Решение по дело №78/2025 на Административен съд - Ямбол

Производството е по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 205 от АПК.

Предявен е иск от В. Л. Д. против Главна Дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи, гр. София за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 340 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 07.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ГД „Гранична полиция“ към МВР – София, назначени на смяна на 07.06.2023 г. на ГПКК „Капитан Андреево“, които при осъществяване на административна дейност – граничен контрол и гранични проверки, не са предприели дължимите по закон действия и не са предотвратили пресичането на държавната граница и отпътуването извън пределите на Република България на малолетните му деца Л. В. Д. и Д. В. Д. в отсъствието на баща им и без доказателство за дадено от него изрично писмено съгласие за това.

В исковата молба се посочва, че ищецът има сключен граждански брак с руската гражданка Т. В. Д., като впоследствие чрез репродуктивни процедури (донорска яйцеклетка и сурогатство) са станали родители през 2019 г., когато се родили двете им деца - Л. В. Д. и Д. В. Д.. Излагат се твърдения, че съпругата на ищеца страда от „Синдром на Търнър Шерешевски“, (което възпрепятствало възможността й да има свои биологични деца), като на процесната дата 07.06.2024 г., вследствие влошаване на заболяването, съпругата му извела децата извън пределите на Република България без неговото съгласие като родител. Сочи се, че служителите на ГКПП „Капитан Андреево“ извършили проверка на документите установили, че децата са български граждани, записали ги в системата за граничен контрол с българските документи за самоличност и ги допуснали да преминат единствено в присъствието на единия родител (майката Т. В. Д.). Това според твърденията на ищеца е в нарушение на изискванията на Инструкция № 8121з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове. Излагат се подробни съображения, че за конкретния казус разпоредбата на чл. 50 от Инструкцията е неприложима, като се твърди, че в случая служителите са установили, че децата имат български паспорт, живеят в България и липсва съгласие на единия родител (бащата) за излизане от България, поради което са били длъжни да не допускат децата да преминат границата и да бъдат отведени от страната. Според ищеца с тези си действия служителите на ГКПП „Капитан Андреево“ са нарушили законовите разпоредби и не са изпълнили служебните си задължения, с което са допуснали напускането на границите на България на малолетни деца само с единия им родител без писменото съгласие на другия, както и без разрешение от съда. С описаните действия според ищеца служителите са причинили неимуществени вреди (емоционален срив) както на него, така и на родителите му. Излагат се твърдения, че след извеждането на децата от майката извън пределите на страната ищецът е преустановил работа, вследствие на което приходите му паднали драстично, загубил способност да подрежда мислите си, намалил е социалните си контакти, включително и с приятели, затворил се в себе си, получил емоционален срив, изпаднал в депресия. Твърди, че животът и здравето на децата е в опасност поради невъзможността на майката да полага адекватни грижи за тях. Иска се съдът да уважи предявената искова претенция за обезвреда на причинените неимуществени вреди вследствие действията на служителите на ГКПП „Капитан Андреево“ по нарушаване нормативните изисквания при осъществявания от тях контрол и пропускането на малолетните му деца през границата на Република България без неговото изрично съгласие за това. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски.

В представен по делото писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявената претенция за обезвреда на неимуществени вреди като неоснователна и недоказана по основание и размер по подробно изложени съображения. Иска съдът да отхвърли иска като неоснователен и недоказан при условията на пълно и главно доказване. Алтернативно се иска размерът на претендираните вреди да бъде намален по справедливост съобразно трайната и константна практика на върховните съдилища на Република България относно размера на обезщетението. Претендира се присъждане в полза на Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР на сторените по производството разноски.

В съдебно заседание ищецът В. Л. Д. се представлява от адвокат З. Б., която поддържа исковата молба, както е депозирана. Счита, че са налице описаните в нея незаконосъобразни действия и бездействия на служителите на ГКПП „Капитан Андреево“ при осъществявания граничен контрол, като са допуснати сочените нарушения на относимите към казуса разпоредби. Намира, че в конкретния случай е ирелевантно обстоятелството, че децата са имали и друг паспорт, тъй като относимото към казуса обстоятелство е дали те живеят дългосрочно в България или извън България. Счита също, че в хода на съдебното производство е установено по категоричен начин как се е променил животът на ищеца и как се е обезсмислил той след извеждането на децата, за които се е борил, за да се появят на този свят, грижите, които е полагал, колко много му липсват и как не може да преодолее болката от тяхната липса и от факта, че не може да ги види и да се грижи за тях. В представени по делото писмени бележки се излагат подробни съображения по съществото на спора. Иска се съдът да уважи предявения иск, ведно с присъждане на разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение съобразно чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.

Ответникът Главна Дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи, гр. София, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Я. Т. оспорва предявените искове по основание и размер. Изложените в писмения отговор подробни съображения по съществото на спора са доразвити в представени по делото писмени бележки. В съдебно заседание ответникът по иска се представлява от надлежно оправомощен представител - главен юрисконсулт Я. Т., която оспорва иска. Намира, че не са налице незаконосъобразни действия и бездействия на служителите на ГКПП. Иска съдът да остави без уважение исковата молба и да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Алтернативно иска съдът да определи размер на обезщетение по справедливост съобразно трайната съдебна практика. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, като прави и възражение за определяне адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца до минимално определения размер по Закона за адвокатурата.

Представителят на ЯОП дава заключение за неоснователност на иска, като счита, че не е налице незаконосъобразно действие на служителите на ГКПП „Капитан Андреево“, т.е. не е налице един от елементите на фактическия състав, поради което моли съдът да отхвърли иска.

По делото са събрани писмени доказателства, приобщени са представените от страните с исковата молба и отговора по нея документи. В качеството на свидетели са разпитани В. Н. Ж., А. Я. М. и Ф. С. Д., които с показанията си установяват относими към казуса факти и обстоятелства.

Видно от показанията на свидетеля Ж., след като установил, че децата не са заведени на градина от съпругата му, Д. подал сигнал в полицията, а впоследствие след като разбрал, че са влезли в Република Турция, направил опит да подаде сигнал и там, но той не бил приет предвид факта, че децата не са турски граждани. Свидетелят заявява, че през цялото време ищецът бил много шокиран от случилото се, тъй като не е давал съгласие за напускане на страната, бил в паника, тъй като нямал никаква връзка с децата, не знаел дали са живи, дали са здрави, кой ги придружава. Ж. свидетелства за това, че основните грижи за децата са полагани от бащата и неговите родители, че майката не проявявала привързаност към тях, както и че здравословното състояние на самия ищец и на родителите му се е влошило сериозно, след като узнали, че децата са изведени извън пределите на страната от майката. Според свидетеля след този случай животът на Д. се преобърнал, от самото начало бил в шок и страх за децата, преобърнала се цялата му рутина, не можел да работи нормално; твърди, че ищецът се притеснявал за децата освен поради факта, че няма контакт с тях близо година и половина, но и поради това, че В. не е тяхна биологична майка - той е биологичен баща, но тя не е биологична майка и това създавало у него притеснения относно това дали тя полага адекватни грижи за децата, както и заради планираното злонамерено отнемане на децата от бащата. Свидетелят е категоричен, че след отвеждането на децата В. Д. постоянно е в депресия, че не излиза както преди случката, че е изоставил хобитата си (карането на мотор и лов), че почти е спрял да работи, че има безсъние, събужда се, търси децата нощно време, че се е сринал емоционално.

Свидетелят М. заявява, че след заминаването на съпругата Т. през лятото на 2023 г. с децата, без да уведоми ищеца, той изпаднал в депресия и стрес; свидетелят твърди, че многократно са правени опити от страна на Д. за контакт по всевъзможни начини както с нея, така и с децата, но без резултат, че е ходил няколко пъти в Русия, но не е успял да види децата си, защото майката възпрепятствала контакта и ги криела, че няма никаква информация за състоянието на децата и до този момент. След случилото се според свидетеля Д. изключително много се депресирал, спрял да контактува с него и с приятелите си, не спял нормално, имал престой в болницата заради сърдечен проблем, рядко се срещал с хора, спрял да работи, бил друг човек - притеснен, унил, депресиран, стоял затворен вкъщи, не ходел на лов, не карал мотора, дори го бил продал, заедно с пушката заради финансови затруднения, избягвал да се среща с деца, защото не можел да види неговите. Свидетелят е категоричен, че с течение на времето емоционалното здраве на Д. се влошава, че се е сринал емоционално и психически след случилото се; заявява, че отношенията между Д. и съпругата му са били добри и че не е ставал свидетел на скандали помежду им, че грижата за децата била почти изцяло от страна на ищеца и родителите му, а не на майката.

Свидетелят Ф. С. Д. – служителят, извършил граничната проверка при напускане пределите на РБ на В. и децата, твърди, че около 10:55 часа пристигнал за излизане от страната автомобил [мярка] с пловдивска регистрация, в който имало мъж, жена и две деца; мъжът управлявал автомобила и му предоставил лична карта за проверка, Т. Д. представила руски паспорт с българско постоянно пребиваване, а за децата са предоставени четири паспорта – два български и два руски, т.е. за всяко от децата са представени и български, и руски паспорт. Ф. твърди, че извършил проверка на истинността на документите и сравнил снимките, датата на раждане, имената, като констатирал, че това са документи на съответните лица; след това продължил с проверка в автоматизираната информационна система, въвеждайки данните от българските паспорти, като установил, че спрямо лицата няма забрани, издирвания и други подобни пречки за пресичане на държавната граница; пропуснал децата да излязат от страната, тъй като когато малолетни и непълнолетни лица са с двойно гражданство, не се изисква декларация от другия родител по силата на Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на ГКПП.

След като прецени твърденията на страните и приобщените доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

От данните по делото се установява, че ищецът В. Л. Д. е български гражданин, който постоянно живее и работи в Република България. Т. В. Д. е руска гражданка със статут на постоянно пребиваваща, считано от 10.09.2017 г. Видно от приложените удостоверения за раждане, ищецът е баща на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., а Т. В. Д. е тяхна майка. Децата са с месторождение Руска федерация съгласно удостоверенията за раждане, тъй като са родени чрез репродуктивни процедури (донорска яйцеклетка и сурогатство) поради наличие на репродуктивни проблеми от страна на В.. Тези обстоятелства се установяват от приобщените по делото Договор по програмата „Екслузив“ № 28/08 и Договор за предоставяне на услуги по програмата „Донор“ № 01/10, сключени на 01 октомври 2018 г. в [населено място] между ищеца и съпругата му и „Санкт-Петербургска агенция за репродуктивни технологии“ ООД. Процедурата по зачеването, износването и раждането на децата по силата на сключените договори е извършена на територията на Р. Ф., а като генетични родители на децата според отразеното в договорите са В. Л. Д. и Т. В. Д.. Децата имат българско и руско гражданство. Според данните по делото от рождението си до 07.06.2023 г. малолетните Л. В. Д. и Д. В. Д. са живели единствено в България, където постоянно са живеели и техните родители (в дома на ищеца в [населено място]). На 07.06.2023 г. децата на ищеца са изведени от България, преминавайки държавната граница през ГКПП „Капитан Андреево“, съпровождани единствено от майката Т. В. Д., без съгласието на бащата В. Л. Д..

На ГКПП „Капитан Андреево“ служител на „Гранична полиция“ - младши инспектор Ф. С. Д., извършил проверка на автомобила и пътниците в него. По време на проверката Т. Д. представила руски паспорт и карта за постоянно пребиваване в страната; представила и руски, и български паспорти на децата Л. и Д. Д.. Младши инспектор Д. прегледал данните в документите и извършил справка в информационните системи на „Гранична полиция“ относно автомобила и пътниците и тъй като не открил нередности, ги пропуснал да преминат границата и да влязат на територията на Република Турция. Така е станало възможно тяхното напускане на България.

След като узнал за липсата на децата и майката, ищецът започнал издирване на децата си чрез многократни опити да се свърже с нея, което се установява от приложените по делото разпечатки от имейли и екранни снимки на кореспонденция в социалните мрежи между двамата родители и от свидетелските показания, както и чрез подаване на жалби и сигнали до съответни институции. На 08.06.2023 г. В. Д. депозирал пред РП -Ямбол жалба, по която е образувана преписка вх. № 2468/23 по описа на ЯРП. На 28.09.2023 г. е издадено Постановление за отказ да се образува досъдебно производство по съображения, че липсват данни за извършено престъпление по чл. 142 или чл. 142а от НК (отвличане или противозаконно лишаване от свобода на малолетните деца), както и за документно престъпление. Посочено е в постановлението в тази връзка, че в конкретния случай, тъй като Т. Д. е представила относно малолетните си деца както български, така и руски документи за самоличност, за тях не е било налице задължението за представяне на писмена декларация със съгласие за пътуване от отсъстващия родител - бащата В. Л. Д., съответно Д. нито е изготвяла, нито е ползвала неистински документ, за да напуснат страната децата й. До Директора на РДГП –Елхово е депозирана жалба вх. № 407000-1724 от 09.06.2023 г. от В. Д., по която е извършена проверка с обективирани резултати по нея в Справка рег. № 4536р-15216 от 11.06.2023 г. В хода на проверката е изискано обяснение от извършилия граничната проверка на Т. Д. и децата й при пресичането на държавната граница служител, което съвпада със записите от камерите за видеонаблюдение на ГКПП „Капитан Андреево“, прегледани при извършване на проверката във връзка с подадената от В. Д.. При граничната проверка В. представила руския си паспорт и картата за постоянно пребиваване в РБ като член на семейство на български гражданин, а за децата – както руски, така и български паспорти; при обработването на данните служителят сравнил снимките, имената и датите на раждане от руските и българските паспорти, извършил проверка в АИС ГК на пътуващите в автомобила и ги пропуснал за излизане от страната. За резултатите от извършената по жалбата проверка В. Д. е уведомен с Писмо УРИ 407000-1768 от 14.06.2023 г.

Като доказателства по делото са приобщени още Амбулаторен лист № 242214077736 от 08.08.2024 г. на Л. В. Д. (баща на ищеца), издаден от д-р Д. Б., относно настъпило влошено здравословно състояние на лицето (реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията) вследствие на лични проблеми, породени от това, че неговата снаха не позволявала контакт с внуците му според отразяваните в АЛ; Амбулаторен лист № 000407 от 24.11.2017 г. на Т. В. Д., издаден от д-р Р. Б., свидетелстващ за наличието на заболяване на лицето с диагноза „*****“, установен в детска възраст; Болничен лист за временна неработоспособност № Е20242244825 от 17.08.2024 г., издаден от МБАЛ „Св. И.Р.“ ЕООД, [населено място], отразяващ данни за настъпило общо заболяване на ищеца, диагностицирано като „мозъчен инфаркт, причинен от неуточнена оклузия или стеноза на церебрални артерии“, за което е определен режим на лечение „болничен“ за период от 6 дни, а впоследствие – тридесетдневен „домашен-амбулаторен“ режим.

При така установената фактическа обстановка, като разгледа доводите в исковата молба и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът достигна до следните правни изводи:

Съобразно разпоредбата на чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Т.е., пасивно легитимиран ответник по искове за обезщетения е юридическото лице, с което съответното длъжностно лице - пряк причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. В този смисъл е и т. 6 от ТР № 3/2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004, ОСГК. В конкретния казус искът е насочен срещу надлежен ответник, притежаващ самостоятелна правосубектност - Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР - София. От приобщените по делото писмени доказателства се установява, че малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д. са напуснали пределите на страната на 07.06.2023 г. в 10:57 часа през ГКПП „Капитан Андреево“ към Главна дирекция „Гранична полиция“ при Министерство на вътрешните работи, което е станало след извършена проверка от служител на същото ГКПП и в резултат на неговото разрешение. По изложените съображения искът се преценя като допустим за разглеждане по същество.

В конкретния случай се касае до иск за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни бездействия на длъжностно лице от Главна дирекция „Гранична полиция“ в ГКПП „Капитан Андреево“ при и по повод осъществяване на служебните му ангажименти.

Съдът намира, че искът е частично основателен предвид следното:

Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Тази отговорност може да бъде ангажирана при безспорна установеност на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 1 от ЗОДОВ, а именно - незаконосъобразен акт, незаконосъобразно действие или бездействие, настъпила вреда и причинна връзка между акта/действието/бездействието и настъпилия вредоносен резултат. При липса на който и да е от трите елемента на фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ, в случая - незаконосъобразно действие или бездействие, настъпила вреда и причинна връзка между действието и вредата. Според нормата на чл. 204, ал. 4 от АПК, когато претенцията се основава на действие или бездействие, неговата незаконосъобразност се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение, какъвто е и настоящият случай.

С оглед събраните по делото доказателства съдът намира, че са доказани незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностното лице в Главна дирекция „Гранична полиция“ при Министерство на вътрешните работи, което е било на смяна на ГКПП „Капитан Андреево“ на 07.06.2023 г. и е осъществило граничния контрол и проверка при преминаването на децата и майката в 10:57 часа през държавната граница.

При извършване на граничния контрол на 07.06.2023 г. длъжностното лице е осъществило незаконосъобразни действия, като е пропуснало през българската граница малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., български граждани, непридружени от единия им родител и без негово изрично съгласие. Нормативната уредба, която въвежда това изискване е еднопосочна и непротиворечива. Децата Л. и Д. са български и руски гражданин, но по силата на чл. 3 от Закона за българското гражданство пред българските власти те се считат само за български граждани. Нормата на чл. 127а от СК изисква въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това да се решават по общо съгласие на родителите, като при несъгласие въпросът се решава от съда. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, която урежда възможност за налагане на принудителна административна мярка - забрана за напускане пределите на Република България в случай, че малолетни и непълнолетни и поставени под запрещение лица нямат нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители, настойници, попечители. Съгласно чл. 3 от Закона за българското гражданство български гражданин, който е и гражданин на друга държава, какъвто е и настоящият случай, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго. Тази разпоредба задължава граничните власти да изискват декларация за съгласие на другия родител и в случаите, когато малолетното дете се легитимира с документ за самоличност на друга държава, както в случая. Безспорно е, че при проверката на документите на граничния пункт са представени както руските, така и българските паспорти на децата, т.е. длъжностното лице е било наясно с наличието и на българско гражданство на малолетните деца Л. и Д. Д. – в тази посока са както наличните по делото писмени доказателства, така и показанията на извършилия граничната проверка служител Д., който сочи, че след като извършил проверка на истинността на документите и сравнил снимките, датата на раждане, имената и констатирал, че това са техни документи, въвел в автоматизираната информационна система с цел извършване на проверка относно наложени забрани, издирвания и т.н. именно данните от българските паспорти на децата. В този случай служителят, извършил граничната проверка, е бил длъжен да приложи българското законодателство относно граничния контрол и да изиска представянето на декларация за съгласие от бащата. В същия смисъл е и нормата на забрана напускането на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница.

В становището си ответникът се позовава на чл. 50 от Инструкция № 8121з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, регламентираща, че разпоредбата на чл. 48, ал. 1 не се прилага по отношение на малолетни и непълнолетни български граждани, които представят освен български документ за самоличност и документ за самоличност или пребиваване, издаден от друга държава. Съгласно чл. 48, ал. 1 от инструкцията в относимата за казуса редакция към ДВ, бр. 91 от 2022 г., при гранична проверка на малолетни и непълнолетни български граждани, които напускат територията на Република България, се изисква писмено съгласие за пътуване от отсъстващия родител, настойник или попечител – български гражданин.

Съдът намира, че в настоящия случай е неприложима нормата на чл. 50 от инструкцията - налице е разпоредба в нормативен акт от по-висока степен, която урежда реда за напускане на страната на непълнолетни лица, непридружени от двамата си родители.

Чл. 50 от инструкцията пряко противоречи на разпоредбата на чл. 127а, ал. 1 от СК - касае се за изисквания, предвидени в закон, поради което чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е задължавал служителите на ответника, при липса на съгласие от другия родител, удостоверено по надлежния ред, да не допускат преминаването на децата през ГКПП, като предотвратят отпътуването им от България. Аргумент в тази посока се съдържа и в нормата на чл. 3 от ЗБГ, разписваща, че български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго. В този смисъл не следва да се взема изобщо предвид дали лицето е гражданин и на друга държава така, както е разписано в инструкцията. Съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗБЛД, българските граждани, притежаващи и документи за самоличност, издадени от органите на друга държава, в отношенията си с българските държавни институции са задължени да удостоверяват самоличността си с български документи за самоличност, а не с паспорт от друга държава. Следва да се има предвид и регламентацията на чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, където е употребен глаголът „може“, указващ на право на преценка на всеки служител, разглеждащ конкретното искане за преминаване на малолетно или непълнолетно лице съобразно задължението по чл. 5, ал. 1 от АПК за прилагане на нормативния акт от по-висока степен. Предвид това, в практиката си ВАС приема, че административният орган, осъществяващ граничен контрол следва да извършва преценка на представените документи за пътуване на малолетното дете. Всеки служител, за да прецени дали може или не може да допусне малолетно лице да напусне България, следва да спазва изричните законови текстове на чл. 127а, ал. 1 от СК, чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чл. 3 от ЗБГ, чл. 12, ал. 2 от ЗБЛД и т. 6. 1. - 6. 3. от Приложение VII към Кодекса на шенгенските граници. Ако установи, че детето има български паспорт, живее в България и липсва съгласие на единия родител за излизане от България, служителят е длъжен да не допуска детето да премине границата и да бъде отведено от страната. Разпоредбата на чл. 50 от инструкцията противоречи както на посочените по-горе разпоредби, така и на чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ, (установяващ забрана за напускане на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница), поради което приложимо е било изискването на закона за представяне на писмено съгласие от отсъстващия родител. В този смисъл е и трайната съдебна практика, обективирана в решенията по адм. д. № № 1956/2024 г., адм. д. № 914/2022 г., адм. д. № 3339/2022 г. и др. на ВАС.

В разрез с разпоредбата на чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР длъжностното лице на ГКПП „Капитан Андреево“, извършило граничната проверка на 07.06.2023 г., противозаконно е допуснало преминаването през граничния контролно-пропускателен пункт на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., български граждани, непридружени от единия им родител и без неговото изрично съгласие. Двете деца не са отговаряли на предвидените в чл. 127а от СК условия, който е нормативен акт с по-висок ранг от инструкцията. В конкретния казус е следвало да бъде приложена именно императивната и недвусмислена разпоредба на чл. 127а, ал. 1 от СК, от който става ясно, че самото пътуване се решава с взаимно съгласие на родителите – употребеният в изказа съюз „и“ сочи на извод, че и пътуването, и издаването на документите за самоличност трябва да станат по общо съгласие на родителите, като няма спор по тълкуването на тази разпоредба. След като в националната правна уредба се съдържа ясна и изрична законова разпоредба, именно тя е следвало да се приложи пряко - чл. 127а от СК, както се посочи вече, е разпоредба от законов нормативен акт, която предвижда условията за преминаване през ГКПП съгласно чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Приложима е била и забраната по чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ за напускане на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница.

В обобщение съдът намира, че разпоредбата на чл. 50 от Инструкцията не е следвало да бъде прилагана, тъй като пряко противоречи на чл. 102, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чл. 127а от СК, чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, чл. 3 от ЗБГ, чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ, както и на чл. 20, вр. Приложение VII, точка 6 от Кодекса на шенгенските граници, приложим съгласно Правилника за устройството и дейността на МВР, в който смисъл е и трайната съдебна практика. Тук е мястото да се отбележи, че според § 2 от ПЗР на Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. тя се издава на основание чл. 30, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Съобразно разписаното в чл. 30, ал. 2 от ЗМВР министърът на вътрешните работи е овластен единствено да определи с инструкция реда и организацията за осъществяване на дейността по гранични проверки по ал. 1, което обаче не може да бъде в нарушение на законите. По силата на чл. 7, ал. 3 от ЗНА инструкцията е нормативен акт, с който висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. Присъщо на инструкциите е, че те не могат да предвиждат нови хипотези, неуредени от закона, защото предмет на инструкцията не е прилагането на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, (за разлика от наредбите). В този смисъл с инструкция не могат да бъдат уреждани предпоставките за упражняване на права, предвидени в Конституцията – съгласно чл. 35, ал. 1, изр. 2 от КРБ ограничения на правото на свободно придвижване могат да се въвеждат със закон, но не и с инструкция. В конкретния случай, с чл. 50 последната е въведено изключение, което не е неуредено в закона. Съгласно на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, а при действието на АПК и съобразно чл. 5, ал. 1 от АПК, когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт, като задължението за спазване на йерархията на нормативните актове се разпростира и спрямо административните органи.

В конкретния казус с допускането на децата да преминат през държавната граница на Република България на ГКПП „Капитан Андреево“ на 07.06.2023 г. в 10:57 часа, пренебрегвайки законовите разпоредби в тази посока и неизисквайки съгласието на другия родител, служителят е извършил незаконосъобразни действия при осъществената от него административна дейност по граничен контрол и проверки. Налице е и незаконосъобразно бездействие, тъй като не е предотвратено преминаването на държавната граница от лица, които не са имали право да я преминават без съгласието на единия от родителите и без заместващо съгласието на този родител съдебно решение. В този смисъл осъществена е първата от трите кумулативни предпоставки за реализиране отговорността на държавата за причинени вреди.

От незаконосъобразните действия и бездействия на служителите на ответника ищецът е претърпял неимуществени вреди - душевна болка, страдание, тъга. Изгубил е желание да върши обичайните си дейности, станал е по-затворен. Нещата, които е обичал и харесвал да прави преди, вече не му носят същото удовлетворение, дори ги е преустановил. Плановете му да отглежда и възпитава своите деца са препятствани от обстоятелството на незаконното им извеждане от страната от майката В.. По делото са налице данни, че след пресичането на държавната граница децата заедно с майката са престояли за кратко в Турция, след което са отведени при родителите на В. в Руската федерация (Сибир), където бащата се е опитал неколкократно да осъществи контакт с тях, но безуспешно поради очевидното нежелание на майката за това и умишленото възпрепятстване на контакта между бащата и децата. Местопребиваването на децата на хиляди километри на практика прави изключително трудно В. Д. да ги вижда; за пътуване до мястото им по настоящо пребиваване се изискват визи, като не е ясно дали такава ще бъде получена, още повече, че ищецът няма нужните финансови средства за чести редовни пътувания до Сибир и престой там. Всичко това води до невъзможност Д. да осъществява контакти с децата си. Връзката между ищеца и децата е внезапно прекъсната и отрицателните последици за него по отношение на контакта с децата му са равносилни на безвъзвратната им загуба - те ще растат, без да го познават. Ищецът не разполага със средства да пътува до Сибир и да води дела за установяване на лични отношения с децата, липсват средства и за престой там. Всички тези факти се установяват от свидетелски показания на разпитаните по делото лица В. Ж. и А. М..

Съдът приема, че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между посочените незаконосъобразни действия и бездействия на служителя на ответника и настъпилите за ищеца неимуществени вреди. В България ищецът е изградил силна връзка със своите деца, присъща на отношенията между родител и неговите деца, но поради допуснатото от служителя на ответника противозаконно преминаване през границата Република България и излизането в друга държава тази връзка, която е била изпълнена и с много лично, емоционално съдържание, е разрушена. Ищецът, в качеството му на баща, е лишен от възможността да поддържа връзка с децата си - това става в най-ранната им възраст, когато именно е периодът, в който се изгражда и утвърждава връзката родител-дете. Несъмнен е изводът на съда, че намесата в така установената семейна връзка причинява изключително неблагоприятно психическо и емоционално въздействие върху ищеца, който е изправен пред невъзможност да общува и да се грижи за своите деца - налице е реална възможност той никога повече да не ги види.

С оглед на изложеното до тук съдът счита, че претенцията за обезвреда на причинените неимуществени вреди се явява доказана по основание. По отношение на претендирания размер съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 52 от ЗЗД при неимуществените вреди обезщетението се определя по справедливост. За да бъде справедливо едно обезщетение, то следва да компенсира, доколкото е възможно, причинените вреди. Справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е настъпило, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. При определяне размера на обезщетението за установените в случая сериозни и тежки негативни преживявания, съдът съобрази, че причинените на ищеца вреди (душевната болка и страдание в конкретната ситуация, която е свързана с прекъсване на връзката между родител и дете, настъпилият вследствие на това емоционален срив), са огромни за всеки един човек. Съдът взе предвид, че в резултат на незаконосъобразните действия и бездействия на служителя на ответника ищецът е променил коренно поведението си, почти престанал да работи, практически се е десоциализирал. Следва да бъдат отчетени и перспективите за бъдещето на отношенията между него и малолетните му деца. Разпитаните по делото свидетели подробно установяват негативните изживявания и страхове на ищеца от липсата на информация за неговите деца, невъзможността да ги вижда и да осъществява контакти с тях, като в случая не става въпрос за краткотрайно отсъствие, а за период, чиято продължителност е трудно да се прецени предвид пребиваването на майката в Руската федерация и нежеланието й да осъществи контакт с ищеца и да предостави децата за съвместни грижи. При тези обстоятелства и при съобразяване на периода, през който ищецът е търпял неимуществени вреди, съдът намира, че справедливото и адекватно обезщетение с оглед причинените вреди е в размер на 100 000 лева – този размер според съда съответства на характера и обема на причинените вреди. С оглед разписаното в т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, че за незаконни действия или бездействия на административните органи дължимостта на законната лихва върху обезщетението настъпва от момента на преустановяването им, в случая обезщетението следва да се присъди ведно със законната лихва, считано от 07.06.2023 г., от която дата се претендират вредите, до окончателното му изплащане.

По исканията за разноските съдът съобрази следното: съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса; съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В настоящото производство ищецът претендира разноски за внесена държавна такса от 10 лева и за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие на друг юрист, какъвто безспорно е ищецът в качеството му на вписан по надлежния ред адвокат с ЛРН [номер] САК. По силата на ал. 2 от цитираната разпоредба в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, както е в случая, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, чийто минимален размер съдът определя в съответствие с предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.) минимум и осъжда другата страна да го заплати. В случая възнаграждението следва да се определи съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата съразмерно на уважената част на иска и възлиза на 8 650 лева. Общият размер на дължимите по делото разноски се равнява на 8 660 лева.

 

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи, [населено място], да заплати на В. Л. Д. от [населено място], [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], [адрес], адвокат З. Б., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100 000 (сто хиляди) лева, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 07.06.2023 г. до окончателното й изплащане, причинени в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на служител на ГД „Гранична полиция към Министерство на вътрешните работи, гр. София, назначен на смяна на 07.06.2023 г. на ГПКК „Капитан Андреево“, извършени при осъществяване на административна дейност по граничен контрол и гранични проверки, изразяващи се в непредприемане на дължимите по закон действия и непредотвратяване пресичането на държавната граница и отпътуването извън пределите на Република България на малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д. в отсъствието на баща им и без доказателство за дадено от него изрично писмено съгласие за това, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до предявения размер от 340 000 (триста и четиридесет хиляди) лева.

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи, гр. София да заплати на В. Л. Д. от [населено място], [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], [адрес], адвокат З. Б., авдокатско възнаграждение в размер на 8 660 (осем хиляди шестстотин и шестдесет) лева.

 

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.