РЕШЕНИЕ
№ 23
гр. Русе,
23.09.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, VIІІ-ми състав, в публично заседание на
30 август през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: РОСИЦА
БАСАРБОЛИЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА като
разгледа докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА адм. дело № 485
по описа за 2021 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на П.С.Я. *** срещу Решение № 1040-17-56/15.07.2021
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-1071-3/04.06.2021 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Русе, с което на
жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.
54а КСО. В жалбата са наведени основания за незаконосъобразност на оспорения
акт и потвърденото с него разпореждане поради нарушение на материалния закон. Претендира
се отмяна на акта, както и присъждане на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – ст.юрисконсулт – И.К., поддържа становище за
неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално
продставителство от юрисконсулт.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 2199/10.05.2021
г. по описа на Дирекция „Бюро по труда“ гр. Русе, (л. 38 от преписката)
жалбоподателят П.С.Я. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица
(ПОБ). По заявлението му в ТП на НОИ – Русе е образувана преписка № 171-00-1071.
В заявлението Я. посочва, че от 07.05.2021 г. е прекратено правоотношението му
с осигурител в Норвегия и декларира, че не получава парично обезщетение за
безработица в друга държава. Към това заявление Я. подал и декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 (л. 39 от преписката), в която е посочил като последен период
на заетост периода от 01.07.2013 г. до 06.05.2021 г. в Норвегия, където е
работил като наето лице. Декларирал е още, че през периода на тази последна
заетост няма съпруга, а детето му, както и преобладаващата част от роднините му
са живели в България. На последно място Я. е посочил в декларацията, че
притежава собствено жилище в България; преобладаващата част от социалните му
контакти са в България и възнамерява да се установи трайно в България. За
потвърждаване на положения от жалбоподателя труд и получено възнаграждение в
Норвегия, Я. представил пред ТП на НОИ – Русе подадено от него искане до
компетентната институция на Норвегия за издаване на преносим документ U1 и финален сертификат (л. 40-41 от
преписката и в превод на л. 27-31 от делото), както и копия на последните си
фишове за заплата.
По делото няма спор, че оспорващият
се е регистрирал като безработен в Агенцията по заетостта веднага след
завръщането си в България на 10.05.2021 г., едновременно с подаване на
заявлението за отпускане на паричното обезщетение за безработица.
С
разпореждане № 171-00-1071-1/14.05.2021 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 35 от преписката) на основание чл. 54г,
ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение за безработица
на жалбоподателя е спряно с мотив, че поради упражняване на трудова дейност в
друга държава членка на ЕС се изчаква получаване на СЕД (структуриран
електронен документ) Н006, СЕД U002
и СЕД U004
от чужда осигурителна институция. По административната преписка липсват данни
за получаване на СЕД U002
и СЕД U004.
Във връзка с уточняване на държавата по постоянно пребиваване на жалбоподателя,
норвежката компетентна институция е предоставила информация със структуриран
електронен документ (СЕД) H006,
получен чрез системата за електронен обмен на данни между държавите-членки на
ЕС (л. 32-34 от преписката). В документа компетентната институция на Норвегия е
удостоверила, че жалбоподателят е живял на два адреса в Норвегия, като и двата адреса
са определени от компетентната институция на Норвегия като „държава на
пребиваване“. Формулярът не съдържа информация за семейното положение на
жалбоподателя за времето на пребиваването му в Норвегия, но по делото не е
спорно, че докато той е живял в Норвегия не е имал съпруга, а детето му е
живяло в България, както е посочил и в попълнената пред ТП на НОИ – Русе
декларация.
На 03.06.2021 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-1071-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен по
електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС СЕД
Н006, издаден от компетентната институция на Норвегия. Последвало издаване на
Разпореждане № 171-00-1071-3/04.06.2021 г., с което на основание чл.54ж, ал. 1
и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на П.Я.. В мотивите на
разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент
(ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като
пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на
социалната сигурност е държавата по последна заетост – Норвегия. Това
обстоятелство според административния орган се установява от получения СЕД Н006
(Отговор на искането за информация за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от
Регламент № 987/2009), издаден от компетентната институция на Норвегия, в който
се съобщава, че Я. е пребивавал в Норвегия за периодите на осигурената заетост.
Разпореждането е оспорено от Я. пред директора на ТП на НОИ – Русе.
Възраженията на жалбоподателя се основават на твърдението му, че към датата на
подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица вече
не пребивава в Норвегия и това е държава, която вече е напуснал – освен
трудовото му правоотношение е прекратено и наемното му правоотношение за
използваното от него в Норвегия жилище, за което представя доказателства. Към
момента Я. бил с постоянен и настоящ адрес в България като надлежно бил заявил
преместване на постоянното си пребиваване от трета страна (Норвегия) на
територията на съюза и ЕИП, ведно с наличното си имущество пред Агенция
„Митници“ по реда на Регламент (ЕО) 1186/2009 на Съвета. В връзка с това
заявление било издадено Решение № 32-155608/18.05.2021 г. от ТД „Дунавска“ при
Агенция „Митници“ (л. 19-21 от преписката), с което е прието, че Я. е
преустановил своето обичайно място на пребиваване в трета държава, което е
напуснал.
В хода на производството пред
горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 5
от преписката) дали Я. е плащал данъци в Република България върху доходите си
от последната заетост в Норвегия за периода 2013 г. – 2021 г. В отговор
приходната администрация посочва, че Я. не е подавал годишни данъчни декларации
по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода 2013 -2020 г. (л. 12 от преписката). Изискана е
също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и излизане в/от България на Я. и
членовете на неговото семейство за времето 2013-2021 г. (л. 6 от преписката).
От предоставената информация се установява, че за времето от 01.01.2013 г. до 09.07.2021
г. Я. се е завръщал в България веднъж годишно (с изключение на 2019 г., когато
са регистрирани четири излизания от страната). В справките се съдържат данни за
множество пътувания на майката, сина и брата на жалбоподателя, без да е
изяснявано дали посочените пътувания са свързани с поддържане на контакти с
жалбоподателя.
Горестоящият орган се е произнесъл с
обжалваното в настоящото производство Решение № 1040-17-56/15.07.2021 г., с
което е отхвърлил жалбата на Я. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане
за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Мотивите му се базират на тълкуване на разпоредбата на чл.
1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО)
№ 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните от получения
от норвежката институция СЕД Н006 и данните за липса на плащани данъци в
Република България, както и за периодите на завръщане на жалбоподателя в
България. Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по
последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат и това е Норвегия,
както и че завръщането на Я. в България не представлява завръщане в държавата
по пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта в
Норвегия, поради което компетентна по отношение на паричното обезщетение за
безработица се явява именно тази последна държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя лично чрез изпращане по пощата на 21.07.2021
г., видно от приложеното по преписката известие за доставяне – л. 4 от
преписката, след което на 28.07.2021 г. Я. подал жалба чрез административния
орган до настоящия съд. Наведените в жалбата възражения са свързани със същите
твърдения, каквито са поддържани и пред ответния административен орган.
При разглеждане на делото, в съдебно
заседание на 30.08.2021 г. в хода на делото по същество процесуалният
представител на жалбоподателя прави твърде общо искане ако съдът приеме, че
делото подлежи на допълнително изясняване с оглед предпоставките или
съответствието с европейските норми, да бъде отправено преюдициално запитване
към съда в Люксембург. Посочено искане от една страна е заявено едва в хода на
делото по същество, а от друга страна не съдържа никаква информация относно
конкретни въпроси, които налагат тълкуване на норми от европейското право, нито
пък посочване кои са тези норми, поради което посоченото искане следва да се
приеме за неотносимо към настоящия спор.
От така установеното
фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК,
вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административно производствените правила. Не се установява и нарушение на
закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени
правилно към конкретния случай.
По делото няма спор по
фактите. Спорът е от правен характер и се
свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на
парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя
е била на територията на Норвегия.
Република България като държава – членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. И двата регламента
намират приложение и спрямо Норвегия, която макар да не е член на ЕС, е страна
по Споразумението за Европейско икономическо пространство (ЕИП), държавите от
което също прилагат цитираните регламенти.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че П.Я. е гражданин на Република България, т.е.
на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство,
валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11,
§ 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо
лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Норвегия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо
на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение
на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където
се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като
временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно
разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В
съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото
доказателства, настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на
жалбоподателя в Норвегия, това е била и държавата му на пребиваване, както
правилно е приел и административният орган. Това обстоятелство всъщност не се и
оспорва от жалбоподателя, доколкото неговите твърдения са, че към момента на
подаване на заявлението на отпускане на ПОБ държавата му на пребиваване вече е
България.
За
да достигне до извод, че по време на последната заетост на жалбоподателя
неговата държава на пребиваване е била именно Норвегия, съдът отчита следните
обстоятелства: Жалбоподателят е живял в Норвегия за дълъг период от време като
е осъществявал и трудова дейност, което сочи на трайно (обичайно) установяване
в тази държава. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя, включително и
неговият син, за който няма данни да се отглежда от бащата, се намират в
България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до месец май 2021
г. е в Норвегия. Действително, след месец май 2021 г. жалбоподателят е променил
своето обичайно пребиваване като се е завърнал дълготрайно в България. За това
сочи и представеното от самия жалбоподател решение на митническите органи, в което
същите са установили, че Я. е преместил постоянното си пребиваване от Норвегия
в България. В такъв смисъл е и попълнената от жалбоподателя декларация пред
административния орган, с която Я. е изявила намерението си да се установи в
България.
Казаното
може да се обобщи по следния начин: До м. май 2021 г. Я. е била с място на
обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в Норвегия, а след
това в България.
При
тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на
обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна
по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по
пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно
безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно
заето лице да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка
(в случая компетентната държава е Норвегия) и да продължава да пребивава в тази
различна държава-членка или да се е завърнало в нея. По настоящия казус, както
вече бе изяснено по-горе, по време на последната си трудова заетост
жалбоподателят е пребивавал в Норвегия, а не в държава-членка, различна от
компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. При това
положение, както е посочил и административният орган, не може да се приеме, че
завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държаната си по
пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на
заетостта. С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая
приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат
право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка
като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка.
В
този смисъл са и изложените съображения на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според който не би
било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“
се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде
разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна
дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и
са оставили семействата си в държавата си на произход.
Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него
разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004,
ответникът е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване на П.Я.
и от там, че българската институция не е компетентна да му предостави парично
обезщетение за безработица.
По изложените съображения
съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Русе, с което
е отхвърлена жалбата на П.Я. срещу Разпореждане № 171-00-1071-3 от 04.06.2021
г. и същото е потвърдено, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При
този изход на спора на основание чл. 143, ал. 3 от АПК вр. чл. 24
от Наредбата за заплащане на правната помощ, жалбоподателят дължи заплащането
на ответната страна на 100 лв., представляващи своевременно заявена претенция
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл.
172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на П.С.Я. *** срещу Решение № 1040-17-56/15.07.2021
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-1071-3/04.06.2021 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ-Русе, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА П.С.Я., с адрес: ***, с ЕГН ********** да заплати на Териториално
поделение на НОИ – Русе, сумата от 100 (сто) лева, представляващи разноски по
делото.
Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: