Р Е Ш Е
Н И Е № 1121
гр.Пловдив,
08.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Гълъбова, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 266/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т.П.Б., чрез адв.И.А.
срещу решение № 3545/23.10.2018г. на Пловдивски районен съд - ХVІІ граждански
състав, постановено по гр.дело № 13107/2017г. С обжалваното решение е признато
за установено спрямо Й. М. Б., Т.П.Б. и П.П.У. че Г.Т.Б. е бил собственик на
168 кв.м от имот XVIII-1719 по плана на гр. Съединение одобрен със заповед №
335/1992г. заключен между точки 3,4 и 5 колорирани в синьо и т.6-т.9 колорирани
в червено от комбинирана скица № 4 на л.
109 от делото на вещото лице Б.Г., които погрешно са били заснети към
собствения на ответниците имот XVIII-1718 по плана на гр. Съединение одобрен със заповед №
335/1992г.
Решението се обжалва изцяло. Сочи се
че същото е недопустимо,
незаконосъобразно и неправилно. На първо място се сочи, че решението е
недопустимо, тъй като е предявен иск за установяване към минал момент - 1992
година, че ищецът е собственик на част от имота на ответниците по иска, като
подобно установяване на правото на собственост към минал момент е недопустимо
по този иск. Сочи се, че решението е неправилно, тъй като правните изводи на
районния съд почиват на неправилна интерпретация на доказателствата по делото и
съществени процесуални нарушения, в резултат на което не са събрани доказателства
за възраженията на ответника за придобивна давност. Поисканите двама свидетели
не са допуснати, както и въпросите към съдебно-техническата експертиза. Иска се
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на направените искове. Претендират
се разноските по делото.
Постъпил е в срок отговор от Г.Б., с който същата
жалба се оспорва като неоснователна. Иска се потвърждаване на решението като
обосновано и законосъобразно. Претендират се разноските по делото.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния
срок от легитимирана страна, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
Възражението на жалбоподателя Т.Б. за недопустимост на иска, поради факта, че
е бил предявен иск за установяване на правото на собственост към минал момент –
1992 година и съдът се е произнесъл по този недопустим иск в разрез с
указанията дадени в т.4 на ТР №8/23.02.2016г. по т.д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС
е фактически невярно. Вярно е че искът е бил предявен към минал момент /л.4 от
първоинстанционното дело/, но след оставяне на исковата молба без движение
заради това /л.19/ с уточнение на иска /л.34/ претенцията е уточнена, така че
правото на собственост да се установи към настоящия момент, а не към минал
такъв. В обжалваното решение няма изрично посочване, че правото се установява
към минал момент, въпреки неудачната формулировка в диспозитива на решението, в
която се сочи че ищецът е бил собственик, а не че е собственик на
претендираната част от спорния имот. Ето
защо иска с правно основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР е допустим.
Предявен е положителен установителен иск за
собственост от Г.Б. срещу Й. М.Б., Т.П.Б. и П.П.У. на реална част от 168 кв.м
/искът е изменен относно площта с определение от 26.09.2018г. – л.116/ от имот XVIII-1719 по плана на гр.
Съединение одобрен със заповед № 335/1992г. която погрешно е била заснета към
собствения на ответниците имот XVIII-1718 по плана на гр. Съединение одобрен със заповед №
335/1992г.
РС Пловдив за да уважи иска изцяло е приел, че е налице грешка в кадастралния план, която
грешка е пренесена от грешка в регулационния план, а от там и в кадастралния план по ЗКИР. По делото не се установило от ответника Т.П.Б.
да е завладял процесните 168 кв.м.,
най-малкото защото същият изобщо не е носил съзнанието, че това са реални части
от чужд имот, поради което и няма как да е започнал
да свои това парче
от поземления имот.
Основателни са обаче по същество възраженията на
жалбоподателя Т.Б. срещу правилността на постановеното решение на РС Пловдив. Съгласно
изискванията на т.4 на ТР
№8/23.02.2016г. по т.д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС предмет на доказване в
исковете по чл.54 ал.2 от ЗКИР са всички последователни регулационни промени,
прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно
прекратяването на отчуждителното им действие, съобразно указанията дадени в ТР
3/15.07.1993г. по т.д. №2/1993г. на ОСГК на ВС и ТР № 3/28.03.2011г. по т.д.
№3/2010г. на ОСГК на ВКС и всички други факти водещи до промяна на границите.
В казуса по отношение на съседните два УПИ /XVI-1719 и XV-1718/ има две приложени регулации с КРП през 1966 година
и през 1992 година, одобрен със Заповед № 335/1992г. С последния регулационен
план от 1992 година двата имота са с номера XVIІІ-1719 и XVІІ-1718,
като за разлика от регулационния план от 1966 година имотът XVІІ-1718 е с
променена странична регулационна линия и навлиза в имот XVIІІ-1719,
като от него му се придават 92 кв.м. /от 972 кв.м. имотът се увеличава на 1064
км.м./ по заключението на допълнителната СТЕ назначена от въззивния съд /л.69-70/.
Според първоначалната СТЕ това придадена място е с размер от 168 кв.м.
По въпроса дали тази последна регулация от 1992г. е
приложена относно дворищната регулация между двамата имота, за да се счете, че
съгласно §5 ал.1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии са станали вече и имотни и
като такива следва да се отразяват в кадастралната карта, въззивният съд приема
за доказано следното. Видно от разпитаните по въззивното дело свидетели К.Б., Т.
М. и С.Б. /л.78 –л. 80/ безспорно между двата процесни имота има обективирана
трайна ограда от циментови колове и оградна мрежа, която започва от уличната
регулационна линия намираща се срещу
лявата част на стопанската постройка между двата имота и върви по гърба на тази
незаконна сграда, а от там продължава до гърба на двата имота. Оградата е била
поставена най-късно в периода 1972-1975 година от общия наследодател и на двете
страни - дядо Т. /Т.Г.Б. по удостоверение за наследници на л.18/. Видно от
разпитаните по делото свидетели в този така ограден имот дядо Т. е живял до
смъртта му през 1992г. /л.18 / в този период владението е осъществявано от сина
му П.Т.Б. /легитимирал се като собственик на имота по давност с титул за
собственост от 22.03.1975 година – л.8/ до 2004 година, когато почива /л.18/, а
след това имота е владян от ответниците. Владението на имота от ответниците
именно по тази ограда е безспорен факт по това дело. Следва да се посочи, че
това владение много предхожда изменението на регулацията от 1992 година и при
изменението на тази регулация донякъде фактическото владение се изравнява с
новата регулационна линия. Владението на придадената част по регулационната
линия между имотите в периода от 1992 година и до 2017 година е продължило повече
от 10 години. Владението е било явно, спокойно и добре демонстрирано на ищеца Г.Т.Б.,
като му е поставена трайна ограда по регулационната линия /всъщност видно от
скица №4 по последната СТЕ тази ограда дори преминава регулационната линия и
навлиза в имота на ищеца в пространството след масивната постройка/ и в
придаденото по регулация място е построена масивна постройка владяна и ползвана
само от ответниците. Неправилно е виждането на РС Пловдив, че владение изобщо
няма, защото ответниците не са имали съзнанието, че това са реални части от чужд имот, поради
което и няма как да започнат да го своят. Подобни изисквания чл.68 от
ЗС не поставя, достатъчно е вещта да се държи като своя, което е доказано по
това дело.
Тази ограда между двата имота е заснета на място и
потвърдена и от приетата допълнителна СТЕ от въззивният съд /л.69-70/, ясно
отразена на скица №4 на л.74 от въззивното дело. От тази скица е ясно, че регулацията от 1992г. по
границата между двата процесни имота е била заета от наследодателя на
ответниците още преди промяната на регулацията от 1992г. Тази нова регулация е
заета и сега от имота на ответниците, с изключение на една малка част от
регулацията, която е била частично незаета от имота на ответниците намираща се
между задния край на масивната незаконна постройка и уличната регулация
означена на скица №4 между точки 1,6,16,15,3,9,2,10,1. В тази част се намира
транспортен вход на открит бетонов паркинг на ищеца и настоящ въззиваем Г.Б.,
видно от т.5 от допълнителната СТЕ.
Ето защо въззивният съд приема, че последната
регулация от 1992г. в частта й относно дворищната регулация е частично
приложена. Тъй като тази регулация е била изготвена по силата стария ЗТСУ, то
регулационните граници са се превърнали в имотни такива, по силата на
незабавното отчуждително действие на дворищната регулацията по силата на ЗТСУ.
Видно от ТР 3/15.07.1993г. по т.д. №2/1993г. на ОСГК на ВС
дворищнорегулационният план се счита приложен и в хипотезата когато кумулативно са изпълнени две условия. Първо заемане
на придаваемите част и второ владението върху тях продължило минимум десет
години. В тази насока е и практиката на ВКС -
Решение № 388 от 29.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 679/2009 г., II г. о.,
ГК, Решение № 423 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1481/2010 г., I г. о.,
Решение № 103 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 905/2010 г., I г. о., ГК.
Заемането на страничната регулационна линия от собствениците
на имота, на който са придадени части от съседния имот е факт по настоящото
дело от 1972-1975г. до предявяването на иска през 2017г. с изключение на част
от страничната регулационна линия по скица №4 между точки 1,6,16,15,3,9,2,10,1.
Тоест последната регулацията от 1992г. по реда на ЗТСУ е частично приложена. Според
съда, като се изходи от мотивите на горното тълкувателно решение №3/15.07.1993г. по т.д. №2/1993г. на ОСГК, следва да се приеме, че макар и опорочена
регулацията създава
нови парцелни граници, които ще се третират за имотни с оглед усложненията,
които биха настъпили след един такъв дълъг период от време. Ето
защо съдът приема, че частично
приложената регулация е създала нови имотни граници, а неприложената частично
регулация не е създала нови имотни граници.
Поради което обжалваното решение е частично
неправилно в частта, в която се приема, че искът е основателен изцяло, като
регулацията от 1992г. не е приложима и следва да се приемат за имотни граници,
тези от плана от 1966 година. Ето защо искът е основателен само за терена по
скица №4 от допълнителната СТЕ между точки 1,6,16,15,3,9,2,10,1, а в останалата
част е неоснователен и следва да се отхвърли. В тази насока решението следва да
се частично отмени и искът частично да се отхвърли, а в останалата частда се
потвърди.
Предвид изхода на делото
право на разноски се поражда в полза на страната взела участие в него,
съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от предявената
претенция. В казуса с оглед на частичното уважаване и отхвърляне на иска на
страните следва да се присъдят по 50 % от направените от тях разноски и за
двете инстанции, като се отмени решението в частта за разноските. Ето защо в полза на ищеца Г.Б. следва да се присъдят разноски на
основание 78
ал.1 от ГПК при следните предели. За първата инстанция половината от 854 лева по списък
за разноски /л.112/ са 427 лева и половината от 445 лева по списък за разноски
/л.75 и договори за правна помощ на л.44 и л.67/ за въззивната инстанция са
222,50 лева. В полза на ответниците за първата инстанция не следва да се
присъдят разноски на основание 78 ал.3 от ГПК, защото не са направили подобно искане и не са представили списък на
разноските. За въззивната инстанция на жалбоподателя Т.П.Б. следва да се
присъди половината от разноските по списъка за разноски от 1065 лв., а именно
532,50 лева.
Мотивиран така съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
3545/23.10.2018г. на Пловдивски районен съд - ХVІІ граждански състав,
постановено по гр.дело № 13107/2017г., В ЧАСТТА В КОЯТО е признато за
установено спрямо Й. М.Б. с ЕГН ********** ***, Т.П.Б. с ЕГН ********** *** и П.П.У.
с ЕГН ********** ***, че Г.Т.Б. с ЕГН ********** *** е собственик на имот XVIII-1719 по плана на гр.
Съединение одобрен със заповед № 335/1992г., заключен между точки
1,6,16,15,3,9,2,10,1, изпълнени в червен цвят от скица №4 на л.74 от въззивното
дело, изготвена от вещото лице В.Г., която част погрешно е била заснета към
собствения на ответниците имот XVII-1718 по кадастралния план на гр. Съединение, като ОТМЕНЯ решението в останалите му части и ОТХВЪРЛЯ
иска в останалата му част, като неоснователен.
Скица №4 на л.74 от въззивното дело, изготвена от
вещото лице В.Г. и подписана от съдебния състав, да се счита неразделна част от
настоящото решение.
ОСЪЖДА Й. М.Б. с ЕГН ********** ***, Т.П.Б.
с ЕГН ********** *** и П.П.У. с ЕГН ********** *** да заплатят на Г.Т.Б. с ЕГН **********
*** сумата от 427 лева за разноски по делото в първата инстанция и 222,50 лева за
разноски във въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Г.Т.Б. с ЕГН ********** *** да заплати на Т.П.Б. с ЕГН ********** *** сумата
от 532,50
лева за разноски по делото във въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва, при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на
страните пред
ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.