Р Е Ш Е Н И
Е №260011
гр. Пловдив, 04.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 5429 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
„Кредит Инс” АД – гр. София е предявило
против Д.Д.А. *** обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 916,67
лв. – главница по договор за потребителски кредит „Екстра” № *****г.;
сумата от 165 лв. – договорна лихва
за периода от 10.05.2018 г. – 12.02.2020 г.; сумата от 677,36 лв. – договорна такса „Гарант” за периода от 10.05.2018 г.
до 12.02.2020 г.; сумата от 67,96 лв.
– обезщетение за забава за периода от 11.04.2019 г. до 12.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда – 17.02.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 1269/ 18.02.2020 г. по ч.гр.д. № 2626 по описа за 2020 г. на
Районен съд Пловдив, IV брачен състав.
Ищецът твърди, че между страните бил
сключен договор за потребителски кредит „Екстра” № *****г. с предоставена
заемна сума в размер на 1000 лв. Посочва, че правоотношението между страните
възникнало, след като ответницата кандидатствала за получаване на потребителски
кредит чрез сайта на дружеството на адрес: www.creditins.bg, като предоставила
личните си данни чрез попълване на регистрационна форма за кандидатстване.
Твърди, че след обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова
услуга, на ответника бил изпратен, на посочената от него електронна поща,
електронен формат на договора за кредит от разстояние. Сочи, че заемната сума в
размер на 1000 лв. била преведена на кредитополучателя чрез системата e-pay и
получена от него на каса на партньорски офис на „Изипей”. Излагат се твърдения,
че ответницата е избрала опция по договора да й бъде осигурен гарант за
ползване на кредита от „Кредит Инс” ООД, с което на основание т.4 от договора,
се е задължила към ежемесечната й вноска да бъде начислена и такса „Гарант” за
предоставената услуга. Твърди, че „Кредит инс” ООД, в качеството си на
кредитор, имало сключен договор за предоставяне на гаранция по потребителски
кредити от 25.10.2014 г. с „Бикнел Корп” ООД, в качеството му на гарант, който
се задължавал да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати
потребителски кредити. Съгласно чл.1, ал.2 от договора за предоставяне на
гаранция по потребителски кредити, кредитодателят се задължил да събира от
името и за сметка на дружеството гарант, сумата, представляваща такса „гарант”
от кредитополучателя, а съгласно чл.1, ал.3 било предвидено, че дружеството
гарант се задължавало да изплати сумите по просрочени задължения във връзка с
договори за предоставяне на потребителски кредити на кредитодателя, само след
като последният е положил усилия и грижа на добър търговец и не е събрал
дължимите му се суми включително и по съдебен ред в срок от 2 години от датата
на предсрочната изискуемост. Ищецът посочва, че общият дължим размер на кредита
бил 1920 лв., който следвало да се заплати на 12 равни месечни вноски, първата
с падеж 10.06.2018 г., а последната – 10.04.2019 г. По първата вноска от
кредита с падеж 10.06.2018 г., от страна на ответницата пет пъти е осъществено
плащане само на дължимите лихва и такса „Гарант“ по месечната вноска, поради
което на основание т.5 от договора, крайният срок на издължаване на кредита бил
удължен с пет месеца и новият падеж на вноската бил 10.11.2018 г., а крайният
срок на издължаване бил удължен до 10.10.2019 г. Ищецът твърди, че вноската с
падеж 10.11.2018 г. била изцяло погасенa от длъжника, а по вноска с падеж 10.12.2018 г. ответницата
отново четири пъти осъществила плащане на основание т.5 от договора, след което
крайният срок за погасяване на кредита бил удължен с още четири месеца и новият
падеж на вноската бил 10.04.2019 г., а крайният срок на погасяване на кредита
бил удължен до 10.02.2020 г. Към дата 12.02.2020 г. кредитополучателят не
осъществил никакво последващо плащане по договора за кредит. На основание
чл.86, ал.1 ЗЗД на ответницата било начислено и обезщетение за забавено плащане
в размер на законната лихва от 67,96 лв. За процесните суми било подадено
заявление по чл.410 ГПК, станало повод за образуване на ч.гр.д. № 2626/2020 г.
на ПРС. Длъжникът възразил срещу заповедта за изпълнение, поради което ищецът обосновава
правния си интерес от предявяване на настоящите искове. Моли за тяхното
уважаване и за присъждане на сторените по делото разноски.
В
срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.Д.А., чрез
адв. Е.Т., със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва
възникването на облигационно правоотношение между страните по спора, доколкото
приложените към исковата молба документи не били подписани от страните по
договора. Прави възражение за недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК, както и за нищожност поради липса на съгласие и противоречие с морала и
добрите нрави. Счита, че в случая намирали приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, като сочи нарушение на нормите на чл.10, ал.1 ЗПК,
чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9а ЗПК, чл.11, ал.1, т.10, т.12, т.20 ЗПК,
както и чл.11, ал.2 ЗПК. Твърди, че клаузите в договора, с изключение на тези,
регламентиращи вноските, сумата и периода на връщането й, не били индивидуално
уговорени. Сочи, че непосочването на общия размер на заема в момента на
подписване на договора водело до липса на съгласие относно този съществен
елемент, поради което договорът бил нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД.
Оспорва наличието на облигационни правоотношения с дружеството „Бинкел Корп“
ООД въз основа на договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити.
Моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на сторените разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По главните установителни искове:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 2626 по описа за 2020 г. на ПРС, IV гр.с., се
установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 1269/
18.02.2020 г., с която в полза на заявителя за присъдени сумите, предмет на
предявения иск. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е възразил срещу
заповедта, поради което с разпореждане от 27.02.2020 г. и на основание чл.415,
ал.1, т.1 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване на
вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.
Затова предявените искове са допустими.
По
основателността на предявените установителни искове:
За
основателността им следва да са се проявили в обективната действителност
следните материалноправни предпоставки – юридически факти, а именно: наличие на
валидно облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит „Екстра” № *****г., сключен от разстояние, при спазване на изискванията
за сключване на такъв вид договори;
кредитодателят да е предоставил и кредитополучателят е усвоил процесната заемна
сума; да е настъпил окончателният падеж на задължението.
Процесният
договор за кредит е сключен от разстояние, като се намира в приложното поле на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). В
разпоредбата на чл.6 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, а именно това е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключване на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Законът
изрично регламентира и тежестта на доказване при тези договори, която е изключително
за доставчика (кредитодателят). Съгласно чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР доставчикът
следва да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от договора. За доказването на
предоставянето на преддоговорна информация, както и за изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага чл.293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕУУ. Съгласно разпоредбата на чл.3,
ал.1 ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизведено. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ – за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логическа свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство, но законът
придава значение на подписан документ на електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис – чл.13, ал.3 ЗЕДЕУУ. Законът обаче
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки
са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена
сила е такава, каквато законът придава на подписания писмен документ. Ако се
касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението. Възпроизвеждането на електронния документ на хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1, изр. 1 ГПК, той се
представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от
страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на
електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството
на изявлението и неговото съдържание. В този смисъл – определение № 169/
06.04.2017 г., постановено по ч.т.д. № 672 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о.,
решение № 70/ 19.02.2014 г., постановено по гр.д. № 868 по описа за 2012 г. на
ВКС.
В случая, от
ангажираните по делото доказателства – електронна заявка за получаване на
кредит № *****, разписка за извършено плащане от 10.05.2018 г., договор № *****г.,
както и общи условия към него, може да се направи извода за възникване на
облигационна връзка между страните. Договорът за заем е консенсуален и реален и
се счита сключен с факта на предаване на заемната сума на заемополучателя. Този
факт се признава от ответната страна в първото по делото открито съдебно
заседание, поради което е отделено за безспорно, че потребителят е получил
сумата от 1000 лв. с основание
процесния договор за потребителски кредит № *****г. Самата ответница признава
също, че е провела разговори със служител на ищцовото дружество, с който са
обсъждали именно съществените елементи на договора за заем – размер на заемната
сума, срок за връщането й и размер на вноската. Поради това за съда се формира
безсъмненият извод, че между страните е налице валидно облигационно
правоотношение по процесния договор за потребителски кредит с предоставена в
заем сума от 1000 лв. и срок на връщането й – 12 месеца.
Ответницата в
писмения отговор навежда възражение за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит на специалните основания на Закона за потребителския
кредит. Съдът приема същите за основателни, по следните съображения. Съгласно
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя.
При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От
изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите
разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на
цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно
съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат
да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора
за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник, или не. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за
кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин.
С оглед
горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11,
ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално
е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в Договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в
трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК,
доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния
размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и
гарантират.
Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да
включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит,
с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите:
1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит;
2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на
стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой
или чрез кредит;
3. за
поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите
за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В същия смисъл
са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно чл.3.2
от процесния договор годишният процент на разходите е в размер на 49,7 %. От
текста на договора обаче не става ясно кои компоненти се включват в него – дали
само уговорена годишна фиксирана лихва от 36%, как и дали в ГПР е включена
такса „гарант“ по кредита, както и какво друго се съдържа в него. По този начин
потребителят е поставен в положение да предполага какво точно включва ГПР и как
се оскъпява кредита, а не такъв е разумът на закона. Неспазването на законовото
изискване влече след себе си последиците на чл.22 и чл.23 ЗПК, а именно –
недействителност на договора и връщане само на чистата стойност по кредита.
Не е изпълнено
и законовото съдържание на чл.22, ал.1, т. 12 и т.20 ЗПК. Изискване за
съдържание на договора за потребителски кредит е в него да е посочена информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи, при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план
за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит (т.12), както и наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения
процент на ден (т.20). В процесния договор за кредит не се съдържа посочената
информация, което е допълнителен аргумент за неспазване на изискуемото законово
съдържание.
Предвид
изложените съображения, настоящият състав приема, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на специалното основание по чл.22 ЗПК.
Последица от тази недействителност е, че потребителят дължи само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Затова от
всички обективно кумулативно съединени искове на уважаване подлежат само иска
за главницата (доколкото се установи, че заемателят е изпълнил основаното си
задължение по предоставяне на заемните средства на кредитополучателя), както и
иска за обезщетение за забава. По отношение на техния размер, съдът на
основание чл.202 ГПК кредитира заключението на ССчЕ, съгласно което размерът на
остатъчната главница е 916,67 лв., а на лихвата за забава – 67,96 лв. Като
законна последица от уважаване на иска за главницата е присъждане на законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК в съда – 17.02.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.
На отхвърляне подлежат исковете за признаване на дължимостта на договорната
лихва в размер на 165 лв., както и на такса „гарант“ от 677,36 лв.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страните. На основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право
на разноски съразмерно с уважената част от исковете. Доказа се да са сторени следните
разноски, а именно: 163,46 лв. за ДТ, 380 лв. за адвокатско възнаграждение, 120
лв. за депозит за вещо лице, или общо 663,46 лв. От тази сума съразмерно с
уважената част от исковете следва да се присъди сумата от 357,58 лв. – разноски
в исковото производство. За заповедното производство ищецът е доказал сторени
разноски в размер на 336,54 лева, от които 36,54 лв. за държавна такса и 300
лв. за адвокатско възнаграждение, от които следва да се присъди сумата от 181,37
лв. Общият размер на разноските, които ще се присъдят в полза на ищеца е 538,95
лв. Ответникът на основание чл.78, ал.3 ГПК също има право на разноски
съразмерно с отхвърлената част от исковете. По делото се доказа да са сторени
разходи за адвокатско възнаграждение в заповедното производство в размер на 300
лв., от която сума следва да се присъди сумата от 138,32 лв. Доказаха се
разноски и в исковото производство за адвокатско възнаграждение съгласно
договор за правна защита и съдействие от 06.07.2020 г., което на основание
чл.38 ЗАдв. следва да се присъди в полза на адвокат Е.В.Т.. Дължимият размер на
адвокатското възнаграждение е 357,89 лв., от която сума ще се присъдят 165 лв.,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Д.Д.А., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Кредит Инс” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III Обединител” № 19, вх.В, ет.1, ап.6, представлявано от М.
Г. А., по предявените
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, следните суми: сумата от 916,67 лв. – главница по договор за потребителски кредит „Екстра” №
*****г., както и сумата от 67,96 лв.
– обезщетение за забава за периода от 11.04.2019 г. до 12.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда – 17.02.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 1269/ 18.02.2020 г. по ч.гр.д. № 2626 по описа за 2020 г. на
Районен съд Пловдив, IV брачен състав., КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявените искове за признаване за установено по отношение на Д.Д.А., ЕГН: **********, че дължи на „Кредит Инс” АД,
ЕИК: *********, сумата от 165 лв. –
договорна лихва за периода от 10.05.2018 г. – 12.02.2020 г., както и сумата от 677,36 лв. – договорна такса „Гарант”
за периода от 10.05.2018 г. до 12.02.2020 г.
ОСЪЖДА
Д.Д.А., ЕГН: ********** да заплати на
основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Кредит Инс” АД, ЕИК: ********* сумата от 357,58 лв. (триста петдесет и седем
лева и петдесет и осем стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
исковото производство съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата
от 181,37 лв. (сто осемдесет и един
лева и тридесет и седем стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
заповедното производство съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Кредит Инс” АД, ЕИК: *********
да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Д.Д.А., ЕГН: ********** сумата от 138,32 лв. (сто тридесет и осем лева и
тридесет и две стотинки) – разноски в заповедното производство за адвокатско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА
„Кредит Инс” АД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на адвокат
Е.В.Т.,***, офис **, на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 165 лв. (сто шестдесет и пет лева),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството
по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.