Р
Е Ш Е Н И Е
№ 260039
В
ИМЕТО НА НАРОДА
гр. Пловдив, 07.02.2022 година
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХI състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МИГЛЕНА
ПЛОЩАКОВА
при секретаря Милена Левашка, като разгледа докладваното от
съдията т. д. № 469 по описа за 2020 г., намери
за установено следното:
Производството по делото е
образувано по исковата молба, подадена на 27.07.2020 год. от „Истейт пропърти
глобал“ ЕООД против П.П.Г.,
с която е предявен осъдителен иск за присъждане в полза на ищеца на парична
сума.
Исковата претенция се
основава на следните фактически
обстоятелства:
По силата на договор за
цесия, сключен на 22.07.2020 год. с цедента „Текстил груп“ ООД, ищецът „Истейт
пропърти Глобал“ ЕООД, в качеството на цесионер, придобил вземане в размер на
72 916,65 лв. спрямо ответницата П.П.Г.. То произтичало от следните
обстоятелства:
На 14.05.2015 год. /14.04.2015 год. според представеното писмено
доказателство/ „Текстил
груп“ ЕООД, в качеството на кредитополучател и П.П.Г., като съдлъжник, сключили с „Банка ДСК“ ЕАД
договор за кредит № 13, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя
кредит за оборотни средства в размер на 350 000 лв. Кредитната сума била
преведена по банковата сметка на дружеството-кредитополучател и била използвана
за рефинансиране на действаща кредитна линия с погасителен план по договор за
кредит № 413-5311 / 25.02.2011 год. Връщането на кредита следвало да бъде
извършвано чрез равни месечни вноски в размер на по 9 722,22 лв., дължими
на 10-то число на съответния месец, в периода от м. май 2015 год. до м. април
2018 год.
„Текстил груп“ ЕООД
заплатил на кредитора в периода от 10.08.2015 год. до 10.10.2016 год. /15
месеца/ сумата в общ размер на 145 833,30 лв., като изплатената през 2015
год. сума била 48 611,10 лв., а през 2016 год. – 97 222,20 лв.
Ищецът счита, че според
договора за кредит, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, кредитополучателят и солидарният
длъжник имат общо задължение към банката. „Текстил груп“ ЕООД е изпълнило
самостоятелно част от задължението по договора в размер на 145 833,30 лв.,
а П.Г. не е заплатила никакви суми.
Позовава се на разпоредбата
на чл. 127, ал. 1 ЗЗД и счита, че това, което кредитополучателят е заплатил на
„Банка ДСК“ ЕАД следва да се понесе от двамата солидарни длъжници по равно.
Следователно П.Г. е следвало да заплати на банката сумата 72 916,65 лв.
Предвид изложените
фактически твърдения, ищецът „Истейт пропърти глобал“ ЕООД предявява срещу П.П.Г.
осъдителен иск за присъждане на сумата 72 916,65 лв., представляваща половината
от платената от „Текстил груп“ ЕООД на „Банка ДСК“ ЕАД сума в размер на
145 833,30 лв. в периода от 10.08.2015 год. до 10.10.2016 год. по договор
за кредит № 13 / 14.04.2015
год., сключен между банката, в качеството на кредитор, „Текстил груп“ ЕООД, в
качеството на кредитополучател и П.П.Г., в качеството на съдлъжник. Главницата
се претендира ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на
исковата молба до окончателното плащане
Правната
квалификация на предявения иск е по чл. 127, ал. 1 ЗЗД, който е във връзка с
чл. 99 ЗЗД. Искът е процесуално допустим.
Ответникът
П.П.Г. е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва иска по основание и размер.
На
първо място счита договора за цесия за нищожен
поради липса на предмет – липса на валидно изискуемо вземане спрямо Г..
Възражението за нищожност на договора за цесия е с правно основание чл. 26, ал.
2 ЗЗД. Г. получила уведомление за извършената цесия от първоначалния кредитор и
се противопоставила на прехвърлянето с писмо изявление, с което е съобщила, че
няма задължения към дружеството цедент. Изложено е твърдение, че П.Г. е била
едноличен собственик на капитала на „Текстил груп“ ЕООД. Именно поради това е
подписала договора за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД в две качества – като
представляващ кредитополучателя и като съдлъжник. Заемната сума е била
предоставена на дружеството кредитополучател, а Г. не е получавала каквито и да
е суми от отпуснатия кредит. В отношенията между дружеството кредитополучател и
Г. не е налице вътрешно равенство в задълженията, произтичащи от кредитния
договор. Във вътрешните отношения между кредитополучателя и съдлъжника не е
била налице писмена уговорка кредитът да бъде усвояван и от съдлъжника, респ.
физическото лице да е поело задължения за съвместно погасяване. Участието на Г.
в договора е имало изцяло обезпечителна функция. Още при подписването на
договора било постигнато съгласие, че кредитът е предназначен за рефинансиране
на задължения на кредитополучателя по друг договор за кредит от 2011 год. Още към
датата на сключването на кредитния договор било сключено писмено споразумение
от 14.05.2015 год., че солидарният длъжник не дължи на „Текстил груп“ ЕООД
каквито и да е плащания, извършени от дружеството във връзка с договора за
банков кредит. След като не е възникнало вземане в полза на „Текстил груп“
ЕООД, липсвал предмет на договора за прехвърляне на вземане и по тази причина
същият бил нищожен.
В
случай, че възражението за нищожност на договора за цесия не се възприеме за
основателно, то изложен е довод, че Г. изначално не дължи суми на „Текстил
груп“ ЕООД, респ. на „Истейт пропърти глобал“ ЕООД. Според разпоредбата на чл.
127 ЗЗД платеното на кредитора следва да се понесе поравно от солидарните
длъжници, но само доколкото не следва друго от отношенията между тях. В случая
било налице писмено споразумение, с което е договорено изрично връщането на
кредита да бъде извършено изцяло за сметка на кредитополучателя, а солидарният
длъжник не му дължи каквото и да е. След като солидарният длъжник не е получил
нищо от отпуснатия кредит, а само се е задължил спрямо банката, той има
качеството поръчител. Поради това кредитополучателят е платил свои задължения
към банката.
Поради
изложеното се настоява исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката,
който е предоставил на ответницата безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА.
Препис
от отговора на ответника е връчен на ищеца на 30.09.2020 год. Срокът за
подаване на допълнителна искова молба е изтекъл на 14.10.2020 год. Допълнителна
искова молба не е подадена.
В първото по делото съдебно заседание ищецът е въвел
възражение за нищожност на писменото споразумение от 14.04.2015 год. поради
противоречието му със закона – възражение по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С доклада по
делото съдът е приел това възражение за допустимо въведено в процеса, по
съображенията, изложени в протоколно определение от 03.12.2020 год.
ОКРЪЖЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, след като разгледа събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите и възраженията на страните, приема за
установено следното:
С доклада по делото съдът е оповестил като безспорни между страните следните
обстоятелства:
сключването на описания договор за кредит № 13 / 14.04.2015 год. с „Банка ДСК“ ЕАД; качеството на страните по
него и целта на договора – рефинансиране на стар кредит на кредитополучателя „Текстил
груп“ ЕООД; обстоятелството,
че отпуснатият
кредит е преведен по банков път по сметка на кредитополучателя; не се спори, че
ответницата Г. е получила уведомление за договора за цесия.
Приет по делото е договор за кредит № 13/14.04.2015 год.
– погрешно описан в исковата молба като договор от м. май 2015 год. Страни по
него са „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитор, „Текстил Груп“ ЕООД,
представлявано от управителя си П.П.Г., в качеството на кредитополучател и П.П.Г.,
в качеството на съдлъжник. От справка в Търговския регистър по партидата на
„Текстил груп“ ЕООД се установява, че към датата на сключването на договора за
кредит действително П.П.Г. е била управител на дружеството „Текстил груп“ ЕООД
и едноличен собственик на неговия капитал и при наличие на надлежна
представителна власт е действала от името на дружеството.
По силата на договора за кредит кредиторът е предоставил
на кредитополучателя кредит за оборотни средства в размер на 350 000 лв.
Целта на договора е изрично разписана в две разпоредби – на чл. 1 и на чл. 6.1.
Тя е за рефинансиране на действаща кредитна линия с погасителен план, съгласно
договор за кредит № 413-53111 от 25.02.2011 год. Крайният срок за погасяване на
процесния кредит е 36 месеца, до 14.04.2018 год. Кредитът подлежи на
издължаване съобразно погасителен план, неразделна част от договора.
В чл. 15.1. са описани поетите от кредитополучателя
задължения, в т.ч. да погасява кредита при условията на договора и погасителния
план. В чл. 15.2. е предвидено, че съдлъжникът се задължава за част от поетите
от кредитополучателя задължения, конкретно изброени, а именно задълженията по
чл. 15.1., б.б.: „б“, „г“, „д“ и „и“. Така например, не е поето задължение по
б. „а“ да ползва разрешения кредит само за целите и условията, предвидени в
договора, да осигурява достъп и съдействие на кредитора при извършване на
проверки и пр. Сред поетите от съдлъжника задължения е задължението по чл.
15.1.б. да погасява кредита, като отговаря пред кредитора в случай на неизпълнението им. Според чл. 26 съдлъжникът отговаря с
цялото си имущество солидарно с
кредитополучателя за неизпълнението
на неговите задължения по договора за кредит. Според представения погасителен
план кредитът се издължава посредством 36 месечни погасителни вноски, всяка от
които в размер на 9 772,22 лв. и една изравнителна в размер на 9 772,30 лв.
Според удостоверение, издадено от „Банка ДСК“ ЕАД с рег.
№ от 28.07.2020 год. /л. 71/ отпуснатият съгласно договор № 13/14.04.2015 год.
кредит е усвоен изцяло и е окончателно погасен към датата на удостоверението от
фирмената сметка на „Текстил груп“ ООД.
Страните не спорят и с доклада по делото е прието за
безспорно между тях обстоятелството, че в сочения в исковата молба период от
10.08.2015 год. до 10.10.2016 год. дружеството кредитополучател „Текстил груп“
ЕООД /а понастоящем ООД/ е направило вноски за погасяването на кредита в общ
размер на 145 833,30 лв., извършвайки банкови преводи от собствената си банкова
сметка, ***.
С цел установяване на вътрешните отношения между
кредитополучателя и съдлъжника, с отговора на исковата молба ответникът е представил
споразумение между „Текстил груп“
ЕООД, представлявано от П.Г. и физическото лице П.П.Г., носещо дата 14.04.2015
год., съвпадаща датата на подписването
на договора за кредит. Споразумението е представено първоначално в заверен от
ответника препис, а впоследствие, в изпълнение на задължението по чл. 183 ГПК,
е представено и в оригинал. С това споразумение страните са установили и
декларирали, че са подписали договор за кредит № 13 / 14.04.2015 год. с „Банка
ДСК“ ЕАД, по който „Текстил груп“ ЕООД е кредитополучател, а П.Г. – съдлъжник;
че сумата, отпусната по силата на договора за кредит ще послужи за
рефинансиране на задълженията на „Текстил груп“ ЕООД към банката по договор за
кредит от 25.02.2011 год. /констатации за обстоятелства, отразени в самия
договор за банков кредит/. Според чл. 3 от споразумението страните са се
съгласили, че задълженията към банката ще бъдат изплащани изцяло от „Текстил
груп“ ЕООД и за негова сметка. В чл. 4 е отразено постигнатото съгласие, че в
отношенията между страните по споразумението платеното от кредитополучателя по
договора за кредит остава изцяло за негова сметка, като П.Г. не дължи на
„Текстил Груп“ ЕООД каквито и да е плащания, извършени от дружеството във
връзка с договора за банков кредит.
С доклада по делото е обявено за безспорно между страните обстоятелството, че споразумението не е
представяно на „Банка ДСК“ ЕАД и не се съдържа в кредитното досие, което се
води при банката във връзка с процесния кредит.
Повдигнато от ищеца е допустимо възражение за нищожност на споразумението поради
противоречието му със закона. Ищецът не сочи конкретна правна норма, която
счита за нарушена със споразумението, но счита, че то противоречи на закона, тъй
като с него се избягва възможността на „кредитора“ „Текстил груп“ ООД да се
удовлетвори.
Съдът като разгледа възражението за нищожност, не откри
основание, въз основа на което да приеме, че споразумението противоречи на
императивна правна норма и поради това противоречие същото е нищожно. Според
чл. 8 ЗЗД договорът между две лица може да уреди една правна връзка, като чл. 9 ЗЗД въздига принципа на свободата на договаряне – страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни
норми на закона. Според текста на чл. 127 ЗЗД, доколкото не следва друго от
отношенията между солидарните длъжници, това което е платено на кредитора,
трябва да се понесе от тях поравно. Следователно липсва нормативна пречка от
отношенията между съдлъжниците да следва друго, различно от равната отговорност
помежду им в рамките на солидарния дълг, липсва и забрана това „друго“ да бъде
изрично уговорено между тях. Поради това уговорка между кредитополучателя и
солидарния длъжник по договора за кредит как се разпределя във вътрешните им
отношения отговорността спрямо кредитора не е в противоречие със закона.
Процесното споразумение поражда права и задължения само
за страните по него и поради това то не е способно да внесе правна промяна във възникналата
по силата на договора за кредит отговорност спрямо банката. Според изричната
разпоредба на чл. 101, ал. 1, изр. 2 ЗЗД ако кредиторът е одобрил съглашението
за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Споразумението
не може да освободи съдлъжника от имуществената му отговорност спрямо кредитора
в случай на неизпълнение. Но без да влиза в противоречие с императивна правна
норма, споразумението допустимо може да уреди вътрешните отношения между
солидарните длъжници и както да потвърди, така и да отрече възможността в полза
на кредитополучателя, изплатил дълга, да възникнат регресни права по чл. 127 ЗЗД спрямо солидарния длъжник. Нормата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД е диспозитивна и
тя е приложима доколкото не следва друго от вътрешните отношения между
съдлъжниците, като това „друго“ може да бъде предмет на договаряне. Поради това
възражението на ищеца за нищожност на споразумението от 14.04.2015 год. е неоснователно.
В първото по делото съдебно заседание са изложени
възражения от ищеца и за симулативност на споразумението, както и за неговия
увреждащ цесионера характер. Възраженията не са допуснати в предмета на спора и
на доказване, тъй като не са въведени в срока за подаване на допълнителна
искова молба, който е преклузивен срок за оспорване на едно твърдяно от
ответника правоотношение и за въвеждане на правоизключващи възражения, които
могат да се основават на упражняване на потестативни права.
Във връзка със споразумението в първото по делото съдебно
заседание е направено и възражение срещу достоверността
на неговата дата. Съдът е приел, че след като датата на документа, която е
част от неговото съдържание, не е оспорена в срока за отговор на процесуалното
действие, с което е този документ е представен /в съответствие с чл. 193, ал. 1 ГПК/, т.е. в рамките на срока за подаване на допълнителна искова молба, то
ищецът е загубил възможността да стори това по-късно и все още поддържа това
свое становище.
Следва също да се посочи, че ищецът „Истейт пропърти
груп“ ЕООД не е трето лице по см. на
чл. 181 ГПК, на което недостоверната дата на документа е непротивопоставима.
Ищецът не е трето за документа страна, тъй като е частен правоприемник по
силата на договора за цесия на „Текстил груп“ ЕООД – лице, което е участвало в
съставянето на документа. Следователно датата на документа е противопоставима
на ищеца и той е обвързан от нея.
Приемайки споразумението за действителен правен акт, породил
целените от страните правни последици, се налага извода, че с него се
установяват по недвусмислен начин вътрешните отношения между двамата солидарни
длъжници по начин, различен от предвидения в чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Според дадената
от солидарните длъжници уредба на отношенията им, плащанията от
кредитополучателя по договора за кредит са за негова сметка, а съдлъжникът не
дължи на платилия кредитополучател каквато и да е част от извършените от него
плащания. С това споразумение регресните права на кредитополучателя, като един
от двамата солидарни съдлъжници, е отречена.
Следва обаче за пълнота на изложението да се посочи
следното:
Ако би могло да се приеме, че оспорването на датата на
документа от страна на ищеца не е преклудирано и че тази дата не може да се
противопостави на частния правоприемник на „Текстил груп“ ЕООД – „Истейт
пропърти глобал“ ЕООД, то ще се стигне до извод, че споразумението има
достоверна дата от момента на представянето му по делото с отговора на исковата
молба – 15.09.2020 год., т.е. достоверна дата от момент, в който П.Г. вече не е
управител на „Текстил груп“ ЕООД и не може да прави валидни изявления от негово
име.
Но изключването на споразумението от доказателствения
материал по делото като правен акт, който не е породил валидни спрямо правоприемника
на „Текстил груп“ ЕООД последици, в крайна сметка няма да промени изводите на
съда по съществото на спора за характера на вътрешните отношения между
солидарните съдлъжници. Споразумението не е основният източник на данни дали е
приложима нормата на чл. 127 ЗЗД в правоотношенията между кредитополучателя и
солидарния съдлъжник по процесния договор за кредит.
Според цитираната вече норма на чл. 127, ал. 1 ЗЗД, на
която е основана исковата претенция, доколкото
не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е
платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно; всеки солидарен
длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите
съдлъжници за разликата.
Регресните задължения са различни от солидарните задължения
спрямо кредитора и тяхната функция е да се възстанови имущественото равновесие
между съдлъжниците. Нормата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД е конкретно приложение на основния
правен принцип за недопустимост на
неоснователното обогатяване, прокаран по най-общ начин в разпоредбата на
чл. 59 ЗЗД. Правилото на чл. 127, ал. 1 ЗЗД не е въведено, за да създаде самото
то на свой ред неоснователно обогатяване.
Така, солидарно отговорните спрямо пострадалия
делинквенти, отговарят един спрямо друг в зависимост от степента на
съпричиняване на вредоносния резултат – ако приносът на единият делинквент е
по-голям, то и отговорността му във вътрешните отношения ще бъде по-голяма.
Съответно ако солидарните длъжници са получили насрещна престация от кредитора,
делът на всеки от тях ще зависи от
степента, в която съответният длъжник се е възползвал от нея. Този, който не е
получил нищо, не отговаря спрямо останалите /така проф. Ангел Калайджиев,
„Облигационно право“, Вътрешни отношения между солидарните длъжници/.
От съдържанието на разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД е
видно, че от решаващо значение за регресната отговорност са вътрешните
отношения между съдлъжниците. Те могат да бъдат предмет на вътрешна
договореност между тях. Но понякога за вътрешните отношения между солидарните длъжници
могат да се правят изводи въз основа на обективни факти, независимо от външно
изявената воля на съдлъжниците по уреждане на отношенията им в отделен договор,
в случая споразумение. Както е приел и Апелативен съд – Пловдив в определение №
294 / 02.09.2020 год. по ч.т.д. № 484/2020 год., постановено по повод обжалване
на определение за допускане на обезпечение по настоящото дело, вътрешните отношения между съдлъжниците са
материализирани в самия договор за кредит. Той е достатъчен източник на
информация за отношенията им.
На първо място П.Г. няма качеството на съкредитополучател
по договора за кредит, отпуснатият кредит не се превежда по нейна сметка и
липсват твърдения и доказателства заетата сума да е ползвана от нея. След като
тя не се е възползвала от сумата, отпусната от кредитора на кредитополучателя,
тя не се е и обогатила без основание като не е участвала при връщането й на
банката.
На второ място, от значение е целта на кредита – той е
отпуснат, за да рефинансира по-рано възникнали задължения на дружеството „Текстил
груп“ ЕООД към „Банка ДСК“ ЕАД. Липсват твърдения и доказателства физическото
лице П.Г. да е участвала в лично качество в кредитното правоотношение от 2011
год. Процесният кредит не е отпуснат, за да погаси задължения по личен кредит
на физическото лице Г.. Отпуснатите на „Текстил груп“ ЕООД средства са усвоени
за рефинансиране на дружествените му задължения към банката, възникнали по
предходен договор за кредит.
На трето място,
солидарната отговорност, поета от Г., има очевидно обезпечителен, а не
самостоятелен характер, въпреки че участието й в договора не е дефинирано
изрично като поръчителство. Обезпечителната функция на участието й в кредитното
правоотношение е видно от уговорките по кредитния договор, според които
кредитополучателят поема лично задължение да погасява кредита при условията на
договора и погасителния план /чл. 15.1.б/, а съдлъжникът отговаря пред
кредитора в случай на неизпълнение по
договора от страна на кредитополучателя /чл. 26, чл. 15.2/. Посочената уговорка
изключва възможността да се приеме, че съдлъжникът дължи погасяване на кредита
наравно с дружеството, усвоило същия, извършвайки ежемесечни погасителни
вноски, а сочи, че встъпването в дълг има обезпечителен характер, гарантиращ
възможността на банката да се удовлетвори и от имуществото на съдлъжника, в
случай на неизпълнение от кредитополучателя. От това следва, че при евентуално изпълнение
от съдлъжника, наложило се в случай на неизпълнение от кредитополучателя, съдлъжникът
би имал регрес по чл. 127 ЗЗД спрямо неизпълнилия кредитополучател, а не
обратното.
Ето защо, дори да са налице основания да се приеме, че оспореното
от ищеца споразумение от 15.04.2015 год., уреждащо изрично вътрешните отношения
между солидарните длъжници, следва са се изключи от доказателствения материал
по делото, то от самия договор за кредит следва извод, че във вътрешните
отношения между кредитополучателя и солидарния длъжник липсва основание за
приложение на чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Съдлъжникът не се е възползвал от престацията
на кредитора, пред който е поел солидарна отговорност. С платените от
кредитополучателя на банката суми в изпълнение на личния му дълг, съдлъжникът
не се е обогатил без основание за сметка на кредитополучателя. Липсват
предпоставките за възникване на регрес на платилия дълга кредитополучател за
половината от платеното на кредитора спрямо съдлъжника, поел наред с него пред
кредитора солидарна отговорност при неплащането на дълга.
Поради изложеното
съдът формира извод, че в полза на кредитополучателя „Текстил груп“ ЕООД не се
е породило материалното регресно по характера си право да търси от П.Г. половината
от доброволно заплатеното от дружеството на банката задължение по договора за
кредит.
Тук следва да се обсъди и договора за цесия, на който ищецът основава материално-правната си
легитимация.
С договора за цесия от 22.07.2020 год. „Текстил груп“
ЕООД, в качеството на цедент, е прехвърлил на цесионера „Истейт пропърти
глобал“ ЕООД право, което е считал, че притежава. Правото, предмет на договора
за цесия, не е съдебно признато и видно от развитието на настоящото
производство, е спорно. Обстоятелството, че с решението по настоящото дело се
приема, че спорното регресно право не е възникнало в патримониума на цедента
„Текстил груп“ ЕООД, не означава, че договорът за цесия е с липсващ предмет и
като такъв е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Липсва нормативно изискване прехвърленото вземане да бъде
безспорно. Както договорът за продажба на чужда вещ не е нищожен – той единствено
не е способен да породи вещен ефект, но е валиден и поражда облигационно
действие между страните, така и прехвърлянето на чуждо /спорно/невъзникнало/ право
не прави договора за прехвърлянето му нищожен. Договорът за цесия на непородено
материално право е валиден, но не може да породи транслативния си ефект. Подобна
хипотеза е предвидена в разпоредбата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД – ако прехвърлянето
е възмездно, кредиторът отговаря за
съществуването на вземането по време на прехвърлянето.
Ето защо, съдът приема, че договорът за цесия от
22.07.2020 год., който е съобщен на Г. /обстоятелство, обявено за безспорно
между страните/, не е нищожен.
Но той не е бил способен да прехвърли имущественото право,
което е негов предмет, тъй като прехвърлителят „Текстил груп“ ЕООД не е
притежавал това право. Основен принцип в правото е, че никой не може да
прехвърли право, което сам не притежава.
„Текстил груп“ ЕООД не е притежавало регресно право,
вземане спрямо П.Г. и поради това не го е прехвърлил на цесионера с договора за
цесия от 22.07.2020 год.
С оглед изложените мотиви, предявеният осъдителен иск е неоснователен.
Като такъв следва да се отхвърли.
По въпроса за разноските:
На ответника е предоставена безплатна правна помощ от адвокат при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /л. 112/. Предвид отхвърлянето на иска, на
основание чл. 38, ал. 2, предл. последно ЗА, дължимото за тази помощ адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено в полза на адвокат Р.А.. Размерът на
адвокатското възнаграждение за дело с процесния материален интерес, определен в
съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 МРАВ, е 2 717,50 лв. Тази сума
следва да се присъди в полза на упълномощения адвокат, като на основание чл.
78, ал. 3 ГПК се възложи върху ищцовата страна, предявила неоснователен иск,
подлежащ на отхвърляне.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „ИСТЕЙТ ПРОПЪРТИ ГЛОБАЛ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ж.к. „Тракия“, бл. 286, вх. А,
ет. 1, ап. 2, представлявано от управителя С.Г.С., против П.П.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, за присъждане на сумата
72 916,65 лева, представляваща половината
от платената от „Текстил груп“ ЕООД, ЕИК *********, на „Банка ДСК“ ЕАД сума в
размер на 145 833,30 лв. в периода от 10.08.2015 год. до 10.10.2016 год.
по договор за кредит № 13 / 14.04.2015
год., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитор, „Текстил груп“ ЕООД, в
качеството на кредитополучател и П.П.Г., в качеството на съдлъжник, дължима
на основание чл. 127, ал. 1 ЗЗД, което вземане ищецът „Истейт пропърти глабал“
ЕООД е придобил по силата на договор за цесия, сключен с „Текстил груп“ ЕООД на
22.07.2020 год.
О С Ъ Ж Д А „ИСТЕЙТ ПРОПЪРТИ ГЛОБАЛ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ж.к. „Тракия“,
бл. 286, вх. А, ет. 1, ап. 2, представлявано от управителя С.Г.С., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на процесуалния представител на ответника П.П.Г. -
адвокат Р.Н.А. ***, с персонален номер *******, код по Булстат *********, с адрес гр. Пловдив, бул. „Шести септември“ № 152,
„Легис Център“, ет. 4, офис 4-4Б, сумата
2717,50 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Окръжен
съдия: ……………………….