване на търговеца и води до извод, че
неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, още към момента на
уговарянето й.
Предвид горното, Съдът
намира, че клаузата за неустойката
– по т.11 от договора, на-рушава
добрите нрави, и на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД същата е нищожна.
На следващо място, уговорената неустойка е
нищожна и поради противоречието й с разпоредбите на ЗЗП.
Ответникът притежава
качеството ”потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДП на ЗЗП като
физическо лице, на което са предоставяни далекосъобщителни
услуги от ищеца – мо-билен оператор.
Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е вся-ка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
В т.5 от същата
разпоредба е предвидено, че такава е и тази, която задължава
потреби-теля, при
неизпълнение на неговите задължения, да
заплати необосновано високо обезще-тение
или неустойка.
В случая
неустойката, начислена за периода от датата на
прекратяване на догoвора до края на срока му, е
необосновано висока, съображения за което вече бяха изложени.
Съгласно чл.146,
ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, ос-вен ако са уговорени
индивидуално, а в ал.2 е предвидено, че не са индивидуално уговоре-ни тези,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал въз-можност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаи на договори при общи усло-вия. Тежестта за доказване, съобразно
ал.4, е за търговеца или доставчика, а ищецът не е ангажирал надлежни
доказателства в тази насока, поради което следва да се приеме, че представеният
по делото договор е бланков и неустоечната клауза не е била предмет на предварително
договаряне между мобилния оператор и абоната.
В крайна сметка, въз основа на
нищожната клауза за неустойка за ответника не е въз-никнало валидно задължение да
заплати на ищеца такава, включително и в размер на пре-тендираните три месечни абонаментни
такси. Предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД, за сумата 384.23 лв., е неоснователен и следва да се
отхвърли изцяло.
При негова доказателствена тежест, ответникът не е
ангажирал доказателства да е за-платил на ищеца дължимите вноски по двата
договора за лизинг – от 31.10.2017г. и 17.01. 2018г., съответно – 200.43 лв. за периода след месец 06/2018г. до месец 09/2019г.
за мобил-но устройство HUAWEI модел P9
Lite mini Black и 40 лв. след месец 06/2018г. до месец 12/ 2018г. за
устройство TABLET модел PRESTIGIO WIZE 3418 8 4G. Претенцията по чл.205 от ЗЗД е основателна и следва да бъде уважена
изцяло. Върху главниците се дължи закон-ната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда – 27.12.2019г., до окончателно-то й изплащане.
На ищеца следва да бъдат присъдени направените в
заповедното и настоящото произ-водства разноски, съразмерно с уважената част от
исковете – общо 106.03 лв. за държавни такси, 104.10 лв. възнаграждение за
особения представител и общо 69.53 лв. платени адво-катски възнаграждения.
Ответникът следва да заплати и сумата 69.40 лв. по сметка
на РС Бургас – за ССЕ.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС
Бургас сумата 130.60 лв. за възнаграждение на вещото лице, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
По изложените съображения, Съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на
И.В.А., с ЕГН: **********,***, че същият дължи на “Те-ленор
България” ЕАД, с ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр.С, ЖК ” – сграда № , сумата 32.97 лв., представляваща месечни такси за потребени и незаплатени далекосъобщителни
услуги, дължими по Договор за мо-билни услуги от 22.08.2017г., за отчетен
период от 05.01.2018г. до 04.06.2018г., ведно със законната лихва, считано от 22.10.2019г. до окончателното плащане,
за която е издадена Заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 8987/2019г. на РС Бургас,
като за разликата над нея до 163.22 лв., както и по
отношение на сумата 384.23 лв. – неустойка за предсрочното прекратяване на
договора в размер на три стандартни месечни такси за пол-звания абонаментен
план, ОТХВЪРЛЯ претенциите по чл.422, ал.1 от ГПК, като неоснова-телни.
ОСЪЖДА И.В.А. да заплати на “Теленор
България” ЕАД сумата от общо 240.43 лв., представляваща неизплатени лизингови вноски по договори
за лизинг от 31.10.2017г. и 17.01.2018г., съответно: 200.43 лв. за периода след
месец 06/2018г. до месец 09/2019г. – за мобилно устройство HUAWEI
модел P9 Lite mini Black, и 40 лв. за времето след месец 06/2018г. до месец 12/2018г. – за
устройство TABLET модел PRESTIGIO WIZE 3418 8 4G, ведно със законната лихва,
считано от 27.12.2019г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА И.В.А. да заплати на “Теленор България” ЕАД направе-ните в заповедното и в настоящото производства
разноски – общо 210.13 лв. за държавни такси и възнаграждение
за особения представител, както и платени адвокатски възнаграж-дения в общ
размер от 69.53 лв., а по сметка на
РС Бургас – 69.40 лв. за ССЕ.
ОСЪЖДА “Теленор България” ЕАД да заплати по сметка на РС
Бургас сумата 130.60 лв. за възнаграждение на вещото лице по
ССЕ.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: /п/ Калин Кунчев
Вярно с оригинала: З.М.