Р Е Ш Е Н И Е
град София, 30.01.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13513 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№396714 от
29.04.2018г., постановено по гр.д.№5919/2016г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е признато за установено по отношение на Н.Н.Г. и И.Н.Г., че имат парични задължения
към „Т.С.” ЕАД, за които
отговарят разделно: по 1/2 част - всеки от двамата ответници: в размер на: 1914.28 лв. - главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия в периода от 01.10.2012г. до 30.04.2015г.; 90.73 лв. - главница, представляваща цена на
услугата "дялово разпределение" за периода от 01.10.2012г. до
30.04.2015г.; законна лихва върху двете главници за периода от 09.11.2015г. до
окончателното изплащане; 286.27 лв. - лихва, начислена върху главницата за топлинна енергия, за забава в периода от 30.11.2012г. до
23.10.2015г., 15.64 лв. - лихва,
начислена върху главницата за "дялово разпределение" за забава в периода
от 30.11.2012г. до 23.10.2015г. - част от задълженията, за които по ч.гр.д.№68522/2015г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С решението са отхвърлени предявените
от „Т.С.” ЕАД искове против Н.Н.Г. и И.Н.Г. за по 1/2 част от сумите, претендирани като: стойност на доставена
топлинна енергия в периода от 01.10.2012г. до 30.04.2015г. - разликата над 1914.28 лв. до 1960.80 лв.; лихва върху задължението за топлинна енергия за забава в периода
от 30.11.2012г. до 23.10.2015г. - за разликата над 286.27 лв. до 293.23 лв.. С решението са осъдени Н.Н.Г. и И.Н.Г. да заплатят
разделно: по 1/2 част - за всяка от тях, на „Т.С.” ЕАД сумата 1028.94 лв., разноски за исковото производство,
както и сумата 351.67 лв., разноски за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Н.Н.Г., с която се обжалва решение №396714 от 29.04.2018г., постановено по гр.д.№5919/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в частта, в която са уважени спрямо нея предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - И.Н.Г., с която се обжалва решение №396714 от 29.04.2018г., постановено по гр.д.№5919/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в частта, в която са уважени спрямо нея предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство не е доказано, че ответницата притежава качеството потребител на топлинна енергия за процесния имот за исковия период от време. Излага се, че за да възникне валидна облигационна връзка между страните е необходимо да е бил сключен договор при Общи условия, което обстоятелството по делото не е установено при доказателствена тежест за ищеца. В тази връзка се твърди, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Поддържа се още, че за исковия период ответницата не е живяла в процесното жилище, поради което не дължи заплащане на цена на доставената в имота топлинна енергия. Допълнителни аргументи излага и в писмено становище. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмени отговори по подадените въззивни жалби, представя молба от 16.10.2019г.,
в която взема становище относно тяхната неоснователност. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „П.И.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Н.Н.Г. и И.Н.Г. искове с правно основание чл.124
ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на подадените
въззивни жалби съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете срещу Н.Н.Г. и И.Н.Г. за главница и мораторна лихва. В
останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №68522/2015г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 63 състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление
за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 09.11.2015г.
и е постановена на 16.11.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Н.Н.Г. и И.Н.Г. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са
подадени поотделно от длъжниците - Н.Н.Г. и И.Н.Г. възражения,
поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет
на предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледани по същество въззивните жалби на ответниците са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в
която са уважени предявените искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответниците - Н.Н.Г. и И.Н.Г., първоинстанционният
съд е приел, че вземането за главница до уважените размери е дължимо поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците
топлоенергия, а относно вземането за обезщетение за забава е прието, че ответниците
са изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на
топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателките във връзка с неговата
правилност. Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземането за доставка на топлинна енергия и на вземането за обезщетение за
забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени, поради
което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид
доводите изложени в жалбите досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът на въззивника-ответник - И.Н.Г., че по делото е останал
недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка
на топлинна енергия доколкото не се установява да е сключен договор между
страните. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно
която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна енергия за
битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена
такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството,
което се установява от приложените доказателства, че ответниците - Н.Н.Г. и И.Н.Г. са съсобственици при равни квоти относно процесния топлоснабдения недвижим имот през исковия период, предвид на което и по горните мотиви
на съда същите се явяват ползватели на доставяната в имота топлинна енергия
през процесния период. Относно доводите на въззивника-ответник - И.Н.Г. в писмено изложение, че притежава 3/8 ид.ч. от правото на собственост
върху имота, съдът приема, че няма ангажирани по делото доказателства в тази
насока, поради което ги счита за недоказани. В случая единствен
правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между
страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно
право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи
по-горе по делото е доказано, че ответниците - Н.Н.Г. и И.Н.Г. са съсобственици при равни квоти относно имота през исковия
период, поради което същите се явяват потребители
съгласно §1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката и е налице основание в закона
за ангажиране на тяхната договорна отговорност.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответниците за необоснованост на решението предвид недоказан
обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна
енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците
е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата
етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството
на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са
начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в
областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивните жалби общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
На следващо място за ангажиране
на отговорността на въззивника-ответник - И.Н.Г. ирелевантен е факта, поддържан от
във въззивната жалба, че не живее в процесния топлоснабден имот. Както се
посочи по-горе единствено от значение е обстоятелството, че същата е съсобственик
на имота и като такава дължи заплащане на стойността на доставяната топлинна
енергия за исковия период съобразно притежаваната от нея идеална част от
правото на собственост, който факт е отчетен от първостепенния съд при
постановяване на оспорения съдебен акт.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД във
въззивните жалби няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност в
частта, в която същите са уважени спрямо ответниците. На основание чл.269 от ГПК въззивният съд е ограничен само относно доводите във въззивните жалби,
предвид на което препраща към изложените от СРС мотиви, които счита за
законосъобразни, обосновани при правилна преценка на събраните по делото
доказателства.
Не е налице
допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №396714 от 29.04.2018г.,
постановено по гр.д.№5919/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти
състав,
в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./