Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 01.08.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №629 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.01.2020
год., постановено по гр.дело №19577/2019 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, поправено
с решение от 07.12.2020 год., е върната исковата молба на „Т.С.“ ЕАД в частта й
срещу В.А.А. и в частта й срещу Н.А. А. в частта й за
следните суми: 980.09 лв. – главница /разлика над сумата от 1 012.84 лв.
до пълния предявен размер от 1 992.93 лв., ведно със законната лихва,
считано от 27.11.2018 год. до окончателното изплащане; отхвърлени са
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Н.А.А. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 012.84
лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
периода от 01.05.2015 год. до 30.04.2018 год., сумата от 130.74 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от
1 992.93 лв. за периода от 15.09.2016 год. до 15.11.2018 год. , сумата от
16.37 лв. – стойност на услугата дялово разпределение и сумата от 2.58 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2016 год.
до 15.11.2018 год. и ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 350 лв.
и направените разноски в заповедното производство в размер на 150 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове срещу ответницата Н.А.А., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд не бил
кредитирал изцяло заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния имот били начислени от ищеца по прогнозни месечни
вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни
сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение на топлинна енергия в
сградата, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение, респективно
водомерите за топла вода, в съответствие с Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. За имота на ответницата били издавани
изравнителни сметки, които били приети като доказателства по делото. Реалният
отчет на индивидуалните разпределители/водомери се извършвал ежегодно, като за
това абонатът бил длъжен да осигури достъп до имота. При неосигурен достъп,
топлинната енергия се начислявала на база, съгласно посочената наредба. По
аналогичен начин се разпределяла топлинната енергия и при липсата на монтирани
индивидуални разпределители на отоплителните тела, респ. липсата на узаконен
водомер. В случая било доказано начисляване на топлинна енергия в съответствие
с нормативните изисквания. По делото липсвали данни за извършена рекламация в
предвидения в чл. 70, ал. 6 от Наредбата срок – 30 дни. Безспорно било, че
ответницата, както и ответницата В.А.А. били клиенти
на топлинна енергия. Установено било също така, че разходът за топла вода през процесния период бил на база брой ползватели – 2 лица. В
тази връзка следвало да бъде съобразена нормата на чл. 69, ал. 2, т. 2 от
наредбата. Броят на потребителите се завявал от абоната в писмено заявление до
ищеца. В случая нямало подадени възражения, в т.ч. до третото лице-помагач,
относно броя на потребителите в имота. Недекларирането на тези обстоятелства не
следвало да води до неблагоприятни последици за ищеца, т.к. абонатът не можел
да черпи права от неизпълнение на договорните си задължения. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата по
жалбата Н.А.А. счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ищецът не е доказал
по селото какъв е броят на лицата, които обитават процесния
имот, за да има основание да начислява топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване за повече от един човек. Освен това ответницата нямала
качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди – чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Липсвали данни, че ответницата е направила волеизявление за откриване на
клиентска партида на нейно име. Напротив, видно било, че партидата била открита
на името на ползвателя и бивш собственик на имота, а именно другата ответница
по делото В.А., която била изявила воля за възникване на облигационно
правоотношение с ищеца. Ответницата не била и ползвател на процесния
имот, нито титуляр на вещно право на ползване. А при наличието на сключен
договор между ищеца и трето лице, то без значение било обстоятелството дали
ответницата притежава вещни права /и в какъв обем и вид/ върху процесния имот. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба трябва
да се посочи следното:
Спорен във въззивното производство е въпросът дали между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди през исковия период.
В разглеждания
случай по делото е установено е по несъмнен начин, че процесният имот е бил топлофициран
и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също
така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че
на 06.11.1997 год. ответницата е придобила апартамент №63, находящ
се в гр.София, ул.“*****, по силата на сключен в нотариална форма договор за
продажба на недвижими имот с родителите си, като продавачката В.А.А. си е запазила безвъзмездно вещното право на ползване върху
имота до края на живота си. Ищецът е открил клиентска партида за имота № 031733
на името на В.А.А..
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложено от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1
ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а за доказване.
Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми
от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират страните
по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва въз
основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба № 16-334
от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти
в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В контекста на
изложеното и при липсата на данни, че правото на ползване е било прекратено или
че ответницата е заявила съгласието си да заплаща стойността на доставената в
имота топлинна енергия /доколкото нормата на чл. 57, ал. 1 ЗС има диспозитивен, а не императивен характер в отношенията между
собственик и ползвател/ – за това обстоятелство не е налице и признание на
ответницата, напротив в писмения отговор на исковата молба същата изрично е
оспорила да има качеството на битов клиент, респ. съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение между страните, настоящият съдебен състав приема,
че през исковия период потребител на топлинна енергия за битови нужди и
съответно задължено лице да заплаща стойността на потребената
топлинна енергия, както и на услугата дялово разпределение, е носителят на
вещното право на ползване.
Следователно и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният
съд счита, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните
главници. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение
за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Релевираните
претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне, какъв краен извод е
формирал и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваната част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответницата
действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 250 лв.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.01.2020 год., постановено по
гр.дело №19577/2019 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, поправено с решение от
07.12.2020 год., в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.А.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 250 лв.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/