Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 30 ноември 2018 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 02.11.2018 г. в състав:
при участието на секретаря Миланова,
като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.х.д. № 4848/18 г., намери за
установено следното:
Частният тъжител К.Ж.К.
(ЕГН: **********) е обжалвал в срок и по реда на глава ХХІ от НПК чрез
повереника си (адв. Ж. Ж., САК) присъда № 445147/05.07.2018 г. по н.ч.х.д. №
12925/17 г. на СРС (НО, 99 с.), с която подс. М.Д.П. (ЕГН: **********) е била
оправдана по описаното в тъжбата обвинение (чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.2, вр.
чл. 147, ал. 1 НК) за това, в телевизионно интервю на 06.05.2017 г. да е
оклеветила К. чрез разпространяване на неистински позорни обстоятелства.
Жалбата, поддържана и в
откритото заседание пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК и с развити
към него аргументи срещу присъдата – процесуални (с твърдения за ограничено
право на защита на частния тъжител, налагащо връщане на делото за ново
разглеждане от СРС) и материалноправни (с доводи, че деянието на подс. П. е
съставомерно и от субективна страна, защото разпространените от нея неверни
твърдения не са почивали на отразена в официални документи информация, а на
лична интерпретация на фактите).
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди оспорваната присъда.
С нея първата инстанция е
решила законосъобразно въпросите по фактите и приложимото право, но преди тях
СГС следва приоритетно да разгледа оплакването за съществени процесуални
нарушения по чл. 348, ал.3, т.1 НПК, които (според повереника на частния
тъжител) налагат приложение на чл. 335, ал.2 НПК. Повод за това недоволство е
дал проявеният от Районния съд подход да прекрати с разпореждане от 14.09.2017
г. (л.213-215 от н.ч.х.д.) частично обвинението (за голяма част от описаните в
тъжбата изразни средства) преди внасянето му в открито заседание и да допусне
за разглеждане по същество единствено претенцията, че пострадалата К. е била
оклеветена само с твърдението, че е уволнена от Община Варна, тъй като е
започнала работа там „с фалшива диплома“. Така, според жалбоподателя, е било
засегнато правото на защита на тъжителя да обоснове в цялост обвинителната теза
в състезателен процес и да получи отговор с финалния съдебен акт по чл. 301,
ал.1, т.1-2 НПК.
Цитирана част от жалбата
не е лишена от основание, но допуснатият от първата инстанция порок не е
засегнал съществено правото на защита. Съдията – докладчик се е позовал на
отменената вече възможност по старата редакция на чл. 250, ал.1, т.2 НПК да
прекрати наказателното производство, ако „деянието, описано в (…) тъжбата, не
съставлява престъпление“ и така е постановил частично прекратяване на
обвинението, оценявайки за непрестъпни множество от споменатите в тъжбата
изразни средства. Вярно е, че когато обвинението е за едно деяние (в случая –
клеветническо), осъществено чрез множество изявления, няма как чрез института
на частичното прекратяване от него да бъдат „изведени“ част от фактите, защото
ролята именно на съда по същество е да се произнесе дали те съставляват
престъпление и по каква правна квалификация (чл. 301, ал.1, т.2 НПК). От друга
страна обаче, обсъжданото прекратително разпореждане е влязло в законна сила;
препис от него е бил връчен на повереника на частния тъжител и той не се е
възползвал от възможността за обжалването му. Нещо повече, ако бе направил
това, инстанционната проверка върху постановеното „частично прекратяване“ щеше да
е същата като тази спрямо сега проверяваната присъда, защото и двата акта
(разпореждането по отменения чл. 250, ал.1, т.2 НПК и присъдата) предвиждат
въззивното обжалване да се осъществява по реда на глава ХХІ от НПК – в открито
заседание с призоваване на страните (чл. 341, ал.1 НПК). Тук не се касае за
необжалваем съдебен акт, чиято законосъобразност може да се провери единствено
при цялостната проверка на финалната присъда, а за акт, спрямо който една от
страните легитимно е отказала да упражни правото си по чл. 318 НПК. При това
положение, няма юридическа логика след
първоинстанционното приключване на делото въпросът законосъобразно ли е
разпореждането от 14.09.2017 г. да се пререшава в контекста на отменителното
основание по чл. 335, ал.2 НПК.
Предварителната съдебна
преценка на СРС е стеснила обвинението до престъпление по чл. 148, ал.2, вр.
ал.1, т.2, вр. чл. 147, ал.1 НК – разпространена от подс. П. на 06.05.2017 г.
чрез средствата за масова информация (предаване по телевизия „Би Ай Ти“) клевета
(неистински позорни обстоятелства) спрямо ч.т. К., конкретно заявявайки за
последната, че през 2004 г. е работила в Община Варна с фалшива диплома, за
което е уволнена. За да оправдае П. по това обвинение, първата инстанция е
приела, че макар изречената информация да е невярна и позоряща (т.е. обективно
съставомерна), поднасянето й на телевизионната публика е било невиновно, без
умисъл (субективно несъставомерно), тъй като подсъдимата е ползвала за неин
източник изготвен от Варненската окръжна прокуратура обвинителен акт срещу К.
(приложен на л. 265 и сл. от н.ч.х.д.), в чиято начална обстоятелствена част
въпросните данни са били описани от прокурора.
По същество, крайният
извод на Районния съд, че деянието не съставлява престъпление е правилен, но
мотивите, на които той се основава, следва да бъдат коригирани от СГС при условията на чл. 337,
ал.3 НПК.
Обжалващият повереник е
напълно прав, че по делото липсват доказателства за това подсъдимата да е имала
достъп до изготвения срещу К. от ВОП обвинителен акт, както и че фактическото му съдържание е станало достояние
на П. преди телевизионното интервю, така че същата да се позовава на него като
„извинителна причина“ за изявленията си. От друга страна, обаче, първата
инстанция погрешно е приела, че фактите по делото са дори и обективно
съставомерни, за да бъдат оценени като неистински позорни обстоятелства. Това
не е така, защото инкриминираната фраза, предмет на присъдата, е следвало да
бъде разгледана в двата и съдържателни аспекта: първият – че през 2004 г. К.К.
е работила с фалшива диплома във Варненската община и вторият – че поради това,
тя е уволнена. Ако между тези два фрагмента има нещо „позорящо“, то може да
бъде отнесено единствено към твърдението за „фалшивата диплома“. Последното
всъщност, макар и в състояние да опозори конкретно лице, изобщо не е
клеветническо, защото неговата „истинност“ (по смисъла на чл. 147, ал.2 НК) е
била доказана – с влязло в сила на 11.04.2005 г. определение по н.о.х.д. №
585/05 г. на ВРС (вж. л. 303 от н.ч.х.д.) частната тъжителка К. в
действителност е била осъдена за съставен през м. октомври 2000 г. неистински
официален документ - дубликат на диплом за средно образование (чл. 308, ал.1 НК). Иначе, думите на подс. П. относно
причината за уволнението, макар и да не кореспондират с обективната истина
(доколкото приложената на л. 247 от н.ч.х.д. заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение е различна не само откъм основанието за това, но и
спрямо датата на уволнението – 27.04.2000 г.), не могат да бъдат оценени като
позорни в контекста на чл. 147, ал.1 НК. Такива щяха да бъдат, ако в
действителност осъждането за съставената неистинска диплома бе невярно
твърдение. Или, казано по друг начин - при условие, че по делото е доказана истинността
на същинското „позорящо обстоятелство“ (подправката на официален документ),
няма как от дееца да се търси самостоятелна наказателна отговорност за други
негови изявления, които са производни, вторични спрямо това обстоятелство.
Липсата на обективна
съставомерност на поведението изключва и необходимостта да се преценява
въпросът за вината. Деянието не съставлява клевета от обективна страна, на
което основание Софийският районен съд е следвало да оправдае подс. М.П.. Като
краен резултат обаче, присъдата следва да бъде потвърдена, защото - макар и с
други мотиви - първата инстанция е достигнала до извода, че описаните в тъжбата
факти не съставляват престъпление.
По тези съображения и на
основание чл.338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 445147/05.07.2018 г. по
н.ч.х.д. № 12925/17 г. на СРС (НО, 99 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: