№ 206
гр. Сливен, 25.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Гергана Огн. С.а
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20232200500273 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №91/04.04.2023г. по гр.д.
№369/2021г. на Новозагорски районен съд, с което е изнесен на публична продан
недвижим имот, находящ се в с. Б., общ. Н. З., представляващ дворно място,
съставляващо УПИ-ХІІ-87 в кв. 15 по ПУП на с. Б., общ. Н. З., предназначен за
жилищни функции, цялото с площ от 650 кв.м., при граници: изток – улица, запад –
УПИ-ХІІІ-88, север – УПИ-ІХ-86, юг – улица, ведно с находящите се в имота
едноетажни: паянтова жилищна сграда, цялата с площ 86 кв.м. и паянтова стопанска
сграда, цялата с площ 35кв.м., с административен адрес: с. Б., общ. Н. З., ул. „Б.“ №*,
който имот е с пазарна стойност в размер на 28100,00лв. С Решението са присъдени
разноски в полза на Р. М. С. и съделителите са осъдени да заплатят държавна такса
върху дела си.
Въззивната жалба е подадена от съделителите – ищци в първоинстанционното
производство Р. М. С., Т. Р. М., със съгласието на баща си Р. М. С. и К. Р. М. и с нея се
обжалва посоченото решение изцяло.
В жалбата си, въззивниците чрез пълномощника адв. Я. С. от САК твърдят, че
обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно,
1
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо място
посочват, че решението е постановено при съществени нарушения на процесуалните
правила – чл.146 от ГПК, тъй като в доклада по делото липсвали указания относно
доказателствената тежест на всяка страна, като фактите в тяхна тежест били посочени
общо и бланкетно, без конкретизация. Съдът не указал кои правно релевантни факти
ищците следвало да установят с оглед претенцията за възлагане, както и относно
искането им за обезщетение за ползване на имота. По делото не се изяснил характера
на делбения имот, а именно, че същият бил семейно жилище, не се уточнило кой до
кога е живял в него, кога ответникът се е нанесъл в него и обитава ли го постоянно.
Съдът коментирал претенцията на ответниците за подобрения без същите да са
посочени по вид, количество и стойност. Отхвърлянето на тяхната претенция за наем
почивало на вероятностни умозаключения, а не на факти по делото. Показанията на
свидетеля били противоречиви и непоследователни. Въззивниците считат, че е налице
признаване от страна на ответника П. С. на възлагателната им претенция, с оглед
казаното му по в.гр.д. №368/2022г. в протокол от 15.09.2022г. Считат, че съдът не
изяснил правния спор. Въззивниците посочват, че са живели в процесния недвижим
имот до смъртта на тяхната съпруга и майка – до 06.10.2019г., след което били
изгонени от ответника П. С.. Това го признавали и самите ответници. Имота бил
семейно жилище, в което семейството живяло до смъртта на С. и семейството не
притежавало друг имот. Решението представлявало преразказ на СТЕ, а не мотивиран
съдебен акт. Изводът на съда за отхвърляне на тяхната претенция за наем се мотивирал
само със заключението на СТЕ. С оглед изложеното, въззивниците молят въззивния
съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което
да уважи исковите им претенции. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от съделителя П. И. С..
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият П. И. С. чрез пълномощника си
адв. Д. Д. оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и моли въззивния съд да
го потвърди. Счита, че не са налице наведените в жалбата материалноправни и
процесуалноправни нарушения при постановяване на обжалваното решение. Правилно
съдът приел, че не са налице условията на закона за възлагане на имота на която и да е
от страните. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски за адвокатска защита.
По направените с въззивната жалба доказателствени искания за събиране на
гласни доказателствени средства и евентуално назначаване на СТЕ, съдът се е
2
произнесъл с определението си по чл.267 от ГПК, като е оставил същите без уважение
като неоснователни. Във въззивната фаза на производството не са събирани
доказателства.
В с.з. въззивниците Р. М. С., Т. Р. М., със съгласието на баща си Р. М. С. и К. Р.
М., редовно призовани, не се явяват и не се представляват. По делото е постъпило
писмено становище от процесуалният им представител по пълномощие адв. Я. С. от
САК, който посочва, че поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея
основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените поделото
разноски.
В с.з. въззиваемият П. И. С., редовно призован, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие адв. Д. Д. от АК – Сливен, който оспорва въззивната
жалба като неоснователна и поддържа съображенията, изложени в отговора на същата.
Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноските пред въззивната инстанция.
В с.з. въззиваемата С. Б. Д., редовно призована, се явява лично. Моли съда да
потвърди решението на НЗРС. Посочва, че Р. С. не е живял с дъщеря й в имота.
Къщата я купили те за дъщеря си.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Производството е делбено и се намира във втората фаза по извършване на
делбата.
От фактическа страна се установява следното:
С влязло в сила Решение №78/04.05.2022г. по гр.д.№369/2021г. по описа на
НЗРС е допусната съдебна делба, която да се извърши между страните по делото: Р. М.
С., Т. Р. М., действаща чрез своя баща и законен представител Р. М. С., К. Р. М., П. И.
С. и С. Б. Д. по отношение на недвижим имот, находящ се в с. Б., общ. Н. З.,
представляващ дворно място, съставляващо УПИ-ХІІ-87 в кв. 15 по ПУП на с. Б., общ.
Н. З., предназначен за жилищни функции, цялото с площ от 650 кв.м., при граници:
изток – улица, запад – УПИ-ХІІІ-88, север – УПИ-ІХ-86, юг – улица, ведно с
3
находящите се в имота едноетажни: паянтова жилищна сграда, цялата с площ 86 кв.м. и
паянтова стопанска сграда, цялата с площ 35кв.м., с административен адрес: с. Б., общ.
Н. З., ул. „Б.“ №*, при квоти на правото на собственост – 2/8 ид.ч. за Р. М. С., 2/8 ид.ч.
за Т. Р. М., действаща чрез своя баща и законен представител Р. М. С.; 2/8 из.ч. за К. Р.
М.; 1/8 ид.ч. за П. И. С. и 1/8 ид.ч. за С. Б. Д..
Районният съд при подготовката на втората фаза на делбеното производство е
назначил с Разпореждане №57/13.01.2023г. съдебно-техническа експертиза за
установяване реалната поделяемост на допуснатия до делба имот и за определяне
справедливата му пазарна стойност.
От заключението на назначената от съда и изслушана от първоинстанционния
съд съдебно-техническа експертиза се установява, че терена на процесния имот УПИ-
ХІІ-87 в кв. 15 по ПУП на с. Б., общ. Н. З. е реално неподеляем и построената в имота
жилищна сграда е реално неподеляема. Поради реалната неподелемост на делбения
имот няма възможност за обособяване на сравнително равностойни дялове за всеки от
съделителите. Пазарната стойност на недвижимия имот е 28100лв.
Ищците са направили искане за възлагане в техен общ дял на процесния делбен
недвижим имот с исковата молба. Ответниците, с отговора на исковата молба, също са
направили искане за възлагане в техен общ дял на делбения имот.
От показанията на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел С. П. се
установява, че ответниците имат друго жилище, в което да живеят в същото село.
Ищците, след смъртта на майката, отишли да живеят при баба си и дядо си.
Горната фактическа обстановка, съдът прие за установена въз основа на влязлото
в сила решение по допускане на делбата и заключението по назначената и изслушана
от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, което настоящата
инстанция изцяло кредитира като неоспорено от страните, обосновано и изготвено от
вещо лице, в чиято безпристрастност и компетентност съдът няма основания да се
съмнява.
От приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни
изводи по извършването на делбата:
Делбата следва да се извърши чрез способа, регламентиран в чл.348, ал.1 от
ГПК, като имота се изнесе на публична продан. Съображенията за това са следните:
Безспорно се установи, че процесният недвижим имот, допуснат до делба е
реално неподеляем, т.е. не могат да се образуват дялове от имота за всички съделители.
Претенция за възлагане на имота са направили всички страни в производството,
като ищците искат възлагане в техен общ дял, както и ответниците – в техен общ дял.
Съдът намира, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за
възлагане на имота.
4
В първата и втората алинея на чл.349 от ГПК са посочени императивно двете
възможни хипотези, при които съдът може да възложи на един от съделителите,
отговарящ на посочените законови изисквания, неподеляемия жилищен имот. Тези два
текста имат предвид съсобственост, възникнала само в резултат на прекратена
съпружеска имуществена общност /било с развод, било със смърт/ - по ал.1 или
съсобственост, възникнала само от наследяване – ал.2.
Обстоятелствата, при които е възникнала съсобствеността между страните по
настоящото дело, изключват прилагането, както на чл.349, ал.1 ГПК, така и на чл.349,
ал.2 ГПК.
На първо място е неприложима първата хипотеза, тъй като имотът категорично
не е придобит в режим на СИО. Правото на собственост на ищците е възникнало от
наследяване на С. П.ва С.а, която от своя страна е придобила ¾ ид.ч. от имота по
силата на договор за дарение, т.е. съответната част от имота е нейна лична собственост
/чл.22, ал.1 от СК/, а не СИО със съпруга й – ищеца Р. С.. Ирелевантно е
обстоятелството дали този имот е бил семейно жилище – жилище, в което е живяло
семейството на ищците по време на брака между наследодателката им и първия ищец.
Освен това, ¼ ид.ч. от имота е собственост на ответниците, които са придобили
правото на собственост по силата на договор за дарение.
Неприложима е и втората хипотеза, визирана в закона за възлагане на
неподеляем делбен имот - чл.349, ал.2 от ГПК. Разпоредбата има предвид
съсобственост, възникнала само от наследяване.
По делото е установено, в т.ч. и с влязлото в сила решение по допускане на
делбата, че съсобствеността между страните по отношение на процесния недвижим
имот, допуснат до делба е възникнала въз основа на наследяване само по отношение на
ищците /те са получили правото на собственост по наследство от С. П.ва С.а/, а по
отношение на ответниците – въз основа на придобивна сделка /договор за дарение/.
Следователно в случая е налице т.нар. смесена съсобственост. В този случай, при
съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането
по чл. 349, ал.2 е недопустимо и делбата следва да бъде извършена чрез изнасяне на
неподеляемия имот на публична продан.
Поради това са ирелевантни обстоятелствата кой живее в имота и притежават ли
съделителите, заявили възлагателна претенция, друго жилище, тъй като тази хипотеза
е неприложима при наличието на смесена съсобственост.
Ирелевантно е и заявеното с въззивната жалба наличие на признание от страна
на ответника П. С. на възлагателната претенция на ищците, направено пред СлОС при
обжалване на решението по допускане на делбата.
Поради това съдът намира, че не са налице законовите изисквания за възлагане
5
на неподеляемия имот. Както бе посочено, възлагането е допустимо само при
посочените в закона две хипотези на съсобственост, нито една от която не е налице в
случая и едва след това при наличие на императивните изисквания на закона спрямо
заявилия претенцията съделител. В настоящия случай на съсобственост, невъзникнала
в резултат на посочените две законови хипотези, възлагането по чл.349 от ГПК е
недопустимо и делбата следва да бъде извършена чрез изнасяне на неподеляемия имот
на публична продан /арг. Тълкувателно решение №1/2004г. на ВКС/, който в случая е
единственият законоустановен способ за ликвидиране на съсобствеността върху
неподеляемия недвижим имот.
Следователно, възлагателните претенции на страните са неоснователни. Делбата
следва да се извърши чрез способа по чл. 348 от ГПК чрез изнасяне на имота на
публична продан.
Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди. Въззивната жалба
се явява изцяло неоснователна.
Правилно страните са осъдени да заплатят съответната държавна такса върху
дела си в полза на съдебната власт.
По отношение на възраженията във въззивната жалба относно неуважената
претенция на ищците за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, следва да се
посочи, че такава обаче не е изрично предявена в производството по делото и
районният съд не е приемал такава за разглеждане във втора фаза на делбеното
производство. Съгласно разпоредбата на чл. 346 от ГПК исканията по сметки следва да
се заявят в първото заседание след допускане на делбата. Такова е проведено на
15.03.2023г., но претенции по сметки не са заявени нарочно, нито са приети за
разглеждане, в случай, че са били предявени преди това /което обаче не е налице/. В
това заседание пълномощникът на ищците – въззивници адв. С. е присъствал, без да
направи каквито и да е процесуални и доказателствени искания в тази насока.
Единственото му доказателствено искане било свързано с възлагателната претенция,
като той е поддържал единствено и само нея. Не е заявена претенция по сметки.
След подробното запознаване с исковата молба и с цялото първоинстанционно
производство настоящия състав приема, че подобна претенция по сметките не е
заявена надлежно пред съда и не е приета за разглеждане с нарочен съдебен акт във
втората фаза на делбата. Единственото заявено в исковата молба за връчване на
нотариална покана и нейната дата да се приеме за начален срок на претенция за
обезщетение е единствено фактическо обстоятелство, което не е съпроводено с
нарочно отправено до съда искане. Липсва изрично искане за приемане за разглеждане
в делбеното производство на претенция по сметки относно заплащане на обезщетение
по чл.31, ал.2 от ЗС с посочен период и цена. Съдът не прима, че е налице надлежно
6
сезиране на делбения съд с такава претенция /пълна липса на конкретизация, липса на
изложени фактически обстоятелства и липса на изрично отправено до съда искане/.
Видно от актовете по делото и най-вече от протокола от проведеното първо съдебно
заседание във втората фаза на делбата от 15.03.2023г., подобна претенция не е приета
за разглеждане от делбения съд. Поради това и съдът не е разпределил по нея
доказателствена тежест и не е изготвил доклад по смисъла на чл.146 от ГПК.
Следва да се отбележи, че същото важи и относно претенцията на ответниците за
подобрения – такава не е изрично и надлежно заявена и не е приета за разглеждане с
нарочен съдебен акт.
Недопустимо е за пръв път във въззивното производство да се приема и
разглежда претенция по сметки. За страните тази възможност остава открита по реда
на отделно исково производство.
С оглед изхода на спора по въззвната жалба – неоснователност на същата,
въззивниците следва да понесат своите разноски по въззивното обжалване, така, както
са ги направили и да заплатят на въззиваемия П. С. сторените от него разноски. В тази
насока са задължителните указания на ВКС в практика по чл.290 от ГПК – при
обжалване на първоинстанционното решение намира приложение разпоредбата на
чл.78 от ГПК. На въззиваемия П. С. следва да се присъди като разноски за адвокатско
възнаграждение сумата от 200лв., тъй като само за нейното заплащане в брой са
ангажирани доказателства по делото – отразено плащане в брой в договора за правна
защита и съдействие, имащ ролята на разписка за плащането. По отношение на
останалата част от уговорения хонорар – 400лв. е посочено плащане по сметка, но
доказателства за реалното му заплащане на адв. Д. /документ за банков превод, респ. за
плащане в брой/ няма представени. Следователно този разход не е направен и не
следва да бъде овъзмезден.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №91/04.04.2023г.,
постановено по гр.д.№369/2021г. по описа на Новозагорски районен съд.
ОСЪЖДА Р. М. С. с ЕГН **********, Т. Р. М. с ЕГН ********** със
съгласието на баща й Р. М. С. и К. Р. М. с ЕГН **********, тримата от с. Б., общ. Н. З.,
ул. „Б.“ №* да заплатят на П. И. С. с ЕГН ********** от с. Б., общ. Н. З., ул. „К. М.“
№** сумата от 200лв., представляваща направени пред въззивната инстанция
разноски.
7
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8