Решение по дело №5150/2018 на Районен съд - Враца

Р Е Ш Е Н И Е  № .....

 

гр. Враца, 24 юли 2019 г.

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански състав, в публично заседание на 04.07.2019 г. в състав:

 

                                                                 Районен съдия: Иван Иванов

 

при участието на секретаря Мария Богданова

като разгледа докладваното от съдия Иванов гражданско дело № 5150 по описа за 2018 г. на Врачанския районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.

Образувано е по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 срещу А.А.С. с ЕГН ********** ***.

В същата се твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ********* и ответника А.С. съществува валидно облигационно отношение въз основа на договор за паричен заем с № 2810920/16.05.2017 г., както и въз основа на Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ********* и ред за предоставяне на потребителски кредити от същото дружество, представляващи неразделна част от договора. С подписването на договора заемодателят предоставил на заемателя парична сума в размер на 750,00 лева. Твърди се, че съгласно разпоредбите на договора за паричен заем, заемателят се е задължил да върне кредита заедно с договорната лихва, която е в размер на 72,51 лева, на тринадесет равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 63,27 лева, или общо в размер на 822,51 лева. Твърди се също, че срокът на договора е изтекъл с последната погасителна вноска, дължима на 15.11.2017 г. и същият не е обявяван за предсрочно изискуем. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем заемателят се задължил да представи посоченото в същата разпоредба обезпечение, като при неизпълнение на основание чл. 4, ал. 2 от договора заемателят дължал неустойка в размер на 339,04 лева, която следвало да бъде изплатена разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, или към размера на всяка вноска се добавяла сума в размер на 26,08 лева. На заемателя била начислена и лихва за забава в общ размер на 54,89 лева, изчислена върху непогасената част от главницата, считано от 15.06.2017 г. до 05.12.2018 г., а на основание Тарифата на „Изи Асет Мениджмънт“ АД била начислена такса разходи в размер на 45,00 лв. Сочи се, че към настоящия момент ответникът е заплатил по договора сумата 106,00 лева.

На 01.12.2017 г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ********* и ищцовото дружество, по силата на което процесното вземане станало собственост на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно с всички привилегии и обезпечения.

Поради неизпълнението на ответника, на 23.07.2018 г. ищецът подал срещу ответника заявление по чл. 410 от ГПК за горепосочените суми, било образувано ч. гр. дело № 3267/2018 г. на Врачански районен съд, като съдът уважил заявлението и издал заповед № 2053 от 26.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Заповедта за изпълнение е връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, чрез залепване на уведомление на постоянния му и настоящ адрес, а видно от служебно изисканата от съда справка от ТД на НАП-Велико Търново, офис Враца ответникът няма действащи трудови договори, поради което е предявен настоящият иск.

Искането към съда е да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата 696,82 лева-главница по договор за паричен заем с № 2810920/16.05.2017 г.; сумата 62,42 лева, представляваща договорна лихва за периода от 14.06.2017 г. до 15.11.2017 г.; сумата 45,00 лв., представляваща такса разходи; сумата 296,31 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4, ал. 1 от договора; сумата 54,89 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.06.2017 г. до 05.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.12.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед № 2053 от 26.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 3267/2018 г. на Врачански районен съд. Претендира разноски както по исковото, така и по заповедното производство.

Предявените обективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 86 и чл. 92 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД).

Ответникът А.А.С., чрез особения си представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК адв. М.М., е подал писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни по следните съображения: по делото липсват доказателства относно съществуването и изискуемостта на процесните вземания; ищецът не притежава активна материалноправна легитимация да претендира посочените в исковата молба суми; липсва редовно уведомяване на ответника за настъпилата цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, поради което липсва основание за ангажиране на отговорността на ответника към ищеца по процесния договор за заем.

В заповедното производство-ч. гр. дело № 3267/2018 г. на Врачанския районен съд липсва подадено от длъжника А.А.С. възражение по чл. 414 от ГПК, тъй като исковата молба по настоящото дело е подадена на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК-след залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК на постоянния и настоящ адрес на длъжника.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и възраженията на страните, приема за установено следното:

От фактическа страна.

Представен е договор за паричен заем № 2810920 от 16.05.2017 г., видно от който между „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* и ответника А. С. бил сключен договор за потребителски паричен кредит за сумата 750,00 лв., която е следвало да бъде погасена на 13 двуседмични вноски, всяка от които в размер на 63,27 лв. По този начин, съгласно договора, страните са уговорили ответницата да върне на заемодателя сума в общ размер на 822,51 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35,00 % и годишен процент на разходите на заема – 41,17 %. Видно е също така, че ответникът е подписал договора на датата на сключването му – 16.05.2017 г. Съгласно посочения в договора погасителен план крайният срок за издължаване на кредита е 15.11.2017 г.

Установява се от приложените към исковата молба рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение № 1 към него от 01.12.2017 г., че с тях „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ООД с ЕИК *********, чиито правоприемник е ищецът, вземанията си по горепосочения договор за заем.

От приложеното известие за доставяне с № 822605 се установява, че писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2810920, адресирано до ответника А.С., с което същият се уведомява, че процесното му задължение към „Изи Асет Мениджмънт“ АД е придобито от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 16.11.2010 г., е върнато в цялост като непотърсено.

В исковата молба са наведени твърдения, че ответникът е извършил плащания по процесния договор за кредит, възлизащи на сумата 106,00 лв., която при разпределяне съгласно съдържащия се в договора погасителен план и при отнасяне на погашенията по предвидения в договора начин към задълженията за главница, договорна лихва, неустойка по чл. 4 от договора и такса разходи за събиране на задълженията е достатъчна за покриване на главница в размер на 53,18 лв., договорна лихва в размер на 10,09 лв., неустойка в размер на 42,73 лв.

От правна страна.

Със заявлението по чл. 410 от ГПК и с исковата молба процесните задължения се претендират въз основа на настъпил краен срок за издължаване на кредита – 15.11.2017 г., който е бил настъпил към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.07.2018 г., поради което съдът приема, че изискуемостта на задълженията е налице.

Видно от договор за паричен заем № 2810920 от 16.05.2017 г., „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е предоставил на ответника А.С. в заем парична сума в размер на 750,00 лева, а ответникът се е задължил да върне заема в сроковете и по реда, предвидени в договора.

В исковата молба се сочи, че към настоящия момент ответникът е заплатил по договора сумата 106,00 лева. Исковата молба е връчена на ответника чрез особен представител и това твърдение не е оспорено, поради което съдът приема за безспорно обстоятелството, че ответникът е заплатил именно сума в такъв размер по договора.

С рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение № 1 към него от 01.12.2017 г. „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е прехвърлило на праводателя на ищеца вземанията си по процесния договор за заем, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.

Видно от намиращото се на л. 19 от делото пълномощно, с него „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е упълномощило ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници прехвърлянето на задълженията им по приложение № 1 от 01.12.2017 г. към рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на задължения (цесия).

Въпреки че по делото не са представени доказателства ищеца, в качеството си на пълномощник на цедента „Изи Асет Мениджмент“ АД, да е уведомил надлежно ответника за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, ответникът следва да се счита за редовно уведомен за цесията поради следното:

Съгласно трайната практика на съдилищата, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В този смисъл изрично: решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г. на Върховния касационен съд, II т. о. и решение № 109 от 13.07.2016 г. по търг. дело № 1050/2015 г. на Върховния касационен съд, I т.о., постановени в производство по чл. 290 от ГПК. С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на ответника.

В заповедното производство съдът се е произнесъл въз основа на изложените в заявлението по чл. 410 от ГПК твърдения, без да ги проверява. В образуваното на основание чл. 415, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 47, ал. 5 от ГПК исково производство обаче съдът е длъжен, въз основа на събраните по делото доказателства и закона, да извърши проверка за наличието, изискуемостта и ликвидността на претендираните вземания, включително дали са налице нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и неравноправни по смисъла на ЗЗП  уговорки в договора за паричен заем, особено предвид обстоятелството, че с отговора по чл. 131 от ГПК особеният представител на ответника е оспорил всички предявени искове като неоснователни и недоказани. При извършването на тази проверка съдът намира следното:

Към момента на сключване на процесния договор е действал Закона за потребителския кредит, който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите, който урежда защита на особена категория длъжници. Процесният договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 10-12 и чл. 24 от ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10-12 от ЗПК поставят определени изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са задължителни, а когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния случай, представеният договор за потребителски кредит между страните има необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е в размер на 41,17 %, а ГЛП е 35,00 %.

Към датата на сключването на договора следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.

 

 

 

 

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г., решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

 

 

 

В случая по процесния договор лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между страните ГПР от 41,17 % не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за времето на сключване на договора от 10,00 %, при определения от БНБ основен лихвен процент (0 % за целия период на договора) и 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че става дума за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока са следните решения на Върховния касационен съд: Решение № 906 от 30.12. 2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г., II г.о.; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., II г.о., Решение № 378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело №315/2005 г., II г. о. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,00%. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,17 % годишно е повече от четирикратно по-висок от размера на законната лихва.

С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Следва също да се има предвид, че съгласно съдържанието на договора, същият е сключен по предложение, направено от заемодателя и при действието на приложение към договора, също предложено от заемодателя, като по делото не са представени доказателства, че на заемателя е дадена възможност да влияе върху съдържанието им.

С оглед гореизложеното, съдът счита, че горепосочените уговорки не са индивидуално уговорени – изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съдът намира също, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоставеност.

Става дума за договор за потребителски кредит, като при установяване на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им – по аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съдът приема за нищожна и неравноправна и предвидената в чл. 4, ал. 2 от договора уговорка за неустойка по следните съображения:

Според чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

Според чл. 4, ал. 2 от договора неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на заемодателя, чрез осигуряване на едно от следните обезпечения: двама поръчители или банкова гаранция. От начина, по който е уредено в чл. 4, ал. 1 задължението на кредитополучателя за осигуряване на двама поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, тъй като изискванията към двамата поръчители са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Такива са например изискванията, свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли неплатени осигуровки за последните две години и има ли сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Същите съображения важат по отношение на изискването, свързано с осигуряване на банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, обезпечаваща не само главницата по заема, а също и възнаградителната лихва, тъй като на практика банковата гаранция се издава само в случаите, когато съконтрагентът по договора за банкова гаранция има открита сметка в същата банка с достатъчна наличност за покриването на сумата по банковата гаранция или предостави обезпечение, например залог върху вземане или ипотека. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че уговорката за неустойка е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора. Съдът намира, че поради тези особености на договора, уговорката за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл: Тълкувателно решение № 1/2009 г. на Върховния касационен съд, ОСТК.

Относно претенцията за начислените на основание Тарифа на „Изи Асет Мениджмент“ АД разходи за изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни обаждания и посещения на адреса на заемополучателя:

Съдът констатира, че по делото липсват каквито и да било доказателства служител на „Изи Асет Мениджмент“ АД или служител на ищцовото дружество да са изпращали напомнителни писма, електронни съобщения, да са се обаждали по телефона и да са посещавали адреса на заемополучателя, а наред с това размерът на тези разходи не е нито определен, нито определяем, поради което относно тези разходи искът се явява неоснователен и недоказан и на това основание.

При съобразяване, че претенцията на ищеца за главница е в размер на сумата 696,82 лв., безспорното между страните обстоятелство, че ответникът е заплатил по договора сума в размер на 106,00 лв., както и това, че единственото дължимо от ответника на ищеца вземане е това за главница по предоставения потребителски кредит – аргумент от чл. 23 от ЗПК, предявеният иск се явява основателен и доказан само до размера от 590,82 лв.-главница, а за разликата до пълния предявен размер от 1 554,44 лв. искът подлежи на отхвърляне.

По разноските:

При този изход на делото ответникът дължи на ищеца разноски, съразмерно с уважената част от исковете. По заповедното производство-ч. гр. дело № 3096/2017 г. на Врачански районен съд ищецът е направил разноски в размер на 75,00 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, от които му се следва сумата 38,35 лв. По настоящото дело-гр. дело № 5150/2018 г. на Врачански районен съд ищецът е направил разноски в размер на 480,44 лв. за държавна такса, депозит за особен представител и юрисконсултското възнаграждение (последното определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, във вр. 1 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 100,00 лв.), от които му се следват 245,67 лв.

Ответникът не е поискал присъждане на разноски и не е представил доказателства за направени такива, поради което съдът не му присъжда разноски.

Така мотивиран, Врачанският районен съд

 

Р     Е     Ш    И  :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по отношение на А.А.С. с ЕГН ********** ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф. 4 сумата 590,82 лева – главница по договор за паричен заем с № 2810920 от 16.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 23.07.2018 г. до изплащане на сумата, за която сума е издадена за които суми е издадена заповед № 2053 от 26.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 3267/2018 г. на Врачански районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 от ГПК като неоснователен, както следва: за главница – за разликата от уважения размер 590,82 лв. до пълния предявен размер 696,82 лв. – погасен чрез плащане, за сумата 62,42 лева, представляваща договорна лихва за периода от 14.06.2017 г. до 15.11.2017 г. – недоказан; за сумата 45,00 лв., представляваща такса разходи – недоказан; за сумата 296,31 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4, ал. 1 от договора – недоказан; за сумата 54,89 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.06.2017 г. до 05.12.2018 г. – недоказан.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК А.А.С. с ЕГН ********** *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф. 4 сумата 38,35 лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по ч. гр. дело № 3267/2018 г. на Врачански районен съд, както и сумата 245,67 лева – разноски за държавна такса, депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение по гр. дело № 5150/2018 г. на Врачански районен съд, съразмерно на уважената част от исковете.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на  страните.

 

 

 

                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: