№ 73
гр. Сливен, 24.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20222200500081 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 723/07.12.2021 год.. постановено по гр. дело № 20212230102411 по
описа на Районен съд Сливен, с което е осъдена Н.З.О.К. , Булстат: ***, със седалище и
адрес на управление гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на „Д-р Г.Б. АПМП“, ЕИК *** със седалище и
адрес на управление: *** представлявано от управителя д-р Г.Н.Б., на основание чл. 55, ал.1
от ЗЗД сумата 50 лева /петдесет лева/, получена въз основа на Заповед № РД-09-295 от
06.03.2017 година на Директора на РЗОК, гр. Сливен, с оглед на отпаднало основание, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 24.06.2021 година до окончателното изплащане. С
решението е осъден ответникът да заплати разноските.
Против решението е подадена въззивна жалба от ответника чрез представител по
пълномощие. Счита, че решението е неправилно, издадено в противоречие с материалния
закон и необосновано. В своето решение първоинстанционния съд е приел, че след като
Решение № РД-НС- 04-24-1/29.03.2016 г. на НС на НЗОК е обявено за нищожно, то следва
да се приеме, че същото изначално не представлява годно правно основание за прихващане
на наложената санкция в размер на 50.00 лв. и същата следва да се възстанови на ЛЗ, извод
който счита за неправилен. В настоящия случай на ЛЗ е удържана сумата от 50 лв. на
26.04.2017 г., след като Заповедта за налагане на санкция е влязла в законна сила и на
дължимо правно основание, а именно Решение № РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. на НС на
НЗОК. Съгласно чл.З. ал.1 от Закона за нормативните актове „Законът е нормативен акт,
1
който урежда първично иди въз основа на Конституцията обществени отношения, които се
поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на
правото или техни подразделения”, а съгл. ад.2 „За уреждане на другите отношения по тази
материя законът може да предвиди да се издаде подзаконов акт". Обявеното за нищожно
Решение № РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 год. на Надзорния съвет на НЗОК е от категорията
на подзаконовите нормативни актове, а спрямо подзаконовия нормативен акт е въведена
специална правна норма на чл.195, ал.1 от АПК. Нищожните актове поначало не пораждат
правни последици, но в случая законодателното разрешение е съобразено с характера на
оспорвания акт като нормативен, т.е. от тази разпоредба се налага извода, че за периода от
приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна е влязло в сила съдебно
решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни правни последици. И това
е така, защото със съдебното решение не се премахват породените от оспорения подзаконов
нормативен акт правни последици от датата на неговото издаване, а се премахват от деня, в
който съдебният акт влезе в сила и за в бъдеще, защото по силата на закона, такова съдебно
решение има действие само занапред. До настъпването па този юридически факт
подзаконовият нормативен акт произвежда правно действие, а възникналите
правоотношения се регулират според неговите норми. В обобщение се иска да се отмени
решението и да се постанови друго, с което да се отхвърлят претенциите. Претендират са
разноски.
В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.
В с.з. за въззивника не се явява представител. В писмено становище от представител по
пълномощие се поддържа подадената жалба.
В с.з. въззиваемата страна не се представлява. В писмено становище представител по
пълномощие оспорва основателността на подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
2
Няма спор по фактите.
По начало, за да се уважи искът за реализиране на отговорност за неоснователно
обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, е необходимо да е налице
фактическият състав, включващ три кумулативни елемента: даване на определена вещ,
парична сума или друго имуществено благо от едно лице; получаване на престацията от
друго лице; изначална липса на основание за разместване на блага в правната сфера на
даващия и на получаващия.
По делото са безспорно доказани и трите предпоставки. Ищецът, в чиято тежест е било това,
е доказал категорично, че е дал имущественото благо /в случая - че процесната сума е
принудително събрана чрез извършено удържане/, както и че то е попаднало в
патримониума на ответника, но последният не е успял успешно да опровергае липсата на
основание – тоест – да докаже наличието на такова, а именно - че съществува правно
призната причина за разместване на благата, по силата на която има право да задържи
полученото.
Установено е безспорно, че Решение № РД- НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл. 54, ал. 9 и чл.
59а, ал. 6 от Закона за здравното осигуряване, издадено от Надзорния съвет на НЗОК, е
подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен с Решение № 1341 от 31.01.2019 г.
постановено по адм. д. № 8647/2018 г. на тричленен състав на ВАС, което е било
потвърдено с Решение № 333 по адм.д. № 6284/2019 г. на петчленен състав на ВАС.
Въззивникът се брани с отменителен правоизключващ довод, че към момента на удържане
на претендираната сума това решение е било валиден акт, който е породил правни
последици, които се запазват след прогласяване на неговата нищожност, което прогласяване
има действие занапред, но няма обратно действие с оглед специалната разпоредба на чл. 195
АПК.
Въззивният състав не споделя това виждане. Цитираната норма сочи, че правните последици
възникнали от подзаконов нормативен акт, дори и в случаите на нищожност, се уреждат
служебно от компетентния административен орган, а не ex lege.
Не може да се приеме, че в настоящия случай е налице валидно основание, на което
ответникът е удържал исковата сума и това обуславя отхвърлянето на главния иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД като неоснователен.
За да обявят нищожността на Решение №РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл.54, ал.9 и
чл.59а, ал.6 от Закона за здравното осигуряване издадено от Надзорния съвет на
Националната здравноосигурителна каса, обн.ДВ, бр.25 от 31.03.2016 г., съставите на ВАС
са приели, че тези така общо формулирани дейности обхващат и засягат твърде широк кръг
от обществени отношения, подлежащи на законодателно уреждане, както е предвидено в
Конституцията на РБ, ЗЗО и други законови и подзаконови нормативни актове и не на
последно място с Национален рамков договор, но са извън предоставената материална
компетентност на НС на НЗОК, поради което уреждането им с Решение №РД-НС-04-24-
1/29.03.2016 г. води до нищожността на последното. Следователно, имайки този
3
фундаментален порок от момента на създаването си, актът, като нищожен не е породил
правните си последици от самото му издаване.
Последиците от оспорването на един ПНА могат да бъдат или неговата отмяна – като
незаконосъобразен или като унищожаем, или обявяването му за нищожен – това следва от
общото тълкуване на разпоредбите на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 от АПК.
Поради различното естество на всеки един от тези резултати, нормотворецът е разграничил
и правните последици, като ги е групирал по различен начин.
Действително, основното правило, касаещо действието на съдебното решение,
регламентирано в алинея 1 на чл. 195 от АПК, гласи, че отмяната на ПНА поражда ефект от
деня на влизане в сила на това решение. Видно е, че изрично е посочена само отмяната, като
един от предвидените резултати от успешно проведеното оспорване, но не и другите
възможни такива. В тази хипотеза няма съмнение относно последиците, тъй като те
настъпват за напред, по силата на законовата разпоредба.
По-нататък, в чл. 195, ал. 2 АПК обаче изрично са посочени признаването на нищожността
и унищожаемостта на подзаконовия нормативен акт като самостоятелни основания, които
пораждат задължение за компетентния административен орган в определен от закона срок
/не по-дълъг от три месеца от влизане в сила на решението/ служебно да уреди правните
последици, възникнали от прилагането на опорочения ПНА.
Както се посочи вече - с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от АПК е прието, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен /независимо като незаконосъобразен или като
унищожаем/ от деня на влизането в сила на съдебното решение. По аргумент от противното
следва да се приеме, че това не важи за прогласените за нищожни, следователно по
отношение на тях моментът на влизане в сила на решението не е меродавен относно
проявяването на ефекта на нищожността. Тоест – независимо, че унищожаемите ПНА се
отменят, а нищожните - се обявяват за такива – законодателят е счел, че макар отмяната да
има действие за напред, последиците, възникнали от прилагането на унищожаем ПНА,
както и тези от нищожния, следва изрично да бъдат уредени и причината за това е
спецификата на правните институти на унищожаемостта и нищожността.
С оглед изложеното е погрешно да се приема, че въвеждането на задължение по отношение
на компетентния административен орган да уреди правните последици от прилагането на
прогласен за нищожен или отменен като унищожаем ПАА в срок от три месеца от влизане в
сила на съдебното решение, предопределят действието на това решение единствено
занапред. След като чл. 195 ал. 1 от АПК изрично третира единствено отмяната на ПАА, то
следва да се приеме, че прогласяването на нищожността на такъв акт попада извън
императивния обхват на тази норма. Наред с това, влизането в сила на съдебното решение е
въпрос, който касае стабилитета на самото съдебно решение, а не на отменения или
прогласен с него за нищожен ПАА. Между прогласения за нищожен акт и отменения като
унищожаем на практика няма разлика. И в двата случая е налице правно нищо. В
обективната действителност няма отражение, нищожният/унищожаемият ПАА не оставят
4
такова, защото порокът, който е довел до това, изключва съществуването им. Именно това е
причината законодателят да дава възможност за уреждане в рамките на три месечен срок на
последиците от прилагането както на унищожаем, така и на нищожен ПАА.
В практиката си ВКС приема, че съгласно чл.177 ал.1 от АПК и чл.302 от ГПК гражданският
съд следва да зачете решението на административния съд относно законосъобразността на
нормативния акт. Гражданският съд, който извършва преценка на последиците от отмяната
на разпоредбите на решението на НЗОК, следва да приложи правилото на чл.15 ал.3 ЗНА –
да не прилага нищожния подзаконов акт, който противоречи на нормативни актове от по-
висока степен, следователно в момента, когато е противоречал на актове от по-висока
степен, този подзаконов нормативен акт не е бил годно правно основание за имуществено
разместване.
На последно място може да се посочи и това, че при наличие на правна празнота по
отношение на въпроса за резултата от бездействието на компетентния административен
орган в рамките на посочените 3 месеца относно уреждането на последиците, възникнали от
прилагането на порочния ПАА, то приложение следва да намерят общите и фундаментални
правни концепции относно нищожността/унищожаемостта, тъй като не може да се допусне
правоотношенията да съществуват в състояние на неопределеност. Щом съответният
административен орган не е положил усилия и не е проявил добросъвестност да уреди ясно
и еднозначно засегнатите правоотношения, то съдът следва, щом е сезиран, да стори това,
ръководен от общите гражданскоправни принципи, според които е безспорно, че
нищожният акт изначално не е породил правни последици, от него не са възникнали права и
задължения и имущественото разместване е било при първоначална липса на правно
основание.
Следва още да се посочи по отношение приложимостта в случая на недоговорната
отговорност, че макар като краен резултат към момента да е налице договорно неизпълнение
от страна на ответника – не е заплатил дължимото по договора в пълен размер, то,
доколкото съдържанието на договорното задължение е било нормативно предопределено,
при условията на обвързана компетентност, към момента на изпълнението страната е
престирала добросъвестно и в унисон със съответната регламентация, определяща обема на
задължението. Впоследствие обаче тя е извършила друго действие – удръжане на сумата -
мотивирано от други съображения, което се е превърнало в самостоятелен юридически факт,
тоест - към момента на удържането ответникът е действал извън договорно, тъй като е
считал, че е платил повече от задължението си по договора и ищецът е получил сумата без
да има договорно основание за това. С прогласяването на нищожността на ПНА обаче това
негово действие е останало без изначално основание. Така извършеното по-късно действие
– удържане на сума, излиза извън договорните му права и задължения и представлява
увреждащ акт, с оглед настъпването на юридическия факт на прогласяване на нищожността
на правопораждащия ПНА. Този факт превръща действието на ответника в несъответстващо
на закона – тоест го лишава от основание, поради което може да се приведе и към
хипотазата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
5
Поради това предявеният иск е основателен, а с оглед и събраните по делото доказателства,
изцяло доказан по размер, и следва да бъде уважен.
Уважаването на главната претенция обуславя основателността, съответно – и уважаването,
на акцесорната за заплащане на обезщетение за забава върху присъдената сума от датата на
предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна
норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат присъдени в размер
на сумата от 360 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази
инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 723/07.12.2021 год.. постановено по гр. дело №
20212230102411 по описа на Районен съд Сливен.
ОСЪЖДА Н.З.О.К. , Булстат: ***, със седалище и адрес на управление гр. *** да заплати на
„Д-р Г.Б. АПМП“, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: *** представлявано от
управителя д-р Г.Н.Б. сумата от 360 /триста и шестдесет/ лева представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6