Р Е Ш
Е Н И Е
№ .............
Гр.
Нови пазар, 30.03.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Новопазарският районен съд, 4 състав, в открито публично съдебно заседание от 06.02.2018 г., като разгледа докладваното от районен съдия Петина Николова гр.д. № 288 по описа на съда за 2017 г. при секретаря Диана Славова, за да се произнесе взе предвид следното:
Подаденият иск е с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 430 от ТЗ.
Делото е образувано по искова молба вх. № 1554 от 10.03.2017 г., подадена от “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С., ул. “***” № 37, ЕИК *********, представлявано от изп. Директори В.Х.Х. и Д.К.К., с пълномощник юриск. Д.И., срещу Р.Б.Ж. с ЕГН ********** ***. В исковата молба се твърди, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК, за което е образувано ч.гр.д. № 1260/2016 г. на Районен съд Нови пазар. Вземането на банката касаело неплатени главница от 7 912,17 евро – главница по договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г.; 2 921,92 евро – договорна лихва за периода от 15.06.2012 г. до 15.02.2016 г.; 4 186,53 евро – наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 18.12.2016 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.12.2016 г. до изплащане на вземането, както и направените съдебни и деловодни разноски. Съдът издал заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, но в дадения на длъжника законен срок същият е подал възражение по чл. 414 от ГПК. На основание чл. 415 от ГПК съдът дал на заявителя едномесечен срок за предявяване на иск за установяване на вземането по извлечението от счетоводните книги на банката. Ищецът изрично сочи, че подава настоящата искова молба във връзка с указанията на съда и в дадения му едномесечен срок. В исковата молба се твърди, че ищецът и ответницата сключили Договор за банков кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г., с който на ответницата била отпусната сумата в размер на 8000 евро. Целта на кредита била погасяване на друго задължение на ответницата към същата банка, а именно това по договор за кредитна карта № 138РКО-А-0403 от 15.12.2007 г. в тази връзка ответницата подала молба вх. рег. № R593582 от 03.02.2012 г., за отпускане на кредит от 8000 евро с цел погасяване на текущи задължения. Представила е и всички необходими за това документи. Срокът за издължаване по сключения договор за банков кредит бил 15.02.2007 г. и изтекъл, но задълженията не били погасени. Посочените по-горе суми не били платени на банката. Ищецът иска от съда да признае за установено спрямо ответницата, че му дължи сумата по издадената заповед за незабавно изпълнение. Иска се заплащане на разноските и по настоящото исково производство.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исканията направени с исковата молба. Моли съдът да не кредитира показанията на свидетеля, доведен от ответницата. Счита, че по делото безспорно са установени размера и основанието на вземането, поради което моли съда да уважи иска.
В предоставения на ответника Р.Б.Ж. едномесечен срок е постъпил отговор, с който се оспорва основателността на предявената претенция. По съществото си с отговора са направени възражения за погасяване на вземанията поради изтекла погасителна давност с правно основание чл. 110 и сл. от ЗЗД; възражение за нищожност на договора на основание чл. 146, във вр. с чл. 143, т. 9 и т. 10 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, както и за унищожаемост на договора на основание чл. 30 и чл. 33 от ЗЗД, както и възражение за изпълнение на задължението. С отговора си ответницата чрез своя процесуален представител твърди, че знае за сключването само на първият договор за издаване на кредитна карта и овърдрафт по сметка, с които ѝ били предоставена сумата от 5000 лв. и кредитна карта за усвояването на тази сума. Твърди, че на 29.02.2012 г. от банката ѝ връчили предизвестие за прекратяване на този договор като ѝ било предложено договорът да бъде трансформиран в договор за потребителски кредит с цел погасяване на непогасената сума по договора за кредитна карта. Това се случило в централата на „ПИБ“ АД гр. С., където тя била повикана след няколко заплашителни, според твърденията на ответницата, обаждания на служители на банката, за да подпише документи по оформяне на приключването на сделката. Там ѝ били дадени да подпише документи, които тя смятала, че касаят обявяване предсрочна изискуемост на договора за кредитна карта. Било ѝ обяснено, че, ако продължи да внася по 100-200 лв. всеки месец, от банката нямало да предприемат действия по принудително събиране на вземанията. Твърди, че никога не била получавала сумата от 8000 евро, а само сумата от 5000 лв. по договора от 2007 г., като до 2016 г. редовно правела вноски по така предоставения ѝ кредит. Счита, че е налице недопустимо трансформиране на един нищожен договор за ползване на кредитна карта в друг нищожен договор – този за предоставяне на потребителски кредит. Двата договора били нищожни, тъй като противоречали на чл. 143, т. 9 и т. 10 от ЗЗП. При така изложеното моли исковите претенции да бъдат отхвърлени. Освен това се прави възражение за унищожаване на договора поради това, че е сключен под заплаха и при крайно неизгодни условия поради крайна нужда, т.е. на основание чл. 30 от ЗЗД и чл. 33 от ЗЗД. Направено е и възражение за противоречие на клаузата за начислените лихви с добрите нрави, тъй като размера на начисляваната лихва надвишавал три пъти законната лихва. Това възражение е за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Твърди се още, че получената от ответницата главница била изцяло заплатена от нея. Прави се възражение за изтекла погасителна давност за част от лихвите. По посочените причини моли съдът да отхвърли изцяло исковете и да присъди на ответницата разноски в производството.
В съдебно заседание процесуалния представител на ответницата поддържа твърденията, че вземанията са погасени по давност, както и че претенциите на ищеца се явяват недоказани и неоснователни. Оспорен е и по реда на чл. 193 от ГПК представения от ищеца искане за отпускане на кредит с вх. № R593582 от 03.02.2012 г., което е допуснато и разгледано от съда.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:
От представените по делото като писмени доказателства се установява, че Р.Б.Ж. е имала сключен с “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С. Договор за кредитна карта № 138РКО-А-0403 от 15.12.2007 г. с лимит на кредита по картата от 10000 лв.
До началото на 2012 г. ответницата натрупала задължения по кредитната карта, които надхвърляли 15000 лв. (10000 лв. главница, 455771 лв. лихва и 872,86 лв. такси) и които не били редовно погасявани от значителен период от време. По този повод с нея се свързали служители на “Първа инвестиционна банка” АД, клон Ш.. Посетили я в дома й в с. Енево и й изложили възможните варианти. Предложили й да преструктурира кредита. Разяснили й, че алтернативата е да се премине към принудително събиране на задължението.
Тъй като категорично не желаела принудително изпълнение, Р.Б.Ж. се съгласила на преструктуриране на кредита чрез изтегляне на нов кредит с по-малки вноски, но за по-дълъг период от време. За целта в гр. Нови пазар в офиса на “Първа инвестиционна банка” АД, Р.Б.Ж. е попълнила искане за отпускане на кредит с вх. № R593582 от 03.02.2012 г. за сумата в размер на 8000 евро за период от 120 месеца. Съдът не кредитира показанията на св. Деян Любенов, че това е станало в дома на ответницата в с. Енево. Възможно е при посещението в с. Енево да са й показвани документи, съдържащи условия на различни договори, но няма доказателства, които да подкрепят твърдението, че там тя е съставила искането и го е дала на служителите, които по-късно са го занесли в банката. От извършената съдебно почеркова експертиза се установява, че Р.Б.Ж. е попълнила имената си в началото на искането, както текста на заключителната страница – датата 13.01.2012 г., мястото гр. Нови пазар, името си в графата „Декларатори“, след което се е подписала под искането. Няма спор между страните, а и експертизата го потвърждава, че останалата част от текста на искането не е попълнен от нея. от показанията на св. Митко Борисов се установява, че той като служител на банката е попълнил елементите на евентуалния договор и другите данни на Р.Б.Ж..
С решение на управителния съвет на банката обаче искането не било одобрено във вида, в който е направено. Взето било решение сумата да бъде отпусната на клиента, но за период от 48 месеца. Причината била, че тя била вече на 61 г. и решили, че договор за 10 години криел повече рискове. Наистина това се установява само от показанията на св. Митко Борисов, но тези показания не противоречат на другите събрани доказателства. Те се подкрепят от факта, че в крайна сметка именно такъв договор е предложен на ответницата.
В крайна сметка между ответницата Р.Б.Ж. и “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С. бил сключен договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г. Договорът бил сключен в гр. Ш.. Това обстоятелство се кредитира от показанията на св. М. Б. и св. В. М.. Последната е уведомила ответницата за параметрите, при които изпълнителният съвет на банката е готов да й отпусне искания кредит за преструктуриране на старото задължение. Уведомила я е, че дори и при това положение една определена сума от 479,35 лв. не достига за закриване на цялото задължение. Съдът не кредитира показанията за св. Д. Л., че подписването на договора е станало в гр. С. при условия, които не са позволили на ответницата да се запознае с условията по договора. Тези показания противоречат на показанията на другите свидетели и на писмените доказателства, според които договорът е подписан в гр. Шумен. Те противоречат на логиката на събитията. Дори и на някоя дата през месец февруари 2012 г. Р.Б.Ж. да е била в гр. С., от банката няма как да са знаели това. По тази причина договорът няма да бъде изпратен в гр. С., а ще бъде изпратен в гр. Ш. в клона, с който Ж. е договаряла и с който е имала трайни отношения. Дори и служителите от банката да узнаят, че тя отсъства, няма да препращат договора до гр. С., което ще отнеме повече време, а просто ще я почакат на следващия ден да дойде в клона в гр. Ш.. Св. Д. Л. е син на ответницата и показанията му имат за цел да подкрепят нейната теза. Тази теза обаче, изложена в отговора се различава от изложената в хода по същество. Докато в отговора се твърдеше, че в ответницата не е знаела какво подписва в гр. С. – помислила си, че са документи за разсрочване на старото задължение. В хода по същество вече се твърди, че тя е знаела, че подписва договор за преструктуриране на старото задължение, но не е знаела параметрите на договора, тъй като не й е дадена възможност да прочете договора. Това няма как да бъде кредитирано, защото както уточни св. Валерия Маринова, задължение на тази свидетелка е да се обади на клиента и да му каже при какви параметри е одобрен кредита. Т.е. ответницата е разбрала за параметрите на договора от св. Маринова.
По силата на така сключения договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г. банката се задължила да предостави на ответницата банков кредит в размер на 8000 евро. Срокът за погасяване на кредита бил 48 месеца (т.е. 4 години) като в края на периода ответницата е трябвало да върне 11249,77 лв. Месечната вноска по кредита възлизала на 234,37 евро, с които се погасявали главница и лихви според приложение към договора погасителен план. Погасителния план също е подписан от ответницата и това е доказателство, че тя е била запозната с параметрите на договора, тъй като там са отбелязано основните параметри на договора – срок, месечна вноска, лихвен процент, годишен процент на разходите. Ако по някаква причина ответницата беше принудена да подпише договор без да има възможност да се запознае с текста на договора и погасителния план при самото подписване, тя е можела да стори това по-късно запознавайки се със своя екземпляр от договора и погасителния план и ако те се разминават съществено с параметрите, които тя е смятала, че договаря, щеше да оспори договора много по-рано, а не едва след иницииране на производство по принудително изпълнение.
По делото безспорно се оказа, че екземпляр от тези Общи условия не й е предоставян. Подписвайки договора обаче, тя е направила изявление, че е запозната с Общите условия на банката за този вид кредити.
Сумата по кредита била отпусната от банката, като видно от ССчЕ сумата по задължението по стария Договор за кредитна карта № 138РКО-А-0403 от 15.12.2007 г. било погасено – като за целта ответницата довнесла 480 лв. на 28.02.2012 г. Последното е още едно доказателство, че е била запозната с параметрите на договора и че е знаела, че става дума за договор за преструктуриране на договора, а не за разсрочване на старото задължение – внесла е точно сумата, която е била необходима, за да се погаси старото задължение.
От назначената по делото ССчЕ се установява, че с изключение на първата вноска по договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г. ответницата не е погасявала редовно и този кредит.
Към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по чл. 417 от ГПК – 19.12.2016 г. – ответницата е дължала на банката следните суми – 7912,17 евро главница по усвоения кредит; 2921,92 евро договорна лихва; 4186,53 евро наказателна лихва. Кредитът не е бил обявяван за предсрочни изискуем. Срокът за погасяване на кредитът е изтекъл на 15.02.2016 г. без да е изпълнен изцяло.
Видно от приложеното по делото ч.гр.д. № 1260 по описа на НПРС за 2016 г., образувано по подадено от ищеца “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С. заявление по чл. 417 от ГПК, съдът е издал заповед за незабавно изпълнение № 623 от 21.12.2016 г. и изпълнителен лист срещу ответника Р.Б.Ж., с която е осъдил същата да заплати на заявителя сумата от 7 912,17 евро – главница по договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г.; 2 921,92 евро – договорна лихва за периода от 15.06.2012 г. до 15.02.2016 г.; 4 186,53 евро – наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 18.12.2016 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.12.2016 до окончателното погасяване на вземането, както и деловодните разноски по заповедното производство.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът намира следното от правна
страна:
Правния интерес на ищеца от завеждането на установителен иск вместо осъдителен такъв е разпоредбата на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и се обосновава от наличието на развило се заповедно производство по чл. 417 от ГПК. Това безспорно се установи в настоящия процес – за претендираните суми съдът е издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 и чл. 418 от ГПК по ч.г.д. № 1260/2016 г. на НПРС.
Договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г. по съществото си представлява договор за банков кредит по смисъла на чл. 430 от ТЗ, с който банката се задължава да отпусне средства в определен размер на клиента, при лихва и условия, определени в договора, а клиента се задължава да върне всички суми (главница, възнаградителна лихва и други разноски) в определения в договора срок при месечни вноски, съгласно приложения към договора погасителен план.
По делото безспорно се доказа, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК ответницата Р.Б.Ж. е усвоила, сумата от 8000 евро чрез погасяване на старо задължение към същата банка.
Недоказано остана оспорването по реда на чл. 193 от ГПК на представеното като доказателство по делото искане за отпускане на кредит с вх. № R593582 от 03.02.2012 г. Единственото, което се установи е, че Р.Б.Ж. не е попълнила част от съдържанието на текста. Тя обаче е попълнила имената си в началото, както и всички данни за дата, година и се е подписала. В действителност няма нормативно изискване, че това съдържание следва да се попълни от клиента. Полагайки подписа си под попълненото съдържание, тя е заявила, че съдържанието в искането представлява нейната действителна воля. Няма доказателства съдържанието да е попълнено след подписването на празен документ от нейна страна. Няма спор и че именно това е искала тя като условия по евентуален договор с банката. Водим от горното оспорването следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
Несъстоятелни са твърденията на представителите на ответницата, че договорът е нищожен, поради противоречие с разпоредбите на чл. 146, във вр. с чл. 143, т. 9 и т. 10 от ЗЗП. Тези текстове обявяват за неравноправни клаузи тези, които налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора и позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. По тази причина това възражение се явява неоснователно. Първото положение беше категорично опровергано от събраните по делото доказателства. по-горе при излагане на приетата от съда фактическата обстановка и анализа на доказателствата бе подробно изложена защо съдът не приема за доказана тезата, че ответницата не е била запозната с параметрите на договора, който е сключила. За установяване на втората хипотеза не се събраха конкретни доказателства.
Неоснователно се явява и възражението, че ответницата не била запозната с общите условия на банката, действащи, както към датата на подписване на договора. С подписването на договора Р.Б.Ж. е извършила изявление, съдържащо се в чл. заключителната част от договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г., че е запозната с тях. Това изявление представлява изходящ от страната писмен документ. По този начин съдът приема за установено, че макар екземпляр от Общите условия да не й е представян, то тя по някакъв начин се е запознала с общите условия при сключване на договора – напр. чрез прочитането им преди или при сключване на договора. Трябва да се има предвид, че чл. 147а, ал. 3 от ЗЗП, който предвижда търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя е приет през 2014 г., т.е. след сключване на процесния договор за кредит. В текста на чл. 5, ал. 4 от Закона за потребителския кредит аналогичното изискване екземпляр от общите условия на кредитора да се предоставя на потребителя, също е въведено през 2014 г.
Неоснователно се явява и възражението, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави. В отговорът това възражение се мотивира с твърдението, че ответницата е имала старо задължение към банката в размер на 5000 лв., което след преструктурирането и към момента възлиза на 15000 евро. Това не отговаря на установената фактическа обстановка. Установи се, че задължението на ответницата към началото на 2012 г. е възлизало на повече от 15000 лв. – почти 8000 евро. Точно 8000 евро са й отпуснати за преструктуриране на кредита като в края на срока по новия кредит е трябвало да върне 11249,77 евро, т.е. оскъпяването е с по-малко от 50 %. Сумата от близо 15000 евро, които тя дължи към момента се е натрупала в резултат на натрупаните наказателни лихви, т.е. се дължи на виновно поведение на ответницата, а не на договорките с банката.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и и възражението, че процесният договор е унищожаем на основание чл. 30 и чл. 33 от ЗЗД. Абсолютно недоказани останаха твърденията, договорът да е сключен при условията на заплашване -чл. 30 от ЗЗД. Опасността да бъде предприето принудително изпълнение за събиране на старото задължение не е от такова естество, че да създаде страх, който да опорочи волята на ответницата. Тя е била човек, който е бил изправен пред труден избор – да бъде предприето изпълнение срещу имуществото й или да преструктурира задължението си. Тя е избрала втората опция. Няма как при съзнателно направен избор, договорът да е сключен „несъзнателно“, какъвто израз е използван в отговора. Не са налице основанията и за унищожаемост на договора по чл. 33 от ЗЗД – договорът да е сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. За да бъде унищожаем един договор на това основание, трябва да са налице три предпоставки – 1/ състоянието на едната страна да я е принуждавало да сключи сделката, 2/ причинна връзка между условията за сключване на сделката и самата сделка и 3/ сделката да бъде сключена при явно неизгодни условия. В настоящия случай съдът намира, че не се доказва третата предпоставка – явно неизгодните условия. Банковият кредит е сключен при общите за банката условия за лихва и годишен процент на разходите, срокът е съобразен със стандартите, които банката прилага за хора на тази възраст и няма индивидуално договорени клаузи.
По делото е направено възражение и за изтекла погасителна давност, което съдът също трябва да разгледа. В самото възражение не се уточнява каква част от вземането се счита за погасена по давност, но с оглед крайното искане за отхвърляне на исковете, съдът приема, че според ответницата, вземането е погасено по давност изцяло.
Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност в частта относно главницата. Категорично задължението за заплащане на отделните вноски по кредита не касае периодични плащания, които се погасяват с кратката тригодишна давност. В разпоредбата на чл. 111, б. „в” от ЗЗД законодателят има предвид плащания, които макар да произтичат от един и същи юридически факт, възникването им се обуславя и от изтичането на определен период от време. В случая с главницата по договор за кредит, задължението за плащане на главницата произтича от договора, но сумата не се променя с изтичането на определен период от време. Задължението на кредитоплучателя е да заплаща ежемесечно вноска не в размер, определен от банката в погасителния план, но той може да погаси и по-голяма сума или цялото задължение. По тази причина следва да се приеме, че за главницата се прилага общата 5-годишна давност. Тя не е изтекла, тъй като давността за нея почва да тече от дата, на която всяка вноска е станала изискуема. В погасителния план е определено ясно и точно за всяка месечна вноска, каква част от главницата и каква част то лихвата включва. С настъпването на датата за погасяване на всяка конкретна вноска, настъпва падежа за тази част от вземането и тя става изискуема. От доказателствата по делото се установява, че ответницата дължи 7912,17 евро главница по усвоения кредит. От погасителния план се установява, че тя не е заплатила изцяло дори първата погасителна вноска – в противен случай щеше да са останали за плащане 7825,63 евро най-много. Това означава,ч е най-старата изискуема част от главницата е с падеж от 15.03.2012 г. според погасителния план. Давността за нея изтича на 15.03.2017 г., но с подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК кредиторът е прекъснал давността, поради което главницата по кредита не е погасена в нито една част.
Предвид това съдът намира, че ответницата дължи на банката главницата от 7912,17 евро и в тази си част иска се явява основателен.
Предвид заключението на ССчЕ се установява, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК длъжникът не е платил и следните свои задължения към банката: 2 921,92 евро – договорна лихва за периода от 15.06.2012 г. до 15.02.2016 г. и 4 186,53 евро – наказателна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 18.12.2016 г., които са претендирани по ч.гр.д. № 1297/2016 г. на НПРС. Но с оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност за цялото вземане, съдът намира, че относно лихвите то се явява частично основателно. Давността за лихвите е по чл. 111, б. „в” от ЗЗД, т.е. кратката тригодишна давност, тъй като те са изрично посочени от законодателя в разпоредбата и тази давност започва да тече с изтичане на периода, за който се начисляват. Това означава, че всички лихви по-стари от три години преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК на 19.12.2016 г. са погасени по давност. По тази причина съдът намира, че искът за договорната лихва се явява основателен само за лихвите, които са падежирали след 19.12.2013 г. или за размера от 1091,09 евро за периода от 15.01.2013 г. (тогава настъпва падежа на първата непогасена по давност възнаградителна лихва според погасителния план) до 15.02.2016 г. Относно наказателните лихви същите са погасени, ако са начислени преди 19.12.2013 г., т.е. дължими остават наказателни лихви в размер на 2352,67 евро за периода от 19.12.2013 г. до 19.12.2016 г.
В посочените по-горе размери исковете се явяват основателни, а до пълния претендиран размер следва да бъдат отхвърлени.
По изложените по-горе причини съдът счита, че претендираните от ищеца вземания се установяват в размера от 7 912,17 евро – главница по договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г.; 1091,09 евро – договорна лихва за периода от 15.01.2013 г. до 15.02.2016 г.; 2352,67 евро – наказателна лихва за периода от 19.12.2013 г. до 18.12.2016 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.12.2016 до окончателното погасяване на вземането. В останалата част иска следва да бъде оставен без уважение като неоснователен.
Относно разноските:
Предвид изводите за частична основателност на иска съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати и съответна част от направените в деловодни разноски пропорционално на уважената част от иска. С оглед решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на ВКС съдът по делата с правно основание чл. 415 от ГПК, респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта да разноските и по заповедното. Нещо повече, видно от мотивите на съдиите от ГК и ТК на ВКС съдът се произнася с осъдителен диспозитив, както относно разноските в исковото, така и по отношение на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение (виж петия абзац от мотивите към т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на ВКС.
В рамките на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 587,56 лв. – заплатена от заявителя държавна такса при завеждане на делото и 1 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство се претендират разноски в размер на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, 587,56 лв. държавна такса за искова молба и 350 лв. – платени в производството разноски за съдебно-счетоводна експертиза. Така всички разноски в двете производства възлизат на 3175,12 лв. От тези разноски ответницата следва да поеме такава част, която е пропорционална на уважената част от исковете, а именно сумата от 2400,46 лв.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК ответницата също има право да й бъдат присъдени разноски съразмерно на отхвърлената част от иска. С оглед представения списък на разноските тя е сторила в исковото производство (тъй като в заповедното няма доказателства за направени разноски) разноски в размер на 2949,42 лв. С оглед отхвърлената част от исковете ищецът е дължи съразмерна част от тези разноски в размер на 719,59 лв. от направените разноски в това производство.
Разноските направени от ответницата за съдебно-почеркова експертиза остават в тежест на бюджета на съдебната власт, тъй като оспорването не се доказа и съдът не може да ги възложи на ищеца.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА оспорването на искане за
отпускане на кредит с вх. № R593582
от 03.02.2012 г. за недоказано.
Признава за установено спрямо Р.Б.Ж. с ЕГН ********** ***, че ДЪЛЖИ на ищеца “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С., ул. “***” № 37, ЕИК *********, представлявано от изп. Директори В.Х.Х. и Д.К.К., с пълномощник юриск. Д.И., СУМАТА от 7 912,17 евро (седем хиляди деветстотин и дванадесет евро и седемнадесет евроцента) – главница по договор за кредит № 076LD-R-001150 от 15.02.2012 г.; 1091,09 евро (хиляда деветдесет и едно евро и девет евроцента) – договорна лихва за периода от 15.01.2013 г. до 15.02.2016 г.; 2352,67 евро (две хиляди триста петдесет и две евро и шестдесет и седем евроцента) – наказателна лихва за периода от 19.12.2013 г. до 18.12.2016 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.12.2016 до окончателното погасяване на вземането, за които по ч.гр.д. № 1260/2016 г. на НПРС на ищеца са издадени заповед за незабавно изпълнение № № 623 от 21.12.2016 г. и изпълнителен лист.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове за договорната и наказателната лихва до пълните им предявени размери.
ОСЪЖДА Р.Б.Ж. с ЕГН ********** ***, да заплати на “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С., ул. “***” № 37, ЕИК *********, представлявано от изп. Директори В.Х.Х. и Д.К.К., с пълномощник юриск. Д.И., СУМАТА от 2400,46 лв., представляващи направени в исковото и заповедното производство разноски от ищеца, съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА “Първа инвестиционна банка” АД, гр. С., ул. “***” № 37, ЕИК *********, представлявано от изп. Директори В.Х.Х. и Д.К.К., с пълномощник юриск. Д.И., да заплати на Р.Б.Ж. с ЕГН ********** ***, СУМАТА от 719,59 лв. от направените в производството от ответника разноски, съобразно отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Петина Николова