№ 308
гр. Плевен, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500345 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана
въззивна жалба от “***“ ЕООД гр.София, представлявано от Управителите И.
В. Д. и Д. В. Н. – заедно чрез адв.Е. Ц. от САК против решение №
406/22.03.2022 г. по гр.д. № 20214430104764 по описа на Районен съд Плевен,
с което е уважен предявения иск за сумата от 533,20 лв. и са присъдени
направените деловодни разноски в размер на 450лв., както и е присъдено да
се заплати адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в размер на
300лв.
С въззивната жалба решението на първоинстанционния съд се обжалва
като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. С въззивната жалба не
се правят доказателствени искания.
В срока за отговор по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемия С. Р. С. чрез пълномощника му адвокат Г.Ч. от САК, в който се
оспорва основателността на въззивната жалба. С отговора на въззивната
жалба не се правят доказателствени искания. Отправена е молба за
1
присъждане на направените деловодни разноски, както и такива за адвокатско
възнаграждение и пред двете инстанции. Прави се възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
процесуалния представител на ответното дружество.
В о.с.з. въззивното дружество не се явява и не се представлява от
пълномощника си адвокат Е.Ц. от САК. Постъпила е молба чрез
пълномощника на дружеството, в която се сочи, че нямат други
доказателствени искания и няма да сочат други доказателства, също така
изразяват становище да се даде ход на делото и да се разгледа в отсъствие на
страната като моли съда да уважи подадената жалба на посочените в нея
основания. Претендират се направените по делото разноски и тези за
доказателствата по представен списък към депозираната молба и приложена
фактура. В молбата се изразява и възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение
Въззиваемата страна не се явява и не се представлява, но чрез
пълномощника си адвокат Г.Ч. от САК депозира писмено становище, в което
оспорва основателността на въззивната жалба. Претендира се направените по
делото разноски по реда на чл. 38 от ЗАдв и представя списък на разноските
по чл. 80 от ГПК.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе
предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция
доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на
закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от
ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С исковата молба Плевенският районен съд е сезиран от ищеца С. Р. С.
с иск против “***“ЕООД гр.София, ЕИК *** с правно основание чл.23 вр.
чл.22 от ЗПК вр. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне на
ищеца сумата от 1650лв. /като искът е разликата между заплатената от ищеца
на дружеството сума в размер на 330лв. и получената от него 1650лв./,
платена от него без правно основание по договор за потребителски кредит №
601764, сключен на 12.03.2018г. между страните. В ИМ се излагат доводи за
получен кредит в размер на 1650лв. от кредитодателя, уговорен е лихвен
процент в размер на 23,000 %, а ГПР е в размер на 49,110%, но само след
2
сключване на договор за гаранция с „Фератум Банк“, по силата на който
ищецът се е задължил да изплати възнаграждение в размер на 1270,50 лв. за
полученото поръчителство, за да може да сключи процесния договор за
кредит, който от своя страна е в нарушение на чл.10 ал.1 вр. чл.22 от ЗПК вр.
чл.26 от ЗЗД. Навеждат се доводи за нищожност на сключените договори за
кредит, тъй като противоречат на законоустановените императивни правила.
Твърди се, че ищецът е получил кредит в размер на 1650лв., но е
заплатил на ответника на сумата от 3300лв., поради което разликата в размер
на 1650лв. се явява платена без правно основание по недействителния
договор, поради което за ответника е възникнала отговорност да ги върне
като платени без правно основание. Навеждат се доводи, че не е спазената
предвидената от закона форма за договора за кредит, както и не е спазена
процедурата, уредена в чл.8 и сл. от ЗПФУР и правилата по ЗЕДЕУУ. Ищецът
твърди в ИМ, че в договора за кредит липсва съществен елемент от неговото
съдържание, а именно общия размер на кредита, което също го прави
нищожен на основание чл.11, т.7 вр. чл.22 от ЗПК. Липсва и ясно разписана
методика за формиране на ГПР по кредита, посочен е грешен процент на
годишните разходи и възнаградителна лихва, като е прикрит размера на
разхода по поръчителството, което е задължително за сключване на договора
за кредит т.е. допълнителен разход е по кредита, с единствената цел да бъде
заобиколен максимално установеният с императивна норма праг на ГПР, а
именно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Сочи се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено поръчителство, предоставено от точно определено лице, а именно
в полза на „Фератум Банк“, определено от кредитодателя „***“, е
неправомерна и нищожна т.к. е във вреда на потребителя по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите – не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на
страните.
Ищецът сочи и нарушената в тази насока разпоредба на Директива
2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета, транспонирана в ЗПК. Ищецът счита, че в
пряко нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11 ал.1, т.10
от ЗПК дружеството не е включило в ГПР разходите за заплащане на
възнаграждението за поръчителство, което по своята същност представлява
3
печалба за кредитора, надбавка над главницата, която се плаща периодично,
поради което трябва да е част от годишната лихва и ГПР. На това основание
се твърди, че договорът е недействителен, т.к. грешно посоченият ГПР води и
до грешно посочена обща сума, дължима от потребителя на кредита –
съгласно процесния договор дължимата сума е 2029,50лв, но ищецът реално е
изплатил 3300лева. По този начин е нарушена и втората част от
задължителното съдържание на договора, уредена в разпоредбата на чл.11
ал.1, т.10 от ЗПК.
С отговора на ИМ ответникът “***“ЕООД, депозиран от ответната
страна чрез юрисконсулта Е. И. от гр.София се оспорва твърденията и
доводите в ИМ и се твърди, че ищеца не е представил ясно и изчерпателно
изложение на обстоятелствата, на които се основава иска. Счита, че
предявените искове за прогласяването на нищожността, съответно
унищожаването на Договора за гаранция, са недопустими поради
непредявяването им срещу надлежната за този спор страна – „Фератум Банк“.
Навеждат се доводи, че договорът за гаранция е сключен между Ищеца и
„Фератум Банк“, докато исковете са предявени срещу „***“ ЕООД, а
„Фератум Банк“ е самостоятелно юридическо лице. Договорът за гаранция е
отделно облигационно правоотношение според посоченото в отговора на ИМ,
по което отношения „***“ не е страна. Според ответното дружество
прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно
унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да
произведе сила на пресъдено нещо по отношение на „Фератум Банк“ и така
няма да настъпи промяна в патримониума на Ищеца. Относно валидното
сключване на Договора за кредит се твърди следното: процедурата по
сключването на Договора за кредит е била изпълнена в съответствие с всички
нормативни актове, в това число и по ЗПФУР, и съгласно правилата на
ЗЕДЕУУ. Относно правомерното посочване на общия размер на кредита се
твърди следното: в чл.3 от Договора за кредит ясно е посочено, че общата
сума, която следва да бъде върната от ищеца е в размер на 2029,50 лева, като
главницата е в размер на 1650лв., а лихвата е в размер на 379,50лв. Начините
за заплащането на отделните вноски по получения потребителски кредит,
заедно с периодичността на плащанията, които следва да бъдат правени, са
разписани в погасителния план. Относно надлежното формиране на ГПР по
Договора за кредит и правомерното невключване на таксата за предоставяне
4
на гаранция (поръчителство) в ГПР по Договора за кредит, в отговора се
навеждат доводи, че предвидените разходи в СЕФ са били включени в
последствие по ясен и разбираем за Ищеца начин и в Договора за кредит. В
чл.3 от Договора за кредит ясно е посочено, че общата сума, която следва да
бъде върната от Ищеца е в размер на 2029,50 лева, като главницата е в размер
на 1650лв., а лихвата е в размер на 379,50лв. Твърди се, че посоченият ГПР от
49,11 % в Договора за кредит е в съответствие с чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. Възнаграждението за предоставената от „Фератум Банк“
услуга за гаранция, от своя страна, не се включва в размера на ГПР, тъй като
не е задължителна за сключването на Договора за кредит. Твърденията на
ищеца, че е бил принуден да сключи Договор за гаранция с „Фератум Банк“
се оспорват и се твърди, че същите не отговарят на обективната
действителност. Неоснователно е становището на ищеца, според
представителя на ответника, че сключването на договор за кредит е
обусловено от сключване на договор за гаранция и същото е вменено като
задължение на потребителя. А относно унищожаването на Договора за кредит
и Договора за гаранция поради крайна нужда, се прави в отговора на ИМ
възражение за изтекла 1-годишна погасителна давност - двата договора са
сключени на 12.03.2018г., следователно искането за унищожаването на
договорите на това основание следва да се счита за погасено по давност.
По делото е постъпила писмена молба от ищеца, с която се прави
изменение на иска, допуснато от съда – претендира се сумата от 533,20лв.,
като искът вече не е предявен като частичен.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД
за сумата от 533,20 лв., ПлРС е приел, че договорът за кредит е
недействителен и извършените плащания от страна на ищеца на посочената
сума са без правно основание. ПлРС е приел за доказано по делото въз основа
на приетото заключение на ВЛ /л.115 и сл. от делото на ПлРС/, като според
същото се установява, че общата сума, която ищецът е изплатил по
процесния договор за кредит е в размер 2183,20лв. - изплатена на
10.05.2018год., в това число за гаранция – 320,32лв. Съгласно заключението
на ВЛ, при отчитане на сумата на кредита и извършеното от ищеца плащане /
главница, лихва, възнаграждение за гаранция/ размерът на ГПР многократно
надвишава пет пъти законната лихва.
5
Приел, че от съдържанието на клаузата за поръчителство на процесния
договор за кредит и съпоставянето й с естеството на съглашението се налага
разбирането, че на практика клаузата не предоставя избор за потребителя
дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. ПлРС е приел за
житейски необосновано да се счита, че потребителят, който се нуждае от
кредит в размер на 1650лв. ще разполага с възможност да осигури банкова
гаранция или двама поръчители за кратък период от време в предвид на
естеството и характера на отпуснатия кредит. ПлРС е приел, че клаузата
съставлява необходимо условие да се усвои финансовия ресурс и по този
начин сигурен разход за потребителя по договора за поръчителство с
"Фератум Банк", като наред с това приема, че договор за предоставяне на
поръчителство от 12.03.2018г. сам по себе си изначално е лишен от
основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на
потребителя не се предоставя реална услуга, а обезпечение единствено и само
в полза на кредитора "***" ЕООД, за което цялото възнаграждение е поето от
потребителя. ПлРС приема също, че договорът е лишен от основание и
поради това, че в случай, че поръчителят изпълни и погаси вземането на
длъжника, то съгласно клаузата т. 5 от договора за поръчителство, същият
има право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното, т.е срещу
заплащането на възнаграждение по договора за поръчителство потребителят
не е получил каквато и да било услуга. ПлРС е приел за основателни и
възраженията на ищеца, касаещи клаузата за ГПР в размер на 49,110 % без
към същата да са включени разходите по договора за поръчителство, като е
приел, че задълженията на потребителя по договора за предоставяне на
поръчителство са пряко свързани с договора за кредит и същите съобразно
императивните разпоредби на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл. 19, ал. 1 от ЗПК е
следвало да бъдат включени в ГПР, независимо от това, че се дължат не на
кредитодателя, а на друго лице. В заключение ПлРС е приел, че след
съобразяване на този допълнителен разход към ГПР, последният надхвърля
законово определения максимален размер и като не е включил задължението
за заплащане на възнаграждение за поръчителя в ГПР и в общата сума,
дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради
което и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и
годишния процент на разходите, са нищожни като сключени в нарушение на
6
чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК и водят до недействителност на договора за
потребителски кредит като цяло съгласно чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В случая
ГПР е 49,110%, а общата дължимата сума възлиза на 2029,50лв. Посочения
размер на ГПР не съответства на действителния. Съгласно разпоредбата на §1
т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т.2 от
същата разпоредба е указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Ако този допълнителен разход за
начислена неустойка се включи в ГПР, последният би надхвърлил законово
определения максимален размер. Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил
задължението за заплащане на възнаграждение за поръчителя в ГПР и в
общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията
на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
поради което и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни. ПлРС е
7
съобразил, че в случая не е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно
чл.22 от ЗПК. Поради това и на основание чл.23 ЗПК за ответника е
възникнало задължението да плати по договора само действително
получената сума в размер на 1650лв., като същият не дължи договорна лихва
и гаранция.
ПлРС е приел предявеният иск за изцяло основателен и доказан, т.к. се
претендира след изменение размера на иска сумата от 533,20лв. /
2183,20лв.-1650лв./ и е следвало да бъде уважен, като се присъди и законната
лихва.
Въззивният съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
ИМ, с която е предявен искът с правно основоние чл. 55 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД е редовна, а искът допустим, поради което правилно е разгледан от ПлРС
по същество.
От представеният по делото в първата инстанция договор за
потребителски кредит № 601764, сключен на 12.03.2018г. между страните се
установява сключването на договор за кредит, по силата на който въззивното
дружество е предоставило на въззиваемия в качеството на потребител кредит
в размер на сумата от 1650лв. за срок от 12 месеца, като общата сума, която
следва да върне С.С. е в размер на 2029,50 лева, платима на дванадесет равни
вноски по 169,13 лева всяка. Уговореният фиксиран лихвен процент е в
размер на 23.000 % /лихва в размер на 379.50 лева/, а годишният процент
разходи /ГПР/ е в размер на 49.110 %. Също така в договора е уговорено, че
изпълнението на задължението на ищеца ще бъде обезпечено от „Фератум
Банк“. В изпълнение на т.5 от договора, на същия ден С.С. е сключил договор
за гаранция с „Фератум Банк“, по силата на който се е задължил да изплати
възнаграждение в общ размер на 1270.50 лева.
Установява се от клаузата на т.5 от договора за потребителски кредит,
че кредита се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на
дружеството кредитодател. Поръчителят е предложено и одобрено от
дружеството, което отпуска кредита, като това е и задължителна
предпоставка в процедурата по кандидатстване за отпускане на кредита.
Установява се от представените с ИМ в първата инстанция ОУ,
8
приложими към договорите за кредит на въззивното дружество, в сила от
17.02.2015 г., че в същите подробно са разписани условията по сключване,
изпълнение и прекратяване на договора за кредит, като в чл. 5 „Условия за
предоставяне на потребителски кредит. Възможност за повишаване на
кредитоспособността чрез предоставяне на обезпечение.“ се предоставя
възможност на потребителя за обезпечаване, но същият е ограничен и във
времето да стори това, и в избора за най-подходяща и щадяща финансите на
потребителя възможност.
Установява се от представения Договор за гаранция /поръчителство/ -
копие със презаверен вх.№ 256/06.01.2022 между ищеца в
първоонстанционното производство и „Фератум Банк“ – избраното дружество
гарант от кредитодателя, че същият се сключва за отпускане на кредит по
договор с № 601764, сключен на 12.03.2018г. и отпусната от „***“ сума в
размер на 1650,00 лева, че е платена такса за поръчителство в размер на
1270,50 лева. Същата тази такса по договора за поръчителство се заплаща от
потребителя, за да бъде сключен след това гореописаният договор за кредит.
Не се спори между страните, а се установява и от заключението на
приетата в първата инстанция СИЕ на вещото лице Теодора Илиева, че по
процесния договор за кредит въззиваемият е заплатил по сметка на
въззивното дружество на 10.05.2018г. общо сумата от 2183,20 лв., от която
сумата от 1650,00 лв. главница, сумата от 104,63 лв. за лихва, сумата от
320,32 лв. за такса гарант, 100,00 лв. за плащания съгласно Тарифата и ОУ и
сума в размер на 8,25 лева, която представлява такса предсрочно погасяване.
Вещото лице установява, че посоченият ГПР от 49,100% не включва сумата
по договора за гаранция от 1270,50 лв., като съобразявайки това и
възнаградителната лихва в размер на 23% - ще се установи ГПР многократно
над пети пъти законната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. В тежест на ищеца, въззиваем в настоящото производство е
докаже по делото предаването на паричната сума в размер на 533,20 лв. на
ответника на посоченото от нея основание, а в тежест на ответника, въззивник
в настоящото производство е да докаже валидно основание, на което е
получена паричната сума, ако съществува такова.
9
Като съобрази събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност
въззивният съд приема, че от страна на въззиваемия е доказана по делото
първата изискуема предпоставка за уважаване на иска, а именно плащане на
сумата от 2183,00 лв. за погасяване на задълженията му по договорите за
кредит и за предоставяне на поръчителство от 12.03.2018г. в полза на
въззивното дружество, в качеството на кредитодател и лице, упълномощено
да получава парични суми от името на поръчителя „Фератум Банк“.
Установява се, че с платената сума са погасени задължения на въззиваемия в
размер на 1650,00 лв. за главница, за договорна и мораторна лихва към
въззивното дружество и в размер на 104,30лв., 320,32лв за възнаграждение на
поръчителя „Фератум Банк“, 100,00лв. сума за плащания съгласно ОУ по
договора и 8,25 лева такса за предсрочно погасяване, поради което следва да
се обсъди действителността на клаузите на договорите, по силата на който е
извършено плащането. Неоснователни са възраженията на процесуалния
представител на въззивното дружество, че същото не е пасивно легитимирано
по предявения иск за връщане на сумата като платена без основание, тъй като
сумата след получаването й е преминала в патримониума на дружеството –
поръчител и ако някой се е обогатил с тази сума, то това е дружеството –
поръчител, а не въззивното дружество.
По отношение на сключването на договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние при спазване на разпоредбите на ЗПФУР,
подписването му при условията на чл.13 ал.1 от ЗЕДЕУУ,
недействителността на клаузите на договора за кредит, определящи размера
на ГПР и задължаващи въззиваемия, в качеството на потребител да
предостави обезпечение чрез възмезден договор за поръчителство с
предварително определено от кредитодателя юридическо лице, както и че
разходите по договора за поръчителство като пряко свързани с договора за
кредит е следвало да бъдат включени в ГПР съгласно императивните
разпоредби на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл.19 ал.1 от ЗПК.
Въззивният съд споделя изцяло доводите на първоинстанционния съд и
не следва да ги преповтаря подробно, като намира за неоснователни
възраженията, изложени във въззивната жалба. Установява се от
съдържанието на договора за кредит и от съдържанието на договора за
поръчителство, както и от поведението на кредитора след сключване на
договора за кредит, изразяващо се в задържане в патримониума му на
10
получените суми по договора за поръчителство, че се касае за заобикаляне на
закона и разходът по кредита за възнаграждение на поръчителя е получен
реално от кредитодателя без да е включен в ГПР, като същевременно същият
съставлява необходимо условие за сключване на договора за кредит.
Установи се, че е налице нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при съобразяване
на този разход, както и че договорът за поръчителство е сключен без
основание, тъй като липсва реално предоставена услуга от поръчителя.
Въззивният съд приема също, че от съдържанието на договора за кредит, ОУ
към които препраща или преддоговорната информация, представена чрез
СЕФ не се установява по какъв начин кредиторът формира ГПР в размер на
49,110 % и алгебрично освен лихвеният процент по кредита в размер на 23 %,
сборът от кои други конкретни показатели обхваща ГПР, за да се приеме, че
са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а именно: договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. При
съобразяване на възраженията на въззивното дружество, изложени в отговора
на ИМ относно включване в ГПР на такси за изпратените писмо за
извънсъдебно събиране на вземането при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя следва да се приеме, че в нарушение на чл.19 ал.3, т.1 от
ЗПК кредитодателят включва в ГРП разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Наред с това въззивният съд при условията на чл.7 ал.3 от ГПК с оглед
задължението си да следи служебно за неравноправни клаузи с потребител
приема, че е налице недействителност на клаузата на т.7 от приложение № 1,
неразделна част от договора за кредит, с която е определен размер на ГЛП по
кредита от 49,110 %. По отношение размера на възнаградителната лихва в
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на такава е действително не следва да бъде по-
голям от трикратния размер на законната лихва. В този смисъл са решение №
906/30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/
18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/
09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/
11
10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г., ІV г. о., ВКС и др.. Съобразявайки
посочената съдебна практика на ВКС, въззивният съд приема, че и размерът
на възнаградителна лихва е договорен между страните в противоречие на
добрите нрави и води до нищожност на клаузата. Според съда, преценката за
съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва следва да
бъде направена към момента на сключване на договора. Към 13.01.2018 г.
основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.00 %, което означава, че
към същия момент законната лихва е 10 %, а нейният трикратен размер – 30
%, поради което обосновано може да се приеме, че договорената годишна
възнаградителна лихва в процесният договор надхвърля три пъти законната
лихва към датата на сключване на договора, явява се договорена в
противоречие с добрите нрави като правила за справедливост и
добросъвестност, с които сключените договори и сделки следва да бъдат
съобразени за се гарантира честно отношение при договарянето на
гражданско – правните сделки и съразмерност и еквивалентност в поемането
на задължения и за двете страни по сделката.
С оглед нищожността на клаузите на договора за кредит, свързани с
определяне на ГПР по кредита в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК ,
въззивният съд приема, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът за кредит е
нищожен изцяло и при условията на чл. 23 от ЗПК въззиваемият в качеството
на потребител е дължал на въззивното дружество само чистата сума по
кредита в размер на 1650,00 лв., т.е. всички платени на въззивното дружество
парични суми над този размер се явяват платени без основание.
При тези правни изводи, въззивният съд приема, че искът с правно
основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за сумата от 533,20 лв. се явява доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен със законните от това правни
последици, а решението на ПлРС следва да бъде потвърдено изцяло като
правилно и законосъобразно.
С оглед отхвърляне на въззивната жалба в полза на пълномощника на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски по реда на чл. 38 от ЗАдв за
оказана безплатна правна помощ в производството в размер на 300 лв.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
12
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл.272 от ГПК решение № 406/22.03.
2021г. по гр.д. № 4764/2021г. на Плевенския районен съд като
законосъобразно.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв „***” ЕООД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „***“, бул.***, офис ***, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Г. Ч., ЕГН **********, адрес: гр.София, ул.***, като
процесуален представител на С. Р. С., сумата от 300лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна
помощ.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО и не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13