№ 287
гр. Шумен, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Ралица Ив. Хаджииванова
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно гражданско
дело № 20223600500236 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №101/18.02.2022г. по гр.д.№1991/2021г. по описа на ШРС ,съдът е
прогласил за частично нищожна клаузата по чл.9.1 от договор за потребителски кредит №
**********, сключен на 04.08.2020 г. между С. С. А., с ЕГН ********** и адрес: село М... и
„Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ...., седалище и адрес на управление: гр. С...., за сумата 365.41
лева, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22
ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, осъдил е „Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ...., седалище и адрес на
управление: гр. С...., да плати на адвокат М. В. М. от АК Пловдив, с адрес: гр. П.... Б,
адвокатско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, осъдил
е С. С. А., с ЕГН ********** да плати на „Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК .... сумата 100 (сто)
лева юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, осъдил е „Ти би ай
банк“ ЕАД да плати в полза на Държавата, към бюджета на съдебната власт, по сметка на
РС Шумен, с IBAN BG20 BUIN 7014 3130 2030 14, при ТБ „Алианц България“ АД – Шумен,
сумата 50.00 (петдесет) лева, държавна такса в производството, на основание чл. 78, ал. 6
ГПК.
Решението е обжалвано от ответника „Ти би ай банк“ ЕАД гр.София ,действащо
,чрез юрисконсулт Владимир Цветков в частта му с която е уважен установителният иск до
размера на сумата от 365.41лв. като незаконосъобразно и неправилно по изложените в
жалбата съображения. Жалбоподателят моли решението да бъде отменено в обжалваната му
част и вместо това съдът да постанови ново с което да отхвърли изцяло предявения иска и
да му се заплатят разноските по делото.
1
Въззиваемата страна С. С. А., действаща, чрез пълномощника си адв.М. В. М. от
АК-Пловдив е депозирала отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК с които оспорва жалбата
като неоснователна и моли съдът да потвърди обжалваното решение .
Производството по делото е образувано и по депозирана частна жалба от С. С. А.,
действаща, чрез пълномощника си адв.М. В. М. от АК-Пловдив срещу определение
№845/11.04.2022г. по гр.д.№1991/2021г. по описа на ШРС постановено по реда на чл.248 от
ГПК .
В срока по чл.276 ал.1 от ГПК „Ти би ай банк“ ЕАД гр.София ,действащо ,чрез
юрисконсулт Владимир Цветков е депозирало отговор на частната жалба с която я оспорва
като неоснователна и недоказана и моли съдът да потвърди обжалваното определение.
Въззивните жалби са депозирани в срок , от надлежни страни и са допустими.
Разгледани по същество въззивната жалба е неоснователна , а частната жалба е
основателна.
След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Като обсъди основанията и доводите изложени от страните ,както и събраните по
делото доказателства ,съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Ищецът в исковата си молба е предявил установителен иск с правно основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД , вр. с чл.11, вр. с чл.22 от ЗПК съдът да прогласи нищожността на
клаузата на чл.9.1 от от договор за потребителски кредит № **********, сключен на
04.08.2020 г. между С. С. А. и „Ти би ай банк“ ЕАД предвиждаща ГЛП 54.88%.
Между страните по делото не е спорно ,че са сключили договор за потребителски
кредит № **********/04.08.2020 г. за сума в размер на 1 647.25 лв., за срок до 05.10.2021
г., при ГПР 49.36 % и годишен лихвен процент 54.88 %.. Общата дължима сума, състояща се
от главница и лихви възлиза на 2 176.91 лева, договорена за погасяване на месечни вноски
от по 181.41 лева всяка, съгласно погасителен план обективиран в договора. Съгласно
клаузата на чл. 9.1 от договора лихвеният процент, с който се олихвява предоставения
кредит, изразен като годишен лихвен процент е 54.88 %, а съгласно клаузата на чл. 10 от
договора, годишния процент на разходите е 49.36 %.. Съгласно погасителния план за
предоставената в заем сума заемателят дължи лихва общо 529.66 лева, при което общо
дължимата от потребителя сума възлиза на 2 176.91 лева.
Сключения договор за потребителски кредит, има характер на потребителски
кредит по чл. 9 и сл. ЗПК, поради което, като условие за неговата действителност намират
приложение императивните изисквания уредени в ЗПК. В настоящия случай след изследване
на съдържанието на договора, съдът намира, че потребителския кредит е недействителен,
поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така,
в процесния договор са посочени само абсолютните стойности на лихвения процент по
2
заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 49.36%). В този порядък следва да се посочи, че съобразно
разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно
посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса, като в
случая размера само на лихвата по договора е 54.88%, която е компонет от ГПР го
надвишава по размер. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото в договора и тарифата към заема се включват и други
разходи и по този начин не става ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето
защо са неясни, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Също така в
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че: "Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредита. В настоящият случай ГПР е в размер на 49.36 %, което е почти до размера на
максимума, като в него се включват освен лихви и редица други разходи/§1, т.1 от ДР на
ЗПК/ . В договора формално посоченият размер на ГПР е под петкратният размер , но
уговорената в договора лихва от 54.88%, която е компонент от ГПР сама по себе си
3
надвишава размера на ГПР и след като в нея се включат и другите разходи по договора
размера на ГПР надвишава този посочен в чл.19 ал.4 от ЗПК .
Съобразно гореизложеното, сключения между ищеца и ответницата договор за
кредит се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и това води
до извода ,че и клаузата по т.9.1 от договора също е нищожна и такава лихва от ищцата не
се дължи , а тя дължи връщане само на чистата стойност на кредита представлява
главницата по него в размер на 1647.25лв., но не и възнаградителната лихва по договора
в размер на 529.66лв.
ШРС е уважил иска само до размера на сумата от 365.41лв., но тъй като
положението на жалбоподателя не може да се влошава ,то решение следва да се потвърди в
обжалваната му част.
По разноските : Предвид изхода от спора пред ШРС на адвокат М. В. М. от АК
Пловдив осъществил безплатно процесуално представителство на ищцата по делото следва
да се присъди адвокатски възнаграждение на осн.чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.38 ал.1 т.2 от ЗА
определено на осн.чл.7 ал.1 т.4 от Наредба №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на 413.94лв. С решението му е присъдена сумата от
100лв., поради което следва обжалваното определение на ШРС постановено по реда на
чл.248 от ГПК да се отмени и вместо това решението на ШРС да се измени и на адвоката да
се присъдят още 313.94лв. за адвокатски хонорар.
Предвид изхода от спора пред ШОС на дружеството жалбоподател не се следват
разноски по делото за въззивната инстанция , а той следва да се осъди да заплати на адвокат
М. В. М. от АК Пловдив адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. с
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за въззивната инстанция в размер на 600лв.
Сумата от 15лв. за държавна такса по делото за депозираната частна жалба от
ищцата е недължимо внесена , тъй като тя е освободена от държавни такси по делото и
следва да се върне на адв. М. В. М. от АК Пловдив , който я е внесъл, по посочена от него
банкова сметка.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.271 от ГПК , съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №101/18.02.2022г. по гр.д.№1991/2021г. по описа на
ШРС, в обжалваната част.
ОТМЕНЯ определение №845/11.04.2022г. по гр.д.№1991/2021г. по описа на ШРС,
като вместо това постановява:
Изменя решение №101/18.02.2022г. по гр.д.№1991/2021г. по описа на ШРС в частта
му за разноските , като :
ОСЪЖДА „Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ...., седалище и адрес на управление: гр.
4
С...., да плати на адвокат М. В. М. от АК Пловдив, с адрес: гр. П.... Б, адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за първата
инстанция в размер на още 313.94лв.
ОСЪЖДА „Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ...., седалище и адрес на управление: гр.
С...., да плати на адвокат М. В. М. от АК Пловдив, с адрес: гр. П.... Б, адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за въззивната
инстанция в размер на 600лв.
ОСЪЖДА „Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ...., седалище и адрес на управление: гр.
С...., да плати държавна такса по делото в размер на 15лв. за въззивно обжалване по
депозираната частна жалба по сметка на ШОС.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5