Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер 219 Дата 27.07.2020 година

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети състав,

                                                   Председател: Красимир Коларов

   Членове:       Георги Чамбов

                                                                              Емил Митев

Секретар: Златка Стойчева

в съдебно заседание на 22 юли 2020 г.

разгледа докладваното от К. Коларов

търговско дело номер 229 по описа за 2020 година

и за да се произнесе взе предвид:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

От дружеството „Е.“ ЕООД е обжалвано Решение № 5 от 06.01.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 851/2018 г., в частта му, с която съдът е решил следното:

 

„ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете на „Е.“ ЕООД против „П.“ АД, за заплащане /връщане/ на сумата от 65 000 лв., платена от ищеца на ответника с банков превод от  10.03.2015 г., като сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца поради плащането й без основание и на отпаднало основание.

         ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД да заплати на „П.“ АД, сумата от 150 лв. съдебни разноски, както и сумата от 150 лв. юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК“.

 

Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.

 

         Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:

 

         Няма спор, че на 10.03.2015 г. ищецът превел по сметка на ответника сумата 65 000 лева и искането му е, тази сума да бъде върната, като получена „без основание“ (чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД) или евентуално – като получена „с оглед на отпаднало основание“  (чл. 55, ал. 1 предл. 3-то ЗЗД).

 

         Между страните е сключен Договор за предоставяне на многоцелево кредитно улеснение № 313-973/20.12.2011 г. (л. 5 и сл.), като с разпоредбата по т. 1.5.4, б. „а“ е било договорено дословно следното:

 

„Кредитодателят дължи на Банката такса за предсрочно прекратяване на договора за многоцелева кредитна линия – в размер на 5.00% (пет) процента върху разрешения размер на многоцелевото кредитно улеснение по т. 1.2. от настоящия договор, платима при подаване на искането за предсрочно погасяване“.

 

Разрешеният размер на кредитното улеснение по т. 1.2. от договора е бил в размер на сумата 1 300 000 лева, затова таксата по посочената т. 1.5.4., б. „а“, независимо от размера на остатъка, който би бил предсрочно погасен, ще е винаги в размер на сумата 65 000 лева (5 % от 1 3000 000 лева = 65 000 лева).

 

         С Писмо вх. № 219-246 от 10.03.2015 г. (л. 61) кредитополучателят уведомил банката за намерението си да погаси всички свои задължения по договора и същия ден 10.03.2015 г., освен другите дължими суми, превел по сметка на банката и сумата 65 000 лева, а в банковата референция (л. 46) като основание за плащането е посочен номера на процесния договор и изрично „чл. 1.5.4. – предсрочно прекратяване“, вж. и т. ІV.1.2. от приетото по делото Заключение по счетоводната експертиза на вещото лице Данчо Коруев (л. 85 и сл.).     

 

         Тоест, по делото няма спор, че преведената от ищеца на 10.03.2015 г. сума от 65 000 лева е била платена точно на основанието по чл. 1.5.4., б. „а“ от договора, на същото основание сумата – като дължима – съответно е била и приета от банката, вж. изричното становище на ответника по т. 2 и т. 3 от отговора на исковата молба (л. 56 и сл.).

 

         Спорът е, дали посоченото на 10.03.2015 г. от кредитополучателя и очевидно прието от кредитодателя основание за плащане и съответно – за получаване на сумата:

 

а)       е било несъществуващо или

б)      преди това не е било отпаднало.

 

         1.       В исковата си молба ищецът е твърдял, че платената сума била такса за предсрочното прекратяване на договора, което било настъпило поради обявена от банката предсрочна изискуемост на вземанията по него.

 

Според кредитодателя обаче, прекратяване на договора – поради обявена от него предсрочна изискуемост на вземанията – е нямало. Това е отрицателен факт, който не подлежи на доказване от страната, която го твърди, затова работа на ищеца е било (чл. 154, ал. 1 ГПК), да установи твърдяното от него – като извършено от банката – едностранно обявяване на кредита за предсрочно изискуем и прекратяване на договора на основанията по т. 8.1. и при спазване на изискването по т. 8.2.: да бъде изпратено „писмено уведомление за изпълнение на цялото задължение на адреса за кореспонденция на Кредитополучателя“. Тоест, за да е настъпило като юридически факт, прекратяването на договора, при това точно на твърдяното от ищеца основание, е било необходимо да е налице – като наличен в кредитното досие акт на кредитодателя – не само негово изрично волеизявление за прекратяването, но и това влеизявление да е било съобщено на длъжника. А доказателства за подобно съобщаване до самия него (уведомяване) ищецът нито е представил, нито твърди, че е имало.  И второ, задължението по т. 1.5.4., б. „а“ от договора няма нищо общо с обявяването на кредита за предсрочно изискуем, защото таксата по тази разпоредба се дължи „при подаване на искането за предсрочно погасяване“, както самият ищец е написал точно в това свое искане – вж. Писмото му с изх. № 197/12.02.2015 г. (л. 60) и Писмото изпратено на банката в деня на плащането, с изх. № 209/10.03.2015 г. (л. 61).

 

         Изводът е, че процесната такса от 65 000 лева не е била платена при твърдените от ищеца условия за наличие на твърдяно и прието от банката, но  иначе „несъществуващо“ основание, затова и предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, е бил неоснователен и е подлежал на отхвърляне.        

 

 

2.       На датата 13.08.2013 г. между страните бил сключен Анекс № 2 към договора (л. 26 и сл.), чиято т. 6-та гласи дословно следното:

 

         „Страните се съгласяват, че считано от датата на влизане в сила на настоящия анекс Кредитополучателят няма да дължи комисиона за предсрочно погасяване или прекратяване на договора при пълно предсрочно погасяване или прекратяване на основание т. 4.5.2 и т. 5.4. от договора за кредит“.

 

         Разпоредбата би била приложима само ако се би сбъднало условието, ясно посочено в нейната хипотеза: предсрочното погасяване на кредита или прекратяването на договора да е настъпило не във всички възможни случаи, а само ако е налице „предсрочно погасяване или прекратяване на основание т. 4.5.2 и т. 5.4. от договора за кредит“. Тоест, само тогава, когато кредитодателят едностранно е променил договорения лихвен процент при условията по т. 4.5. и по реда на т. 4.5.1., а кредитополучателят не е съгласен с промяната – т. 4.5.2, в редакцията на тези разпоредби по Анекс 2 от 13.08.2012 г. Въпросната нова т. 6-та от Анекс 2 е непосредствено след новата т. 5.4., която отново се отнася до случаите на едностранно променяне на действащата Тарифа за банковите такси и комисионни, затова – при продължаващото и след Анекс 2 действие на неотменената разпоредба по т. 1.5.4., б. „а“ от договора – няма основание да се мисли, че тази обща разпоредба в Раздел І-ви е била някак мълчаливо отменена. Напротив, разпоредбата е била оставена и затова е продължила да действа, но вече с ограничена хипотеза: таксата за предсрочно погасяване да продължава да е дължима, но ако настъпи случаят по т. 4.5.2 и т. 5.4. от договора, тогава вече да е недължима.

 

         Хипотезата (условието) по т. 4.5.2. от договора е обаче ненастъпила, затова предсрочното погасяване на кредита е продължавало да бъде при общите условия на т. 1.5.4., б. „а“ от договора. Тоест, заедно с дължимостта на посочената в тази разпоредба такса. Което означава, че платената на 10.03.2015 г. такса от 65 000 лева не е била получена от „П.и.б.“ АД с оглед на твърдяното от ищеца „отпаднало основание“, затова и предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, е бил неоснователен и е подлежал на отхвърляне.       

 

         Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, това решение ще следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към подробните мотиви на Пловдивския окръжен съд.

 

         На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, в полза на ответника по жалбата ще се присъди възнаграждение за юрисконсулт, в размер на сумата 150 лева.

 

Ето защо Пловдивският апелативен съд

 

 

Р     Е     Ш   И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5 от 06.01.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 851/2018 г.

 

ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на „П.“ АД, ЕИК ***, възнаграждение за юрисконсулт, в размер на сумата 150 (сто и петдесет) лева.

 

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.             2.