Разпореждане по дело №374/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Е. С.” Е., със седалище и адрес на управление гр. Б., ул. „А. С.” № 4. вх. А, ЕИК *********, представлявано от управителя Е. С. Д., срещу Решение № 7703/29.10.2010 г. на Районен съд – Б., постановено по гр.д. № 968 по описа на 2010 г.

С атакуваното решение първоинстанционният съд е признал за установено, че жалбоподателят дължи на „Б.” Е., със седалище и адрес на управление гр. Б., жк. „С.”, С. Д. № 3, ЕИК *********, представлявано от управителя М. Я. А., следните суми: 1/ 9553.92 лв., представляващи сбор от дължимите суми по: Фактура № 88/28.12.2007г., Фактура № 104/31.03.2008г., Фактура № 111/30.04.2008г., Фактура № 120/02.06.2008г., Фактура № 129/30.06.2008г., Фактура № 144/29.08.2008г. и Фактура № 172/28.11.2008г.; 2/ законна лихва за забава върху дължимите по всяка от посочените фактури главници, като конкретният размер на лихвите и периодите, за който се отнасят, са изрично посочени в диспозитива на обжалвания съдебен акт и 3/ 238.30 лв. – разноски по заповедното производство.

В депозираната въззивна жалба се сочи, че първоинстанционното решение е неправилно и незакосъобразно. Твърди се, че същото било постановено в нарушение на материалния закон, тъй като не било установено в производството пред районната инстанция, че „ответникът е неизправна страна по облигационния договор за доставка”, а също така не бил доказан и размерът на задълженията, чието установяване претендира ищецът. Релевират се доводи и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че районният съд не бил изследвал доказателствата по делото отделно и в тяхната съвкупност. Наред с посоченото жалбоподателят намира обжалвания съдебен акт и за необоснован, тъй като изводите в него „не съответстват на обективно дадената обстановка и не кореспондират с относими по делото доказателствен материал”.

Отделно във въззивната жалба се правят и оплаквания, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, като се сочат и конкретни недостатъци.

По реда на чл. 263 ГПК ответната страна е депозирала отговор на жалбата. В последния въззиваемият изразява несъгласие с доводите на жалбоподателя и счита подадената жалба за неоснователна и необоснована. Излага съображения относно правилността на обжалваното решение и моли съда да го потвърди.

В съдебно заседание за жалбоподателя, редовно призован, се явява упълномощен процесуален представител – адв. П. З. от БлАК. Последната поддържа въззивната жалба и моли същата да бъде уважена, намира атакуваното решение за неправилно.

За ответника, редовно призован, се явява законният му представител– управителят Митко Андонов, който заявява, че поддържа доводите, релевирани с отговора на жалбата и няма какво повече да добави.

В рамките на въззивното производство не са правени доказателствени искания от страните и нови доказателства не са събирани от настоящата инстанция.

Имайки предвид становищата на страните, доказателствата, събрани от районния съд, и приложимия закон, въззивният съдебен състав намира за установено следното:

1. Относно допустимостта на жалбата

Подадената жалба е процесуално допустима. Същата е депозирана в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от провеждане на настоящото производство. Освен това предмет на оспорване е съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка от ОС-Б..

2. Относно валидността и допустимостта на обжалваното решение

Предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. В тази връзка настоящата инстанция намира, че решението на БлРС е валидно, тъй като при въззивния контрол не се установиха пороци, които да дават основание то да бъде квалифицирано като нищожно.

Отделно от горното обжалваното решение е и допустимо. Това е така, защото е налице валидно възникнало и надлежно упражнено право на иск за ищеца, от една страна, а от друга – районният съд при разглеждане на делото се е движил в рамките на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК).

Във въззивната жалба обаче се правят оплаквания за нередовност на исковата молба. Имайки предвид обстоятелството, че редовността на последната е една от предпоставките за надлежно упражняване на правото иск, настоящият съдебен състав намира за необходимо именно тук да даде отговор на релевираните в тази насока оплаквания.

Като пороци на исковата молба жалбоподателят сочи, на първо място, разминаване между правната квалификация на претендираните права, която ищецът е направил, и тази, дадена от първостепенния съд. Тези доводи въззивната инстанция намира за неоснователни, защото съдът не е обвързан от квалификацията, която ищцовата страна дава на иска. Напротив, съдът винаги е свободен да даде правна квалификация, ръководейки се от заявеното в исковата молба и закона – аргумент от чл. 146, А. 1, т. 2 ГПК.

На второ място, въззивникът в жалбата твърди, че исковата молба е нередовна поради нарушения, допуснати при формулиране на нейния петитум, а пред районния съд, наред с това, е поддържано и възражение за нарушения на чл. 127, А. 1, т. 4 ГПК. Въззивната инстанция не споделя тези съображения на жалбоподателя. Исковата молба както в обстоятелствената част, така и в петитума съдържа достатъчна индивидуализация на спорното материално право, за да се приеме, че е редовна.

3. Изводи по съществото на правния спор

3.1. Фактически констатации

Не е спорно по делото, че между страните е съществувало облигационно отношение с предмет доставка на бетонови изделия (коминни тела и щурцове), по което правоотношение жалбоподателят е имал качеството на получател, а ответникът по жалбата – доставчик.

Горният фактически извод се потвърждава и от представените и приети като доказателства пред първата инстанция седем броя фактури: Фактура № 88/28.12.2007г. за сумата от 792 лв., Фактура № 104/31.03.2008г. за сумата от 1792.80 лв., Фактура № 111/30.04.2008г. за сумата от 1670.40 лв., Фактура № 120/02.06.2008г. за сумата от 1448 лв., Фактура № 129/30.06.2008г. за сумата от 374.40 лв., Фактура № 144/29.08.2008г. за сумата от 1137.60 лв, Фактура № 172/28.11.2008г. за сумата от 1338.72 лв. (вж. копия от същите на л. 4 - 10 от първоинстанционното дело).

Във всяка една от посочените фактури като доставчик фигурира въззиваемото дружество „Б.” Е., а като получател на доставките – жалбоподателят „Е. С.” Е.. Предмет на доставките са бетонови изделия – коминни тела и щурцове, описани подробно като количество и цена във всяка една от фактурите.

От всички фактури само една – тази с № 111 от 30.04.2008 г. не е подписана. В останалите като съставител се е подписал управителят на „Б.” Е. – Митко Андонов. В графа „получател” на фактури №№ 88/28.12.2007 г., 104/31.03.2008 г., 120/02.06.2008 г., 129/30.06.2008 г. и 172/28.11.2008 г. подпис е положен от лице, индивидуализирано като П. Узунов, а в същата графа фактура № 144/29.08.2008 г. е подписана от лицето Любима Стоицова. За последните двама не е установено по делото каква е връзката им с дружеството въззивник и защо от негово име са подписвали посочените фактури.

Установено е още, че на 29.01.2010 г. ищецът е инициирал производство по чл. 410 ГПК пред районния съд. Този въпрос подробно е изследван от районната инстанция, поради което на основание чл. 272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към мотивите на обжалваното решение.

3.2. Правни съображения

Благоевградският районен съд е бил сезиран с два иска, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване, а именно: 1/ иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 327, А. 1 ТЗ, с които се претендира да бъде установено със силата на пресъдено нещо, че „Е. С.” Е. дължи на „Б.” Е. сума в размер на 9553.92 лв., представляваща цената на доставени в изпълнение на договор за търговска продажба бетонови изделия (коминни тела и щурцове) и 2/ иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД, имащ за предмет законната лихва за забава.

За да бъде уважен първият от предявените искове, е необходимо да се установи наличието на следните условия: 1/ облигационно отношение между страните по делото, чийто правопораждащ юридически факт е договор за търговска продажба; 2/ качеството кредитор у ищеца на парична престация, установена по размер и предствляваща продажната цена, и качеството длъжник у ответника за същата престация; 3/ изискуемост на вземането (настъпил падеж) и 4/ неизпълнение от страна на ответника длъжник.

Имайки се предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК, в тежест на ищцовата страна е да докаже при условията на главно и пълно доказване чрез допустимите, според гражданския процесуален закон, доказателствени средства, че първите три предпоставки са възникнали в действителността. Що се отнася до четвъртата предпоставка, същата не следва да се доказва от ищеца, тъй като представлява отрицателен факт и затова само се твърди от него. В тежест на ответника е да установи, че е изпълнил задължението си, в случай, че се позовава на такова възражение.

Относно първите две предпоставки настоящият въззивен състав намира, че е доказано тяхното наличие. Жалбоподателят нито пред районния съд, нито във въззивното производство оспорва наличието на процесното облигационно отношение. Освен това същото се доказва и от представените по делото фактури. Последните от гледна точка на гражданското съдопроизводство представляват частни свидетелстващи документи. За да могат да послужат като доказателство за сключването на сделка и предаване на стоки, същите по принцип трябва да бъдат подписани от получателя на доставката. В процесните фактури като получател фигурира „Е. С.” Е., но те не са подписани от законния представител на това търговско дружество – управителят Емил Давидков. Както вече беше посочено, пет от фактурите са подписани в графа „получател” от лицето П. Узунов, една от Любима Стоицова и една изобщо не е подписвана. Макар че последните две лица изобщо не са установени по делото, предвид липсата на оспорване на доставките по фактурите, от страна на жалбоподателя, може да се направи извод, че „Е. С.” Е. е снабдило същите със специално търговско пълномощие за сключване на процесните сделки (вж. Р 42-04-ТК на ВКС). Но дори да се приеме, че тези лица са действали от името на жалбоподателя, без да имат представителна власт, той е потвърдил техните действия, след като не ги оспорва – аргумент от чл. 301 ТЗ.

Относно фактура № 111/30.04.2008 г., която не е подписана за получател . Съдът , при преценка на всички доказателства в конкретния казус , намира че е налице извършена доставка и по нея. Този извод се налага и от обстоятелството, че относно съществуването на процесното облигационно отношение липсва каквото и да било оспорване от страна на въззивника. Напротив, дори в отговора на исковата молба, депозиран пред районния съд, настоящият жалбоподател заявява, че съществува такова отношение . Не се оспорва и наличието на трайни търговски отношения между страните по делото, чийто предмет са същите стоки, като тези по обсъжданата фактура. Продажбата между двете дружества е неформална сделка и тя може да се докаже не само с изрядно изготвен първичен документ- фактура, съобразена с чл. 7 от ЗСч., но и с други доказателства. Според чл. 327, А. 1 от ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. Липсват доказателства, установяване извършване на плащането . В тежест на купувача е да докаже, че е извършил плащането, след като стоката е получена. Като не е доказал това, съдът приема, че искът е основателен и доказан в пълен размер.

След като по делото е установено, че между страните е налице облигационно отношение, по което ищецът е кредитор, а ответникът и настоящ жалбоподател – длъжник на установена по размер парична престация, е нужно да се изследва и въпросът дали кредиторовото вземане е станало изискуемо. В тази насока следва да се има предвид чл. 327, А. 1, предл. 1 ТЗ, съгласно който купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго, а по делото данни за такава уговорка няма. Това дава основание да се приеме, че падежът на всяка доставка е настъпвал с издаване на съответната фактура, тъй като тогава са били предавани и стоките, предмет на продажбата.

Що се отнася до оплакванията, че първоинстанционният съдебен акт страда от материална незакосъобразност, тъй като не бил доказан размерът на задълженията и не било установено, че ответникът е неизправна страна по договора за доставка, който всъщност е договор за търговска продажба, следва да се приеме, че те също са неоснователни и не могат да бъдат споделени. Така размерът на задълженията на „Е. С.” Е. се установява от приетите писмени доказателства. В случея с оглед разпределената доказателствена тежест жалбоподателят е този който следва да докаже , че е изправна страна по договора. Той следва да докаже , че е изпълнил задължението си за заплащане на цената на процесните стоки.

Имайки се предвид изхода от разглеждането на първия иск и обстоятелството, че претенцията за мораторна лихва се намира в положителен тип връзка на зависимост с него, тъй като вземането за лихва има акцесорен характер спрямо вземането, предмет на главницата, правилно е уважен и искът по чл. 86 ЗЗД. Тук обаче следва да се отбележи, че пред районната инстанция ищецът не е ангажирал доказателства за неговия размер. Отделно от това районният съд не е посочил в решението си как е установил размерите на лихвите, които е присъдил.

Настоящият въззивен състав, за да провери дали правилно е установен размерът на претенцията за мораторни лихви, като съобрази разпоредбата на чл. 162 ГПК, използва компютърната програма за изчисляване на законна лихва ЕПИ "On-line" – калкулатори, достъпна в Интернет на адрес: http://www.epi.bg/calc_lihva_zakonna.php (относно използването на този софтуерен продукт в съдебната практика вж. Р 413-2010-САС, ГО, І с-в ). При изчисляването на законната лихва с посочената програма се констатираха следните резултати:

- 229.21 лв. за периода 28.12.2007 – 29.01.2010, а присъдени 228.38 лв.

- 449.82 лв. за пероида 31.03.2008 – 29.01.2010, а присъдени 447.94 лв.

- 398.41 лв. за периода 30.04.2008 – 29.01.2010, а присъдени 396.66 лв.

- 550.39 лв. за периода 02.06.2008 – 29.01.2010, а присъдени 547.83 лв.

- 213.83 лв. за периода 29.08.2008 – 29.01.2010, а присъдени 212.65 лв.

- 199.40 лв. за периода 28.11.2008-29.01.2010, а присъдени 198.01 лв.

Предвид горното се установява, че макар да не е посочил как е изчислен размерът на дължимата лихва, районният съд е достигнал до верни изводи в тази насока, поради което обжалваното решение и в тази част е правилно.

Във въззивната жалба се оспорва и размерът на присъдената сума от 238.30 лв., представляваща разноските, които „Б.” Е. е сторило в рамките на заповедното производство. Според жалбоподателя тази сума представлявала адвокатско възнаграждение и била прекомерно голяма с оглед фактическата и правна сложност на разгледания „правен спор”. Това възражение не може да бъде споделено, тъй като присъдената сума касае заплащане на държавна такса , а не заплащане на възнаграждение за адвокатски услуги. По делото въобще няма данни „Б.” Е. да е ползвало такива услуги в производството по чл. 410 ГПК и да е претендирало разноските за тях.

От горното следва изводът, че предявените пред първата инстанция искове са допустими и основателни, а районният съд е постановил едно правилно като краен резултат съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.

Предвид разпоредбата на чл. 280, А. 2 ГПК и обстоятелството, че настоящото дело е търговско, а цената на иска е под 10 000 лв., въззивното съдебно решение не подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното, Благоевградският окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7703 от 29.10.2010 г. на Районен съд – Б., постановено по гр. д. № 968 по описа за 2010 г. на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: