Решение по дело №2989/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 1776
Дата: 17 декември 2020 г. (в сила от 17 декември 2020 г.)
Съдия: Цвета Павлова
Дело: 20203100502989
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 октомври 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта


РЕШЕНИЕ
№ 1776
гр. Варна , 16.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на втори
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова

Пламен А. Атанасов
Секретар:Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20203100502989 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 3314/21.07.2020 год., постановено по гр.д. № 18885/2019 год., ВРС –
51-ВИ състав е осъдил ЗАД „ДаллБог Живот и Здраве“ АД да заплати на К. П. С. сумата
от 3 515.31 лева, представляваща неизплатена част от застрахователно обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на собствения на ищеца лек автомобил
„Сузуки Игнис“ с рег. № В 6228 НХ, причинени в резултат на реализирано на 31.10.2019
год.ПТП в гр.Варна, по вина на водача на л.а. „Шевролет Авео““ с рег.№ В 3047КМ,
застрахован по договор за гражданска отговорност при ответното дружество, ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
заплащане, на основание чл.432, ал.1 КЗ, както и за разноски.
Недоволни от горното е останала ответника ЗАД „ДаллБог Живот и Здраве“ АД,
който обжалва решението, като се твърди същото да е постановено при нарушения на
процесуалния закон, при съществени процесуални правила и е явно необосновано. В
условията на евентуалност, се твърди присъденото обезщетение да е прекомерно и
несъответно на действително претърпените вреди, от една страна и от друга, поради
съпричиняване от страна на водача на пострадалия автомобил. Твърди се, че неправилно
съда не е разгледал релевираното от ответника възражение за съпричиняване, за
основателността са събрани писмени и гласни доказателства. Твърди се, че водачът на лек
автомобил „Сузуки“ не е успяла да контролира непрекъснато управлявания от нея
автомобил, като при избор на скорост на движение не е съобразила и опасността, която ще
се създаде за останалите участници в движението. Отделно от това, съдът не е отчел и че
1
автомобилът е бил оставен без надзор и без надлежно обозначаване н лявата лента. По
отношение на размера се оспорва извода на съда, че обезщетението следва да се определи от
стойността на оригиналните части, при положение, че автомобилът е бил на възраст на
повече от 15 години и без представени каквито и да са документи за реално извършения
ремонт на автомобила. Позовава се и на чл.4 от Методиката, която се прилага като долна
граница в хипотезите, когато не са представени доказателства за ремонт. Настоява се за
отмяна на решението в обжалваната му част, евентуално за намаление на размера на
обезщетение, както и в частта за разноските.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна К. П. С., депозира писмен отговор, с който
настоява за потвърждаване на съдебното решение. Прави обстоен анализ на събраните по
делото доказателства, които счита, че обуславят извод за правилност на
първоинстанционния съдебен акт. Моли за присъждане на разноски.
В с.з. по същество, въззивникът ЗАД „ДаллБог Живот и Здраве“ АД не изпраща
представител.
В с.з. по същество, въззиваемата страна моли за потвърждаване на съдебното
решение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Предявените искове са с правно основание чл.432 КЗ и чл.86 вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД, като
с оглед представените доказателства за предявена писмена претенция пред застрахователя
съгласно чл. 380 КЗ и респективно, липсата на определено и изплатено застрахователно
обезщетение на ищцата, искът се преценява за допустим.
Основателността на прекия иск на увредения срещу застрахователя за обезщетяване
на причинените в резултат на ПТП вреди, предполага установяването при условията на
пълно и главно доказване от страна на ищеца на валидно застрахователно правоотношение,
настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит риск по застраховка
гражданска отговорност, настъпилите вреди, резултат от поведението на застрахования
водач, включително обосноваване на техния размер.
Не е налице спор между страните относно наличието на застрахователно
правоотношение по силата на договор за застраховка „гражданска отговорност“ по
отношение на лек автомобил „Шевролет Авео““ с рег.№ В 3047КМ ВК, в срока на действие
на който е настъпило застрахователно събитие, както и не е спорно обстоятелството, че след
завеждане на щета застрахователното дружество е определило и заплатила застрахователно
2
обезщетение в размер на 642.67 лева.
Първото изведено оплакване въззивникът извежда от неправилност на извода на съда
относно липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Видно от
депозирания в срока по чл.131 писмен отговор, своевременно ответното дружество е навело
твърдението, че вина за настъпилото ПТП има и водача Стоянова, която е нарушила
разпоредбите на чл.24, ал.2 ЗДвП като не се е съобразила с обстоятелството, че с
предприемане на рязко намаляване на скоростта ще причини опасност за останалите
участници в движението. Както обаче правилно е указал и първоинстанционния съд, в
тежест на застрахователя е да докаже наведеното възражение за съпричиняване – основание
за намаляване на обезщетението и то в предметните предели на своевременно въведеното
такова. Подобно доказване пред първа инстанция не е надлежно проведено, обратното –
опровергано с оглед заключението по САЕ, което сочи, че ударът е настъпил при почти
спряло превозно средство или когато то е било в покой. Във въззивната жалба е обосновано
и ново твърдение за съпричиняване не вредоносния резултат, изведено от анализ на
събраните пред първа инстанция свидетелски показания за установяване факта на ПТП,
което обаче не подлежи на разглеждане с оглед разпоредбата на чл.266 ГПК.
Следващият спорен въпрос е относно размера на подлежащите за възстановяване
щети, като в хода на първоинстанционното производство е изготвена САТЕ, установяваща
общата стойност на уврежданията по автомобила по средни пазарни цени към датата на
събитието в размер на 4 157.98 лева, включващи стойността на необходимия труд,
материали и резервни части.
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 52/08.07.2010 г.
по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 109/14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г.
на ВКС, ТК, I т. о., решение № 153 от 22.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 896/2010 г., I т. о.,
както и в решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., решение №
165 от 24.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г., II т. о. и решение № 235 от 27.12.2013 г.
на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., приложими и при сега действащия КЗ,
Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС,
въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН, се прилага като минимална
долна граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства за извършен
ремонт на МПС в сервиз и за случаите, когато застрахователното обезщетение се определя
по експертна оценка. Прието с цитираните, решения на ВКС, е и че Методиката за уреждане
на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" по Наредба № 24 от 8.03.2006 г. на КФН, съгласно чл. 4 от нея,
представлява указание за изчисляване на размера на щетата на МПС в случаите когато
обезщетението се определя от застрахователя, на когото не са представени фактури за
извършен ремонт в сервиз. При съдебно предявена претенция определеното застрахователно
обезщетение чрез вещо лице може да надвишава минималната долна граница по чл. 4, когато
не са представени фактури за извършен ремонт на МПС в сервиз, а размерът на
обезщетението е определен от застрахователя в съответствие с Наредба № 24 от 8.03.2008 г.
на КФН. Така, съгласно решение № 6/02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о.;
решение № 206/03.09.2013г. по т. д. № 107/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 79/02.07.2009
г. на ВКС по т.д. № 156/2009 г., I т. о.; решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г.
на ВКС, II т. о.; решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о., решение
3
№ 209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., за възстановителна стойност се
приема стойността на разходите за материали и труд по средна пазарна цена към момента на
настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага коефициент за овехтяване на
увредените части, доколкото по такива цени ще може да се купи вещ от същото качество и
количество като увредената вещ.
Оплакванията на въззивника относно възприетата стойност на резервните части са
несъстоятелни, тъй като видно както от изводите на съда, така и от неоспореното
заключение, горната стойност е формирана на база средна пазарна цена на предлаганите
авточасти, тоест цени, предлагани от официалния вносител и от алтернативни доставчици.
И след като не се установи и нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк.д. № 1/2013 год. на ВКС,
ОСГТК, въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт.
С оглед изхода от спора и направеното искане, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна сторените пред настоящата инстанция разноски, възлизащи
в размер на 570 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3314/21.07.2020 год., постановено по гр.д. №
18885/2019 год. На ВРС – 51-ВИ състав.
ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, жк.Дианабад, бул.Г.М.Димитров № 1 да заплати на К. П. С., ЕГН:
********** от гр.Варна, с.о. Сълзица № 652, сумата от 570 лева, съставляваща разноски
разноски за втора инстанция, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.

На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4