РЕШЕНИЕ
гр. София, 29.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IІI-В въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет и пети март
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря
Цветелина
Пецева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в.
гр. д. № 7418/2019г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение № 34248/06.06.2018г.,
постановено по гр. д. № 43339/2017г. по описа на СРС, ГО, 61-ви състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу „С.А.Г. Г.” ЕООД
обективно кумулативно съединени искове за установяване съществуването на
вземането на „Т.С.“
ЕАД за сумата от 104,01 лв., представлявща цена на топлинна енергия, доставена
в обект, находящ се в гр. София, ж.к. *********бл. *********, за периода
01.09.2014г. -09.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 16.02.2017г.,
до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 422 ГПК, вр, с чл. 79 ЗЗД;
сумата 11,24 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 03.03.2015г.
до 07.02.2017г., на основание чл. 422, вр. с чл. 86 ЗЗД; сумата 29,90 лв.,
представляваща такса за дялово разпределение, на основание чл. 422 ГПК, вр. с
л. 79 ЗЗД; сумата от 4,27 лв., представляваща обезщетение за забава, на
основание чл. 422 ГПК, вр.с чл. 79 ЗЗД, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.03.2017г. по ч.гр.д. №
9576 по описа за 2017г. на Районен съд – София, като неоснователни.
Със
същото решение „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „С.А.Г. Г.” ЕООД сумата от 300
лв., представляваща направени пред първата инстанция разноски, изразяващи се в
платено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
С
решение № 98096/18.04.2019г.,
постановено по гр. д. № 43339/2017г. по описа на СРС, ГО, 61-ви състав, е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка, като изразът: сумата от 104,01 лв.,
представляваща цена на топлинна енергия, доставена в обект, находящ се в гр.
София, ж.к. *********бл. *********, за периода 01.09.2014г. -09.04.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 16.02.2017г., до окончателното плащане на
сумата, на основание чл. 422 ГПК, вр, с чл. 79 ЗЗД и сумата 29,90 лв.,
представляваща такса за дялово разпределение, на основание чл. 422 ГПК, вр. с
чл. 79 ЗЗД да се чете сумата от
104,01 лв., представляваща цена на топлинна енергия, доставена в обект, находящ
се в гр. София, ж.к. *********бл. *********, за периода 01.09.2014г.
-09.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 16.02.2017г., до
окончателното плащане на сумата, на основание чл. 422 ГПК, вр, с чл. 59 ЗЗД и сумата
29,90 лв., представляваща такса за дялово разпределение, на основание чл. 422 ГПК, вр. с л. 59 ЗЗД.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в която твърди, че
последното е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния
закон. Поддържа, че неправилно първоинстанционния съд е отхвърлил исковете като е приел,
че не било доказано качеството на потребител
на топлинна енергия на ответника. Излага подробни съображения, че ответникът е потребител на топлинна
енергия, тъй като имал наемно правоотношение, произтичащо от представения с
исковата молба по делото договор за наем. Поддържа, че между ответника и „Т.С.“ ЕАД не е бил
сключен договор за продажба на топлинна енергия, въпреки отправената покана от
страна на ищеца, поради което длъжникът се е обогатил неоснователно за сметка
на дружеството. Сочи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че ответника
е собственик на процесния имот. Иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените
искове, като претендира и разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба, с който се оспорва
въззивната жалба и се твърди, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Поддържа, че има сключен договор за наем на магазина през
2014г., като наемното правоотношение е за срок от три години. Сочи, че
ответникът по делото е и собственик на процесния имот, като последният не е
свързан с топлоразпределителната мрежа, т.е. не е топлофициран и до него никога
не е доставяна топлинна енергия, съответно и такава не е била потребявана. Твърди, че поканата за сключване на договор
със стопански потребител е отправена до „С.А.Г. Г.” ЕООД от ищеца едва през
2016г. или извън срока на ищцовата претенция,
като ответникът е отказал сключването на такъв с аргумента, че имотът му
не е свързан към топлоразпределителната мрежа. Сочи, че от изготвеното и прието
заключение на съдебно – техническата експертиза по делото, се установява, че за
процесния период не е бил извършен реален отчет на уредите за дялово
разпределение в жилището, тъй като в процесния магазин няма монтирани
отоплителни тела и консуматори на БГВ. Излага съображения, че поради липса на
монтирани отоплителни тела, вещото лице е изчислили дължимата сума съгласно
Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, като същата е неприложима в конкретния случай. Поддържа, че ответникът
не е потребител на топлинна енергия, поради което са неприложими и специланите
правилаза разпределение на топлоенергията за сградна инсталация, въз основа на
кубатурата на притежаваните индивидуални обекти между етажните собственици. Иска потвръждаване на
първоинстанцинното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба и отговора на
въззивна жалба пороци на оспорения съдебен акт.
СРС, 61-ви състав е бил сезиран с
първоначално обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.
415
вр. с чл. 59 и с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.
По делото не се спори, че ответникът е
собственик на процесния имот - магазин № 20, находящ
се в гр. София, ж.к. *********бл. *******., като
същото се установява от представения по
делото нотариален акт за собственост. Страните не спорят и относно обстоятелството,
че процесният имот бил топлофициран и че сградата – етажна собственост е била
присъединена към топлопреносната мрежа.
Спорният по делото въпрос е дали
ответникът „С.А.Г. Г.” ЕООД
има качеството на потребител на топлинна енергия, в каквато насока е и наведеното
възражение от ищеца във въззивната жалба.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в
твърдяните количества и на посочената стойност, с която ответниците са се
обогатили. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задължението си към ищеца.
Разпоредбата на чл.149,ал.1, т. 3 ЗЕ предвижда, че
„продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при
общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна
енергия за небитови нужди“. От
така цитираната разпоредба следва, че за да са налице отношения на
покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи
писмен договор (за разликата от потребителите на топлинна енергия за битови
нужди, при които договорът за продажба на топлинна енергия е неформален). В
този смисъл са и Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди
от „Т.С.“
ЕАД на потребителите, чл. 1, ал. 2 от които предвижда, че
продажбата на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители на топлинна
енергия за стопански нужди в гр. София
се извършва въз основа на писмен договор с всеки купувач, при прилагане на
„настоящите“ общи условия.
Съдът намира, че в случая не е налице
облигационно правоотношение между
страните с предмет продажба на топлинна
енергия съгласно сключен между страните писмен договор за процесния имот -
магазин № 20, находящ се в гр. София,
ж.к. *********бл. *******. По делото не се твърди такъв
договор да е сключван, като ищецът единствено е депозирал отправена от него до
ответника покана за сключване на договор. Ето защо и ответникът няма качеството
потребител на топлинна енергия и правилата на раздел VI от глава X от ЗЕ не
намират приложение. В тази връзка се явява
неоснователно и наведеното възражение от въззивника, че ответникът има качеството на потребител на
топлинна енергия.
Доколкото основание на иска е настъпило неоснователно
обогатяване, за основателността на иска ищецът следва да докаже действително
настъпило обогатяване в патримониума на ответника. Изготвената СТЕ установява,
че в процесния имот няма монтирани радиатори и централно подавана топла вода,
като претендираната сума от „Т.С.“ ЕАД е
единствено за сградна инсталация. Вещото лице е
посочило, че според главните отчети и изравнителните сметки на ФДР за процесния
период в процесното жилище на абоната не се начислява ТЕ за отопление на имот и
абонатът не ползва топлинна енергия за БГВ. В заключението е отбелязано още, че
за абоната се начислява само стойността на топлинната енергия отделена от
сградната инсталация, която се разпределя от ФДР между всички абонати
пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект.
Нещо повече, по делото е представен и
договор за наем от 2014г., сключен между ответника „С.А.Г. Г.” ЕООД и „В.К.1”
ЕООД, по силата на който наемодателят – ответник предоставя на наемателя за
временно и възмездно ползване следния свой недвижим имот - магазин
№ 20, находящ се в гр. София,
ж.к. *********бл. *******, като срокът на договора е три години.
По изложените съображения съдът намира, че ответникът
не се е обогатил за сметка на ищеца по никакъв начин, доколкото от една страна,
не е ползвал по никакъв начин топлоенергия нито за отопление, нито за топла
вода, а магазинът е с отделен самостоятелен вход към улицата. Целта на иска по
чл.59 ЗЗД е да възстанови настъпило без основание имуществено разместване в патримониума
на страните, каквото обаче в случая няма. Доколкото ответникът не е потребител
на топлинна енергия, не могат да намерят приложение и специалните правила за
разпределение на топлоенергията за сградна инсталация въз основа на кубатурата
на притежаваните индивидуални обекти между етажните собственици, доколкото
същите са приложими само за лица, които са в договорни правоотношение с
доставчика на топлинна енергия, какъвто не е настоящия случая. По изложените
съображения предявеният иск за заплащане стойността на консумирана топлинна
енергия се явява неоснователен и напълно правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция на ищеца.
По делото не се твърди такъв договор да е сключван,
като предявеният иск е на основание настъпило неоснователно обогатяване в полза
на ответника.
Доколкото по делото не се установява ответникът да е
използвал доставената от ищеца топлинна енергия в имота, липсва основание
същият да дължи такса за извършване на дялово разпределение – същата е дължима
от потребителя на енергията, поради което ответникът не се е обогатил.
Основателността на иска предполага наличие на главен
дълг и забава в погасяването му. Предвид правните изводи за липса на главен
дълг правилно първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло и исковете за
акцесорното вземане за лихва за забава.
С оглед на горното, тъй като въззивника не е доказал наличието на
облигационно отношение, то обжалваното решение е правилно и законосъобразно и
като такова трябва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор с правна възможност за присъждането на
разноски разполага само въззиваемата, която е поискала и доказала, че е сторила
такива, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва
да се присъди сумата от 150,00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
С оглед цената на иска, решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 2, т. 1 от ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1,
т. 1 от ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34248/06.06.2018г.,
постановено по гр. д. № 43339/2017г. по описа на СРС, ГО, 61-ви състав, поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 98096/18.04.2019г.,
постановено по гр. д. № 43339/2017г. по описа на СРС, ГО, 61-ви състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
3 ГПК „Т.С.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „С.А.Г. Г.” ЕООД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 150,00 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3,
т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.