Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 16.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при участието на секретаря Елеонора Г.,
като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 13345 по описа за 2017 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение № 204758/31.08.2017 г., постановено по гр.
д. № 43719/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав, са отхвърлени предявените
искове от З.Г.М. против Д.П.„Т.С.И В.“с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр.
чл.225, ал.1 КТ – за признаване на
уволнението, извършено със Заповед № РД-09-14 от 02.06.2016 г. на Главния
директор на ДП „Т.С.и В.“ за незаконно,
за В. на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност – „Ръководител
лаборатория/строителна“ в ДП „Т.С.и В.“ – Поделение София и за присъждане на
обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 6 588 лв. за периода 03.06.2016 г. - 03.12.2016
г., като е отхвърлен иска с правно основание чл.150 КТ – за заплащане на сумата
от 36 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд от 1 ден на
19.12.2015 г., както и иска с правно основание чл.296 КТ за сумата от 560 лв.,
представляваща равностойност на непредоставено и неполучено работно облекло за
2014 г. и 2015 г.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищцата – З.Г.М., в частта, с която са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1
- т.3 КТ. Във въззивната жалба се сдържа изявление от жалбоподателката,
че не поддържа останалите искови претенции. В проведеното на 23.02.2018 г.
открито съдебно заседание ищцата е заявила, че поддържа изявлението си във
въззивната жалба, че не поддържа исковете с правно основание чл.150 КТ и чл.296 КТ, като уточнява, че се отказва от тези искови претенции. Излага съображения,
че решението в обжалваната част е необосновано, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Счита, че изискването за наличие на бизнес план
е относимо и за държавните предприятия – търговци, в какъвто смисъл е
формираната съдебна практика. Ответникът е Д.П.по чл.62, ал.3 ТЗ, което е
търговец, осъществяващ търговска дейност, на което в същото време са възложени
за изпълнение публични функции. Също така държавното предприятие е вписано като
търговец в Търговския регистър. Част от основния предмет на дейност на
ответника е осъществяването на предприемаческа дейност в областта на
транспортните комуникации. По силата на чл.5 от Правилника за дейността на
ответното Д.П.то осъществява основания си предмет на дейност единствено чрез
приходи от собствената си търговска дейност и има пълна финансова
самостоятелност. В чл.19 от същия правилник е предвидено, че предприятието
осъществява основния си предмет на дейност единствено чрез приходи от
търговския си оборот и има финансова самостоятелност и независимост от бюджетни
субсидии. Счита, че заеманата от нея длъжност не е свързана с изпълнение на
ръководни функции по смисъла на § 1, т.3 ДР на КТ, тъй като не е ръководител на
поделение и не е заместник на ръководителя на предприятието. Излага
съображения, че съгласно управленската структура на предприятието, която е
нормативно установено, строителната лаборатория, която е ръководена от ищцата,
не спада към управленските звена. Същата няма характеристиките на поделение,
нито на отдел, а ръководни качества не могат да бъдат изведени и от естеството
на трудовата й функция. Съгласно длъжностната й характеристика възложените й трудови
функции са предимно оперативно – изпълнителски. Няма правомощия във връзка с
освобождаването и назначаването на персонала на лабораторията, както и не са й
предоставени права във връзка с определяне на работната заплата , увеличаването
или намаляването на щата, поради което длъжността й не може да се определени
като ръководна. Предоставените й права са изпълнителски и технически, като няма
отношение към политиката на предприятието, нито съм резултатите от дейността й.
С оглед на това счита, че уволнението й е незаконно. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част, като уважи предявените искови и й присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника – Д.П.„С. И В., с който я оспорва. Излага
съображения, че решението в обжалваната от ищцата част е правилно и
законосъобразно. Държавните предприятия по чл.62, ал.3 ТЗ не са търговски
дружества. На ответника са възложени със закон публични задачи, които са от
ключово значение за отбраната и сигурността на страната. Съгласно константната
съдебна практика задълженията за изготвяне и изпълнение на съответна програма,
бизнес показатели други, каквито са необходимо присъща част от договорите за
възлагане на управление на търговски дружества, не са приложими за държавните
предприятия, които не са търговски дружества. Счита, че е обоснован изводът на
решаващия съд, че ищцата е служител от ръководството на предприятието, поради
което за нея е приложимо основанието по чл.328, ал.2 КТ. Този извод е съобразен
и с формираната практика, съгласно която ръководният характер на длъжността се
определя от длъжностната характеристика и от естеството на длъжността, от
съдържанието на осъществяваните фактически трудови функции, а не от структурата
на държавното предприятие, в каквато насока са развитите съображения от ищцата.
Моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението в обжалваната
част, като му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени
искове съответно с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ,
чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ, чл.150 КТ и чл.269 КТ. Ищцата твърди,
че е работила при ответника по трудов договор, като е заемала длъжността
„Ръководител лаборатория /строителна“ в ДП „Т.С.и В.“ – Поделение София. Със
заповед № РД-09-14/02.06.2016 г. на главния директор на държавното предприятие,
на основание чл.328, ал.2 КТ трудовото й правоотношение е прекратено.Излага
съображения, че уволнението й е незаконно, тъй като заеманата от нея длъжност
не е ръководна. Не е разполагала с право да взема самостоятелни управленски
решения по отношение разпореждането с финансови средства, подбора и
освобождаването на служителите, не е изпълнявала самостоятелна стопанска
програма с определени параметри за изпълнение, а е получавала задачи от
горестоящи в йерархията спрямо нея длъжности. Заеманата от нея длъжност касае
единствено поверената й лаборатория, която засяга малък сегмент от дейността на
предприятието. Двете лаборатории в предприятието са на пряко подчинение на
директора на поделението и на директора на Дирекция „Безопасност и управление
на качеството, която ръководи сертификационни процедури. Дейността на всички
лаборатории се осъществява от директорите на съответните поделения към
предприятието. Моли съда да отмени уволнението й като незаконно, да я
възстанови на заеманата преди уволнението длъжност, да осъди ответника да й
заплати обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за
период от 6 месеца в размер на 6 588 лв., да заплати сумата от 585 лв. –
заплати за периода 03.06.2016 г. до завеждане на делото, 252 лв. – обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск, сумата от 36 лв. – трудово възнаграждение
за положен извънреден труд на 19.12.2016 г., както и сумата от 560 лв. –
равностойност на полагащото й се работно облекло за 205 г. и за 2016 г. (по 280
лв. годишно), както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Счита, че уволнението на ищцата е извършено
законосъобразно. В случая е налице договор за възлагане на управлението на
предприятието, сключен на 20.10.2015 г. Ищцата е служител от ръководството на
предприятието по смисъла на § 1, т.3 Кт, тъй като е осъществявала дейност по ръководство,
управлението и контрола на част от трудовия процес в предприятието на ответника
в поверената й за управление Строителна лаборатория, съгласно възложените й с
длъжностната характеристика трудови функции. За да е длъжността ръководна, не е
необходимо служителят да се разпорежда с финансови средства, както и да няма по
– висшестоящи служители. Счита, че ищцата изпълнява доста широки ръководни,
управленски и контролни функции в поверената й Строителна лаборатория, като
издава нареждания, забрани, предписания, извършва контрол и изготвя
длъжностните характеристики на подчинените си, които съгласно длъжностната й
характеристика са й пряко подчинени. Също така постигането на финансов резултат
не е необходимо присъщ елемент на трудовите договори. Такъв не е необходим и за
договора за възлагане на управление на ръководителя на държавното предприятие,
в каквато насока е и формираната съдебна практика. Останалите искови претенции
счита също за неоснователни. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.
С определение, постановено в проведеното на 03.04.2017
г. открито съдебно заседание съдът е прекратил производството по делото в
частта на иска с правно основание чл.128 КТ, поради оттегляне на иска.
Страните не спорят, а и от ангажираните по делото
доказателства се установява, че ищцата е работила при ответника трудов
договор № РД – 09 -29/14.02.2008 г.,
като е заемала длъжността длъжност „Ръководител лаборатория/строителна“ в
Поделение „Т.С.и В.“ – София, към ДП „Т.С.и В.“.
До ищцата е отправено предизвестие № 1484/02.06.2016
г. от главния директор на предприятието за прекратяване на трудовото правоотношение
на ищцата на основание чл.328, ал.2 КТ. Предизвестието е връчено при отказ на
същата дата, за което са положили подпис двама свидетели – обстоятелство, за
което страните не спорят.
Със заповед № РД-09-14/02.06.2016г. на главния
директор на ДП „Т.С.и В.“, трудовото й правоотношение
е прекратено на основание чл. 328, ал.2 КТ, във вр. с чл. 326, ал.2 КТ, чл. 42,
ал.2 от Правилника за дейността и структурата на ДП „Т.С.и В.“, считано от 03.06.2016
г.
С договор за възлагане на управлението на Д.П.„Т.С.и В.“,
рег. № ВД-127/03.11.2009 г. министърът на транспорта, информационните
технологии и съобщенията е възложил на В.Б.В.да ръководи и представлява
предприятието в съответствие с действащото законодателство и при условията,
предвидени в договора. Срокът на договора е 3 години и поражда действие между
страните от деня на заповедта на министъра за поименно определяне на главния директор.
Със заповед № ПД-212/06.10.2016г. на министъра на
транспорта, информационните технологии и съобщенията, инж. В.Б.В.е назначен за
член на управителния съвет и главен
директор на ДП „Т.С.и В.“ за срок от 3 години, считано от 20.10.2015 г.
С допълнително споразумение с рег. № ВД-25/06.10.2015 г.,
подписано между министъра на транспорта, информационните технологии и
съобщенията и Валери Борисов Василев, в качеството му на член на Управителния
съвет, управлението на ДП “ТСВ“, срокът
на договор за възлагане на управлението на ДП “ТСВ“ на 03.11.2009 г. се
продължава с три години, считано от 20.10.2015 г.
По делото не е ангажирана длъжностната характеристика
за длъжността „Ръководител лаборатория/строителна“. В писмения отговор
ответникът е описал основните задължения и отговорности за посочената длъжност,
които не се оспорват от ищцата, а именно: определя целите по качеството,
определя и осъществява политиката по качеството; отговаря за нормалното
функциониране на строителната лаборатория; контролира спазването на
стандартизираните методи при вземане на проби и тяхното изпитване; определя
пълномощията и отговорностите на служителите в лабораторията; ръководи и
отговаря за валидиране на метода за изпитване и оценяване на неопределеността; организира и
осъществява дейността по квалификация и обучението на персонала. Тези
обстоятелства не са оспорени от ищцата, както и не са развити доводи във
въззивната жалба в тази насока. С оглед на това съдът приема, че това са
основните задължения и отговорности за заеманата от ищцата длъжност.
Съгласно представените по делото длъжностни
характеристики за длъжности в Строителна лаборатория, същите са изготвени от
ищцата. Тя е постановявала заповеди за организация на трудовия процес в
посочената лаборатория, които са представени по делото.
Видно от представената служебна бележка, издадена от
Агенция по заетостта, изх. № Р-Ф-53/24.03.2017 г., за времето от 08.06.2016 г. и до 24.03.2016 г. ищцата е регистрирана в
дирекция „Бюро по труда“- София, Възраждане, филиал Триадица, като търсещо
работа лице.
Видно от представеното удостоверение за брутния
доход на ищцата от 24.03.2017 г.,
издадено от ответника, брутното трудово възнаграждение на ищцата за месец май
2016 г. е в размер на 1 162, 68 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално
допустимо.
Съдът, като взе предвид, че в срока за обжалване на
първоинстанционното съдебно решение ищцата е заявила отказ от предявените искове
с правно основание чл.150 КТ и чл.269 КТ, счита, че са налице предпоставките на
чл.233 ГПК по отношение на тях, поради което постановеното решение по отношение
на тези искови претенции следва да се обезсили, а производството по делото
следва да се прекрати спрямо тях.
По релевираните от жалбоподателя възражения за
необоснованост на обжалваното съдебно решение и нарушение на материалния закон:
Между страните в производството е съществувало валидно
трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжността „Ръководител
лаборатория/строителна“ в ДП „Т.С.и В.“, Поделение – София. Работодателят е
упражнил субективното си потестативно право едностранно да прекрати трудовия
договор с ищеца на основание чл. 328, ал. 2 КТ – поради сключването на договор
за управление на предприятието.
Жалбоподателката поддържа довод, че е необоснован
изводът на решаващия съд, че липсата на бизнес план е неотносимо в случая, тъй
като ответникът е държавно предприятие, а не търговец. Поначало елемент от
сложния фактически състав на разглежданото уволнително основание е наличието на
поставена в договора или допълнително по друг начин бизнес задача. Това
изискване следва да е налице при наличие на сключен договор за управление на
търговско дружество, в който е необходимо да има посочени очакваните стопански
резултати. По този въпрос е формирана трайна и непротиворечива съдебна
практика.
В разглеждания случай обаче ответникът не е търговско
дружество, а държавно предприятие, което е с особен статут. С оглед на това
очакваните резултати от управлението са специфични, поради което не е
безусловно необходимо в сключения договор за управление на държавното
предприятие изрично да са посочени очакваните стопански резултати (определение №
1609/27.12.2011 г. по гр. д. № 535/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; определение №
35/15.01.2013 г. по гр. д. № 666/2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО). Наличието на
собствени приходи от търговска дейност и пълната финансова самостоятелност на
държавното предприятие, на които се позовава жалбоподателката, не правят същото
търговско дружество. Отделно от това стопанската дейност на държавното
предприятие не е единствения предмет на неговата дейност. В нормата на чл.4
ЗПСВВМТВКПДП е регламентирано, че основният предмет на дейност на ДП „Т.С.и В.
е: С., поддържане и В. на транспортни обекти, проектантска, строителна,
ремонтна и предприемаческа дейност в областта на транспортните комуникации, а
основните публични задачи на държавното предприятие са: поддържане на готовност
и изпълнение на дейности и задачи по държавния вонновременен план, поддържане
на готовност и изпълнение на задачи по националния и областните планове за
провеждане на спасителни и неотложни аварийно – възстановителни работи и изпълнение
на задачи по териториалната отбрана на страната. Това налага извода, че
основният предмет на дейност на ДП „Т.С.и В.“ е свързан с постигането на
възложените му публични задачи, а не осъществяването на търговска дейност, с
цел постигане на определен финансов резултат.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
изводът на решаващия съд, че в случая не е необходимо договорът за управление
да съдържа конкретни бизнес задачи и съответно управителят да е разработил бизнес
програма, е обоснован и е съобразен с материалния закон.
Налице е спор между страните и относно обстоятелството
дали ищцата е част от ръководството на предприятието или не. Съгласно легалното
определение, дадено в § 1, т.3 ДР КТ, в ръководството на предприятието са включени ръководителят
на предприятието, неговите заместници и други лица, на които е възложено
ръководството на трудовия процес, включително и в поделение на предприятието,
както и колективните изборни органи за управление (стопански съвет, управителен
съвет, изпълнително бюро, оперативно бюро и други подобни).
Преценката за ръководния характер на длъжността следва
да се извършва конкретно при всеки отделен случай, като освен задълженията по
длъжностна характеристика, критерий е и мястото на длъжността в общата
структура на длъжностите в предприятието и включените в нея трудови функции.
Следва да се има предвид също така, че само по себе си обстоятелството, че длъжността
носи наименованието „ръководител“ не обосновава извод, че служителят е имал
ръководни (управленски функции) и съответно, че е имал качеството на служител
от ръководството на предприятието. Характерът на длъжността като ръководна се
определя от длъжностната характеристика, а не от определянето й като ръководна
по Единния класификатор на длъжностите (решение № 250 от 13.02.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 2682/2013 г., ГК, ІІІ ГО; решение № 442 от 8.06.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1621/2009 г., ГК, III ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК).
Доколкото на ищцата са възложени трудови задължения да
осъществява ръководство на цялостната дейност на лабораторията, да отговаря за
нормалното функциониране и трудовия процес в строителната лаборатория, да
контролира спазването на стандартизираните методи при вземане на проби и
тяхното изпитване и др. следва да се приеме, че заеманата от ищеца длъжност е
част от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т.3 ДР
КТ. Релевираните от жалбоподателката доводи, че няма правомощия във
връзка с освобождаването и назначаването на персонала в лабораторията, нямат
отношение към извършване на преценката дали е част от ръководството на
предприятието или не, тъй като съгласно горепосочената легална дефиниция това
не е абсолютна предпоставка за определяне на длъжността като ръководна. Правно
релевантно е осъществяването ръководство на трудовия процес, включително и в
поделение на предприятието – в случая в лаборатория на държавното предприятие.
Също така съгласно представеното по делото длъжностно разпределение на
персонала в управлението от 01.06.2016 г. са посочени отделните структурни
звена, които имат свои ръководители. Сред тях е посочена строителната
лаборатория, ръководена от ищцата.
Разглежданото основание за едностранно прекратяване на
трудовия договор по инициатива на работодателя намира приложение независимо
дали служителят е пряко и непосредствено подчинен на управителя или е подчинен
посредством други служители в управленската структура на предприятието. То е
приложимо по отношение на всички лица, на които е възложено управлението на
трудовия процес във всяко едно отделно звено на предприятието. В ръководството
на предприятието се включват всички служители, от чиято трудова функция пряко
зависи дейността на предприятието или на отделни негови звена, с оглед
постигането на съответните цели по предмета на дейност на работодателя, в който
смисъл са решение № 123/13.09.2016 г. по гр. д. № 117/2016 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО; решение № 442/08.06.2010 г. по гр. д. № 1621/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО;
решение № 111/12.03.2012 г. по гр. д. № 726/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение
№ 388/06.12.2012 г. по гр. д. № 582/2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др. С оглед на
това довода на жалбоподателката, че заеманата от нея длъжност не е ръководна,
след като не е пряко подчинена на управителя, се явява неоснователен.
Следва да се отбележи също така, че ръководената от
ищцата строителна лаборатория извършва изпитвания с проби от строителни
материали, които се ползват от предприятието за осъществяване предмета му на
дейност.
По изложените съображения съдът счита за неоснователен
релевирания от жалбоподателката довод, че заеманата от нея длъжност не е част
от ръководството на предприятието.
Страните не спорят, че уволнението на ищцата е
извършено в рамките на регламентирания в нормата на чл.328, ал.2 ГПК 9 - месечен
срок, в каквато насока са и ангажираните по делото доказателства. Този срок
започва да тече от момента на сключване на договор за управление. Без правно
значение са предходни фактически обстоятелства, вкл. дали преди това е сключен
друг договор за управление с друго лице. Предприятието може да сключва поредица
от договори за управление, като при всеки нов договор за управление е
предвидена възможност в деветмесечен срок, съответният управител да определи
ръководните служители, с които да осъществява управлението на предприятието. Дори
със същото лице да е сключен повторно нов договор за управление на
предприятието, деветмесечният срок ще започне да тече от сключването на
последния договор (решение № 47 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4303/2013
г., ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК). В случая трудовото правоотношение
на ищцата е прекратено, считано от03.06.2016 г. Същевременно договорът за
възлагане на управление е сключен на 06.10.2015 г. Ето защо следва да се
приеме, че уволнението на ищцата е извършено в рамките на законоустановения 9 -
месечен срок.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че
правото на уволнение на разглежданото основание се
извършва по икономически причини, без да е необходимо да се излагат мотиви, в
каквато насока е и формираната съдебна практика (решение № 32 от 25.02.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 4502/2013 г., ГК, III ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
По изложените съдът счита, че
предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е неоснователен. Предвид
обстоятелството, че главният иск е неоснователен и с оглед акцесорния характер
на исковете за В. на работа поради незаконното уволнение, както и за заплащане
на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, също се
явяват неоснователни.
Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат, обжалваното
съдебно решение в частта на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 – т.3 КТ, следва да се потвърди.
По
разноските по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да се присъди сумата от 500 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 204758/31.08.2017 г.,
постановено по гр. д. № 43719/2016
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав, В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от З.Г.М., ЕГН **********, срещу
ДП „Т.С.И В.“, ЕИК *******, с адрес гр. София, кв. „И.“, ул. „**********, с
правно основание чл.150 – за сумата от 36
(тридесет и шест) лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден
труд за един ден на 19.12.2015 г., както и иска с правно основание чл.296 КТ –
за сумата от 560 (петстотин и
шестдесет) лв., представляваща равностойност на непредоставено и неполучено
работно облекло за 2014 г. и 2015 г., на основание чл.233 ГПК.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му
част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 204758/31.08.2017 г.,
постановено по гр. д. № 43719/2016
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА З.Г.М., със съдебен адрес *** –
адв. Т.С.М., да заплати на Д.П.„Т.С.И В.“, ЕИК *******, с адрес гр. София, кв.
„И.“, ул. „**********, сумата от 500
(петстотин) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
на страната във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.