Р
Е Ш Е Н И Е
№
град
София, …….2022 год.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание на осми
октомври през две хиляди двадесет и
първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ СТОЙЧО ПОПОВ
При секретаря
Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 8762/2020 г. по описа на СГС, за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 15.07.2019 г.и съдебно решение,
постановено по реда на чл. 247 ГПК от 07.02.2020 г., постановено по гр.д. № 71875/2018
г. по описа на СРС съдът отхвърля предявените от „С.К.“ АД, ЕИК ********срещу Б.Й.И., ЕГН ********** обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 и чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
установяване, че ответницата не дължи сумата от 9 445,91 лв. главница по
банков кредит и 600 лв. възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20255/2018 г. по описа на СРС. Съобразно изхода на правния спор съдът е разпределил разноските между
страните.
Недоволен от съдебното решение е останал ищецът - „С.К.“
АД, ЕИК ********, който в законоустановения срок е подал настоящата въззивна
жалба, с която обосновава становище за неговата неправилност.
В
законоустановения срок въззиваемата Б.Й.И., ответник в първоинстанционното
производство, е представила отговор на въззивната жалба, с който твърди, че
обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно и моли същото да бъде
потвърдено.
Пред въззивната инстанция
не са представени и поискани доказателства, които да са допустими съобразно
правилото на чл. 266 ГПК.
Софийски
градски съд, като
обсъди събраните по
делото доказателства, становищата
и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по
отношение на неговата правилност съдът намира подадената въззивна жалба за основателна.
Съображенията за това са следните:
По делото е представен договор за потребителски кредит № FL4462/02.07.2007 г., от който е
видно, че ДЗИ БАНК АД е предоставило на Б.Й.И. банков кредит в размер на
10 000 лв., който следва да се върне, ведно с уговорената възнаградителна
лихва в срок до 02.07.2017 г, които обстоятелства не са спорни по делото.
Няма спор между страните, а се установява и от
представените писмени доказателства, че ДЗИ БАНК АД към настоящия момент,
вследствие преструктуриране, е Ю.Б.АД, която е правоприемник на правата и
задълженията й, както и че след сключването на договора за кредит вземанията по
него са цедирани няколко пъти като последен цесионер се явява въззивникът.
Уведомление за извършената в полза на въззивника цесия не
е изпратено на въззиваемия преди подаването на исковата молба, видно от
представените писмени доказателства, както и от твърденията на самия въззивник,
обективирани в исковата молба. Такова уведомление е представено с исковата
молба (изходящо от Ю.Б.АД за прехвърляне на вземането в полза на Ф.И.ЕАД и от последния
за прехвърляне на вземането в полза на С.К. АД, за което е налице
упълномощаване от предходен цедент), предвид което въззиваемият се счита за
уведомен за наличието на нов кредитор на процесното вземане.
Страните на спорят, че между тях е налице валидно
възникнало правоотношение във връзка с процесния договор за кредит, както и че
въззивникът е спрял изпълнението на задължението да заплаща погасителни вноски,
съобразно уговорения погасителен план, считано от 02.12.2007 г. Няма спор между
страните и че процесният кредит не е обявен за предсрочно изискуем и съответно
че задължението за изплащане на цялата сума по кредита е редовно падежирало на
уговорената между страните дата - 02.07.2017 г. като към настоящия момент не е
заплатен остатъка от главницата в размер на 9 445,91 лв., както и
възнаградителна лихва в размер на 600 лв. за периода от 27.03.2018 г. до
27.03.2015 г.
С отговора на исковата молба въззиваемият е навел
възражение за погасяване на исковите претенции по давност, което първоинстанционният
съд е приел за изцяло основателно и съответно е отхвърлил иска. Въззивната
инстанция намира изводите на първоинстанционния съд за неправилни. В тази
връзка настоящият състав на съда въприема за правилна практиката, обективирана
в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС съобразно което по отношение на главницата по договора за кредит се
прилага 5 годишната погасителна давност, изчислена от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. В настоящия случай крайния срок за погасяване на кредита е 02.07.2017 г.,
а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 27.03.2018 г.,
предвид което към тази дата не е изтекла петгодишната погасителна давност и
вземането подлежи на принудително събиране. Доколкото в настоящето производство
се претендира единствено възнаградителна лихва за период от три години назад от
исковата молба, то и по отношение на тази претенция не е изтекла тригодишната
погасителна давност, предвид което и тази претенция се явява основателна и
следва да се уважи.
С оглед изложеното съдът намира, че следва да отмени
обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да уважи предявените
искове.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор въззивникът има право на
направените от него разноски в рамките на цялото производство по делото както
следва:
За заповедното производство: 200,92 лв. заплатена държавна такса и 582 лв. адвокатско
възнаграждение, като в тази връзка съдът намира за основателно направеното
възражение за прекомерност с оглед фактическата и правна сложност на
производството.
За първоинстанционното производство: 200,92 лв. заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. като в тази връзка съдът намира
направеното възражение за прекомерност за неоснователно, тъй като
претендираните разноски за процесуално представителство са под минимума,
установен в НМРАВ.
За въззивното производство:200,91 лв. държавна такса и
832 лв. адвокатско възнаграждение, като в тази връзка съдът намира за основателно
направеното от въззиваемия възражение за прекомерност, тъй като делото не се
ползва с фактическа и правна сложност, която да обосновава определяне на
адвокатско възнаграждение над установения в НМРАВ минимум.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение от
15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 71875/2018 г. по описа на СРС и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Б.Й.И., ЕГН ********** дължи на „С.К.“ АД, ЕИК ********сумата от 9 445,91
лв. главница по договор за банков кредит
№ FL4462/02.07.2007 г.,
ведно с възнаградителна лихва в размер на 600 лв. за
периода от 27.03.2018 г. до 27.03.2015 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявление по чл. 410 ГПК-
27.03.2018 г. до окончателното изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
20255/2018 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Б.Й.И., ЕГН **********
на „С.К.“ АД, ЕИК ********да заплати на „С.К.“ АД, ЕИК ********следните разноски: За заповедното производство: 200,92 лв.
заплатена държавна такса и 582 лв. адвокатско възнаграждение, За първоинстанционното производство: 200,92 лв.
заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. и 200,91 лв. държавна такса и 832 лв. адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.