Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.05.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично
заседание на седми февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 4252/2019 г. по описа на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение от 13.11.2018 г., постановено по гр.д. №27092/2018 г., на СРС, 76
състав, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 415
от ГПК, във вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, по исковете предявени от „Т.С."
ЕАД срещу Д.В.Ц., че ответникът дължи сумата от 132,97 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от
12.02.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
12.02.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като е
отхвърлена претенцията за разликата до пълния предявен размер от 173,16 лв. и
за периода от 01.07.2014 г. до 11.02.2015 г. като погасена по давност, както и
е признато за установено, че ответницата дължи сумата от 45,08 лв. - мораторна
лихва за периода от 15.09.2015 г. до 26.01.2018 г., като акцесорната претенция
е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 54,62 лв. като
неоснователна. Съобразно уважената част от иска и на основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК Д.В.Ц. е осъдена да заплати на ищеца разноски, както следва: сумата
от 66,28 лв. – за заповедното производство и сумата от 729,09 лв. – за исковото
производство.
Решението
в частта, с която частично са отхвърлен главният иск за разликата над сумата от
132,97 лв. до сумата от 173,16 лв., представляваща главница за незаплатената топлинна
енергия за периода 01.07.2014 г. - 11.02.2015 г., както и за мораторната лихва
за периода 15.09.2015 г. - 26.01.2018 г., както и за разликата над уважения
размер от 45,08 лв. до предявения размер от 54,62 лв. не е обжалваното от ищеца
и е влязло в законна сила.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която частично са уважени установителните
искове за горепосочените главница и мораторна лихва по предявените от „Т.С.“
ЕАД искове е подадена въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника си - адв. Б..
В жалбата са изложени оплаквания за частична недопустимост на решението, сочейки
се, че в исковата молба топлофикационното дружество е претендирало сума за потребена
топлинна енергия за главница от 137,07 лв. и за лихва - 47,47 лв., докато
исковият съд се е произнесъл свръхпетитум, като е разгледал исковете в по-голям
от претендирания размер, а именно: 173,16 лв. – главница и 54,62 лв. —
мораторна лихва. Наведени са и оплаквания за неправилност поради допуснати от
съда нарушения на материалния закон и необоснованост, поддържайки, че ако СРС е
разгледал действително предявените по размер искове и прилагайки изводите си за
недължимост на част от сумата поради погасяването ѝ по давност, то като дължими биха били сумите 96,88 лв. - за
главница и 37,93 лв. - за мораторна.
Наред
с изложеното, поддържа, че мораторна лихва е недължима, тъй като клаузите на чл.
33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г.
на КЕВР, в сила от 12.03.2014 г., са нищожни поради тяхната неравноправност.
Счита, че с цитираната клауза настъпването на падежа на задължението за плащане
обвързва клиентите на ищцовото дружество със задължително притежаване на
специално техническо средство (компютър, таблет, смартфон и пр.), което да му
дава възможност за достъп до интернет, както и задължава потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, което го
поставя в значително неравностойно положение спрямо търговеца. Изтъква, че потребителят
не може да бъде задължаван да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с такива технически средства и отделно от тях да
направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. Неправилен бил и изводът на съда за
настъпила преклузия относно възражението на ответника, че фактурите не са били
публикувани на интернет страницата на дружеството и доколкото последният факт
не е установен от ищеца, то и мораторната лихва не е дължима и на това основание.
Излага
оплаквания, че от диспозитива на решението не ставало ясно дали съдът се е
произнесъл и по отношение претенцията за дължимост на главницата и лихвата за
дялово разпределение, тъй като е посочена само главница и лихва за потребена
топлинна енергия. Счита, че такива суми са недължими от ответника, тъй като
ищецът не е установил в условията на главно доказване какви услуги му е
предоставила фирмата за дялово разпределение и какви са договорените такси за
тези услуги. Предвид изложеното моли съда да отмени решението в обжалваната му
част, като отхвърли ищцовата претенция за сумата в размер на 132,97 лв. -
главница за незаплатена топлинна енергия за 12.02.2015 г. - 30.04.2016 г.,
ведно със законната лихва от 12.02.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането и за сумата от 45,08 лв., - мораторна лихва за периода от 15.09.2015
г. до 26.01.2018 г. Претендира разноски.
Въззиваемият
ищец „Т.С.“ ЕАД и конституираното на негова страна трето лице помагач - „Т."
ООД не са подали отговор на въззивната жалба и не вземат становище по същата.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
По
отношение на оплакванията на въззивника, касаещи частична недопустимост на
решението в обжалваната част поради произнасяне на СРС със свръхпетитум, съдът
съобрази следното:
С
издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 9738/2018 г., по описа на СРС, 76 състав, настоящият
въззивник е осъден да заплати на топлофикационното дружество сумата от 337,07
лв. – цена за доставена топлинна енергия за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от 12.02.2018 г. до изплащане на вземането; 47,47
лв. мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 26.01.2018 г.; 36,09 лв. – цена
за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от 12.02.2018 г. до окончателното погасяване; 7,15
лв. – мораторна лихва за забавено изпълнение на главницата за дялово
разпределение, начислена за периода 15.09.2015 г. – 26.01.2018 г.; разноски в
заповедното производство в общ размер на 75 лв. С подаденото възражение по чл.
414 ГПК длъжникът е признал част от вземането за главница за потребена топлинна
енергия, в размер на 200 лв., дължима за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г.,
като е оспорил дължимостта на останалите вземания. За тях, включително
непризната част от главницата от 137,07 лв., „Т.С.“ ЕАД е предявило в срок иск по чл. 422 ГПК.
В
изготвения по делото доклад по реда на чл. 146 ГПК, както и в обжалваното решение,
районният съд е посочил, че е сезиран с искове за установяване дължимостта на
главница за незаплатена топлинна енергия, дължима за периода 01.07.2014 г. –
30.04.2017 г., в размер на 173,16 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.02.2018 г., както и за мораторна
лихва за периода 15.09.2015 г. – 26.01.2018 г., в размер на 54,62 лв. Така
посочените суми, макар и да надвишават по размер заявените с исковата молба
претенции за главници и лихви за потребена топлинна енергия, в действителност
представляват сбора от главниците за потребена топлинна енергия в оспорената ѝ част (137,07 лв.) и за такса дялово разпределение (36,09 лв.), както и сбора от
претендираните лихви за двете главнични вземания (47,47 лв. и 7,15 лв.) и
доколкото СРС се е произнесъл в рамките на общо заявените по размер вземания и
периоди, съдът намира, че решението не е недопустимо и в този смисъл оплакването
е неоснователно.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
Страните
не спорят, а и по аргумент от чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, по делото е безспорно установено,
че претендираните от ищеца с исковата молба главнични вземания, с настъпила
изискуемост в периода 01.07.2014 г. - 11.02.2015 г. са били погасени с
изтичането на тригодишна давност, считано от датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК – 12.02.2018 г.
Както
се посочи, с подаденото възражение по чл. 414 ГПК длъжникът е признал част от
вземането за главница за потребена топлинна енергия от 200 лв., дължима за
периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г.. Предвид това и доколкото във
възражението липсват доводи, че част от оспорената главница за потребена
топлинна енергия не се дължи на основание настъпила погасителна давност, то и
следва да се приеме, че длъжникът изцяло е признал дължимостта на вземанията в
периода, покрит с давност, т.е. 01.07.2014
г. - 11.02.2015 г., които според приетата пред СРС без възражения от страните
СТЕ се равняват на 39,87 лв. (разликата между начислените за периода 01.07.2014
г. – 30.04.2017 г. 336,75 лв. и
изискуемите вземания от 296,88 лв. за
потребена топлинна енергия за месеците от 01.01.2015 до 30.04.2017 г., и за
които не е била настъпила погасителна давност).
При
тези изводи, претенцията на ищеца за сумата от 137,07 лв., представляваща главница
за потребена топлинна енергия се явява изцяло основателна, тъй като тя е по-малка
от дължимите и непогасени по давност 296,88 лв., съгласно СТЕ. Макар и СРС е да
е отхвърлил иска за главницата над 132,97 лв., в която е включил главниците за
потребена топлинна енергия и за такса дялово разпределение, в отхвърлителната
част решението е влязло в сила и по аргумент от чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК
положението на настоящия жалбоподател не може да бъде влошавано. От друга
страна, не може да бъде споделено оплакването във въззивната жалба, че дължима
е главница за потребена топлинна енергия до размера на 96,88 лв., тъй като тази
сума е получена от разликата между непогасените по давност 296,88 лв. и
признатите от длъжника 200 лв., без да е съобразено, че признанието на ответника
обхваща и периода погасен по давност 01.07.2014 г. - 11.02.2015 г.. Така
направеното признание изключва извода, че длъжникът изцяло оспорва погасения по
давност период, а признава само вземанията, изискуеми след 11.02.2015 г.,
доколкото в противен случай периодът 01.07.2014 г. - 11.02.2015 г. не би
следвало да бъде посочван като дължим от самия длъжник.
По
отношение на главницата от 36,09 лв., представляваща цена за извършена услуга
дялово разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г., както бе
изложено същата СРС е разгледал като я е включил като част от общата главница в
размер на 173,16 лв. По делото не са ангажирани доказателства относно
твърденията на ищеца, че за процесния период за сградата на ответницата е
извършвана услуга дялово разпределение на топлинна енергия, за което „Т.С.“ ЕАД
е сключила договор с фирма „Т.“ ЕООД. Отделно от това, постъпило е писмо от
конституираното като трето лице помагач на ответника „Т.“ ЕООД, в което
заявява, че за процесните период и недвижим имот на Д.Ц., не е извършвана
услугата дялово разпределение. Ето защо и за това вземане искът е изцяло неоснователен
и доколкото СРС е отхвърлил исковете за главничните вземания за разликата над
132,97 лв. до 173,16 лв., то и следва да се приеме, че в отхвърлителната си
част в решението е включена и претенцията за главница за дялово разпределение
от 36,09 лв.
При
липсата на главно вземане за такса дялово разпределение, неоснователна се явява
и акцесорната претенция за мораторна лихва върху главницата, в размер на 7,15
лв.
Във
връзка с оплакването на въззивника за недължимост на мораторна лихва върху
главницата за потребена топлинна енергия от 47,47 лв. за периода 15.09.2015 г.
– 26.01.2018 г. ищецът е посочил, че същата е начислена въз основа на чл. 32, и
чл. 33 от общите условия, приети с Решение по т. 1 от Протокол 53/28.03.2013 г.
на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г.
на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само
върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно
само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната
сметка. Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ клиентите на
топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху месечните прогнозни
сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след извършването на
изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
от 2014 г. последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от
датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството,
така както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на дружеството не са
ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответницата са били
публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената
тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД не е установило при условията на пълно
и главно доказване, че ответницата е поставена в забава за изпълнението на
процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имота топлинна
енергия. В нарушение на материалния закон първоинстанционният съд необосновано
е приел, че ответницата дължи мораторна лихва върху главното парично задължение
за потребена топлинна енергия, поради което решението следва да бъде отменено и
в уважителната част за от 45,08 лв., начислени за периода 15.09.2015 г. –
26.01.2018 г.
Следва
да се отбележи, че въпреки основателността на възражението на въззивника за
недължимост на горепосочената мораторна лихва, настоящият състав не споделя
доводът му, че процесната клауза на чл. 33, ал. 2 ОУ е нищожна като
неравноправна. Публикуването на съответната месечна фактура на интернет
страницата на ищеца неминуемо изисква достъп до интернет посредством технически
средство (компютър, таблет, смартфон). Предвид
значителното технологично развитие в България, включително и към 2014 г.,
свързано с широкото разпространение на компютърни технологии сред
домакинствата, на работните и публични места (включително библиотеки, читални,
автогари и т.н.) не може да се приеме, че ответницата е следвало да направи
значителни по размер инвестиции, за да узнае за сметките си, още повече че такава
информация обикновено може да се получи чрез служебен компютър или познато
лице, което има достъп до интернет. При това положение и с оглед неоспорването
на тази клауза от ОУ по реда на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, според която в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в писмени допълнителни
споразумения, сочи че за ответницата поначало не е било непосилно и значително
трудно да узнае размера на главницата за потребена топлинна енергия.
По
изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта с признатите за дължими от Д.В.Ц. мораторни лихви, в общ размер на 45,08
лв., начислени за периода от 15.09.2015 г. до 26.01.2018 г., а в останалата
обжалвана част, с която искът е уважен за главницата в размер на 132,97 лв.,
въззивната жалба се явява неоснователна. Първоинстанционното решение подлежи на
отмяна и в частта с възложените в тежест на ответницата разноски за исковото
производство – над 452,42 лв. до присъдените 729,09 лв. (като база за изчисляване на юрисконсултското
възнаграждение е взет минималния размер от 100 лв., заплатена такса от 75 лв. и
депозит за СТЕ от общо 600 лв.) и за заповедното производство – над 43,78 лв.
до присъдените 66,28 лв.
По
делото е депозирана в лично качество от адв. В.Т.и от адв. К.Б. частна жалба
вх. № 5017285/04.02.2019 г. по реда на чл. 248
от ГПК срещу определение от 16.01.2019 г., с което СРС е оставил без уважение
искането на жалбоподателите за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на ответницата в заповедното и исковото производства.
Изложени са съображения, че на двамата адвокати се дължи адвокатско
възнаграждение, тъй като такава правна помощ е реално оказана, поради което
съдът неправилно е оставил без уважение
исканията им в тази насока.
Настоящият
състав намира, че искането на адв. В.Т.за изменение на първоинстанционното
решение в частта с разноските е неоснователно, доколкото същият не е упражнил
надлежно правото си за изменение чрез допълване на първоинстанционното решение
по предвидения в чл. 248, ал. 1 ГПК за това ред. Видно от депозираната на
06.12.2018 г. молба по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, същата е подадена от
ответницата чрез процесуалния ѝ представител в
първоинстанционното производство адв. Б., но не и от адв. В.Т., който единствено
се явява материално легитимиран да претендира разноски за адвокатско възнаграждение
в заповедното производство. Ето защо и подадената от адв. Тодоров частна жалба
следва да бъде оставена без уважение.
Основателна
обаче се явява частната жалба, депозирана от адв. Б., доколкото за осъщественото
от нея процесуално представителство пред първата инстанция е дължимо адвокатско
възнаграждение по аргумент от чл. 78, ал. 3 ГПК, във връзка с чл 38, ал. 1, т.
2 от ЗАдв. Съобразно изхода на спора полагащото ѝ
се възнаграждение е в размер на 124,87 лв.
Депозирана е частна жалба с вх. №
5017289/04.02.2019 г. от Д.В.Ц., по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК, с искане за
изменение на първоинстанционното решение в частта, в която на „Т.С.“ ЕАД са
присъдени разноски над размера от 566,72 лв. С оглед вече изложените мотиви за
дължимите от нея разноски пред СРС, в която част първоинстанционното решение ще
бъде отменено, то и жалбата се явява безпредметна. Настоящият състав приема, че
действително с оглед на фактическата и правна сложност на делото пред СРС и
предприетите процесуални действия юрисконсултското възнаграждение следва да бъде
намалено до минималния размер от 100 лв. Сторените от ищеца разноски пред СРС
са в общ размер на 675 лв., а не както неправилно се поддържа в частната жалба
в размер на 625 лв., тъй като е внесена държавна такса от 75 лв. (предявени са
общо четири иска) и общо 600 лв. за СТЕ.
Предвид
частичната основателност на въззивната жалба, ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответницата държавна такса в размер на 12,66 лв., а на процесуалния ѝ представител адв. К.Б. –
сумата от 75,96 лв. за оказана безплатна правна помощ в производството пред
СГС.
С оглед на цената на всеки от исковете въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал.
1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение от 13.11.2018 г., постановено
по гр.д. №27092/2018 г., на СРС, 76 състав, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 124,
ал. 1, във вр. с чл. 422, ал. ГПК, във вр. чл. 86 от ЗЗД, по иск, предявен от „Т.С."
ЕАД срещу Д.В.Ц., че ответникът дължи сумата от 45,08 лв., представляваща мораторна
лихва върху претендираната главница за потребена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2015 г. до 26.01.2018 г., както
и в частта с присъдените в полза на „Т.С." ЕАД съдебни разноски за
исковото производство - за разликата над
452,42 лв. до присъдените 729,09 лв. и разноски за заповедното производство – над
43,78 лв. до присъдените 66,28 лв. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******** срещу Д.В.Ц., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1,
във вр. с чл. 422 ГПК, във вр. чл. 86 от ЗЗД, за установяване, че ответникът
дължи сумата от 45,08 лв., представляваща
мораторна лихва върху претендираната главница за потребена топлинна енергия и
такса дялово разпределение, начислена за периода от 15.09.2015 г. до 26.01.2018
г., като неоснователна.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 13.11.2018 г., постановено по гр.д. №27092/2018 г., на СРС, 76
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на Д.В.Ц., ЕГН **********,***,
чрез адв. К.Б., сторените разноски пред СГС от 12,66 лв., представляващи
държавна такса във връзка с уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на процесуалния
представител на ответника адв. К.Б., с адрес ***, сумата от 75,96 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ в
производството пред СГС по подадена въззивна жалба, както и адвокатско
възнаграждение за исковото производство пред СРС, в размер на 124,87 лв..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от адв. В.Т.в лично качество частна жалба
вх. № 5017285/04.02.2019 г. по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК срещу определение от
16.01.2019 г. на СРС.
РЕШЕНИЕТО е влязло в законна сила в необжалваната
част.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца –„Т.“ ООД
с ЕИК ********
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: