РЕШЕНИЕ
№ 672
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело №
20225330102227 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Д. Х. Й., ЕГН **********, срещу „Сити
Кеш” ООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна квалификация
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че между страните е
сключен Договор за паричен заем № ********* г., по силата на който ответното дружество
е предоставило на ищеца паричен заем в размер на 600 лева при фиксиран лихвен процент
от 40,05 % и годишен процент на разходите – 49,87 %. Сочи се, че в чл. 11 от договора било
уговорено предоставяне от страна на кредитополучателя на едно от описаните в чл. 5 от
договора обезпечения, както и задължение за заплащане на неустойка в размер на 216,10 лв.
в случай на непредоставяне на обезпечение. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита,
но счита, че не дължи плащане за неустойка, тъй като договорът е нищожен. Поддържа, че
посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения,
тъй като уговорената неустойка представлява добавка към договорната лихва. Изтъква, че
поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на ГПР, но същият не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл. 3 от договора в действителния му размер, като счита, че по
този начин е нарушена разпоредбата на чл. 5 и чл. 11, т. 10 ЗПК. Твърди, че договореният
размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като не отговаря на
действителните параметри на договора. Сочи, че договорената между страните лихва
надхвърля повече от три пъти размера на законната лихва, като към нея се кумулира
уговорената в чл. 11 от договора неустойка. Поддържа, че недействителността на уговорката
1
относно договорната лихва води до нищожност на целия договор, като в случая не намира
приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Поддържа, че договорените между страните
условия за предоставяне на обезпечение са неизпълними, с което се цели получаване на
допълнителна печалба в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а изискването за предоставяне на
лично обезпечение се явява в противоречие с Директива 2008/48. Счита, че в настоящия
случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото
представлява близо 50 % от заемната сума, като представлява скрита печалба, с която
кредиторът допълнително се обогатява в нарушение на добрите нрави. Сочи, че ГПР не
съответства на действително прилагания от кредитора поради невключване на неустойката в
него. Навежда доводи, че макар в чл. 11 от договора да е предвидена като неустойка при
неизпълнение, сумата е предварително отчетена в падежните вноски, която сума не е била
известна на потребителя съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Излага съображения, че не са
изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което счита, че на
основание чл. 22 ЗПК договорът е недействителен, а съгласно чл. 23 ЗПК потребителят
дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. С оглед
изложеното, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11 от Договор за
паричен заем № ************ г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на
неустойка в размер от 216,10 лв. при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя,
като противоречаща на принципа на добрите нрави, като заобикаляща разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11,
т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД със становище за
неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството, че между страните е
сключен Договор за паричен заем № **** от ***** г., по силата на който ищецът е получил
в заем сумата от 600 лв. Оспорва твърденията, че посоченият в договора фиксиран годишен
лихвен процент не е действително приложеният, както и че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Поддържа, че
възнаграждението, което кредиторът получава от отпускане на кредита, не зависи от
осъществяването на някакво условие, каквото е клаузата за неустойка. Сочи, че функцията
на неустойката не е възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата
по кредита от потребителя, а цели да обезпечи вземането по договора за кредит при
съблюдаване икономическото състояние на длъжника. Изтъква се, че в конкретния случай,
кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по
договора, следва да се предостави обезпечение от длъжника. Счита, че при сключване на
договора ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД,
доколкото е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение.
Твърди, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като счита, че
заобикаляне на закона не може да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато
насока са твърденията на ищеца. Оспорва твърдението, че действително приложеният в
договора ГПР е различен от посочения в него. Поддържа, че вземането за неустойка не
следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото не попада в общите
2
разходи, като не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР и не може да се
приравнява на възнаградителна лихва. Твърди, че не е налице неизпълнение на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск.
Претендират се разноски
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда
на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството
на кредитополучател е сключил на *******г. с ответника – финансова институция
договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от
600 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 637,90 лв.
чрез заплащане на 14 вноски за периода от ***** г. до **** г. Видно от приетия договор,
уговореният годишен лихвен процент е в размер от 40,05 %, а ГПР е в размер на 49,87 %.
Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 600 лв., като
това е изрично посочено в договора.
В чл.5 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне
две от посочените обезпечения, а именно: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
условията, посочени в договора за заем. В чл. 11 от договора, е отразено, че в случай, че в
тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл. 5 от договора или
предоставеното обезпечение не отговаря на условията в договора за заем, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 216,10 лв. с начин на разсрочено плащане,
подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем. В чл.5 е предвидено, че
поръчителите следва да отговарят на следните условия, а именно: поръчителството да е на
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най – малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната /а в случай, че са двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната/,
не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, нямата кредити към
банки и финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни от ЦКР на БНБ, да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на
получавания от тях доход. В чл. 5, ал.1 са предвидени предпоставките за приемане като
обезпечение на предоставяне на банкова гаранция, като се сочи, че същата се следва да е
безусловна , издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от
сключването на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за заплащане по договора за заем, включваща договорната главница и лихва.
От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза, което
съдът кредитира изцяло, като неоспорено от страните, отговарящо в пълнота на поставените
3
задачи, компетентно изготвено и обективно, се установяват платените от ищеца сума по
договора за заем. Вещото лице установява, че с уговорената в чл. 11 неустойка кредитът се
оскъпява с 36,0166 %. В размерът на ГПР, изчислен съобразно формулата, определена по
силата на Приложение № 1 към чл. 1, ал. 2 ЗПК е 49,87 %, като разход в него е включена
само договорна лихва.
Между ищеца и СИТИ КЕШ ООД са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско
законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за
изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на
тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за
защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна
уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на
противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ
примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и
т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
4
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на
договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е
предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В
Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива
2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда
такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з )
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необхоД. да
се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по
този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на
тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С-
331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не
допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите
и другите разходи.
Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като
същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение
са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на
изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
5
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж.
в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69
и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената
неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран лихвен процент, а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Съдът не възприема възраженията на ищеца, че договорената възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на
добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 216,10 лв. Така
предвиденият размер е повече от 36 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1
ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е
и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
6
Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение
има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в
договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 36 %
от заетата сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето
защо иска за прогласяването й за нищожна на основание противоречие с добрите нрави е
основателен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на бюджет на съдебната власт сумата от 50 лв.- държавна такса и
сумата от 50 лв.- депозит за вещо лице.
Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите
по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер съдът определя на
осн.чл.7, ал.2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
7
редакцията към датата на приключване на устните състезания, но с оглед диспозитивното
начало в размер на 300 лв. (такъв размер е претендиран от процесуалния представител на
ищеца в приетия списък с разноски по чл. 80 ГПК).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 и Д. Х. Й., ЕГН **********, че клаузата
по чл. 11 от Договор за паричен заем № *****/*****г., уреждаща задължения за заплащане
на неустойка, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „ СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ПРС сумата от общо 100 лв. -
разноски, включващи сумата от 50 лв.- държавна такса и 50 лв.- депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „ СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7
ЗАПЛАТИ НА адв. Т. П. И., АК – Пловдив, с рег. номер от Единия адвокатски регистър
******* с адрес гр. П., ул. „******“ №**, ет.*, оф. * сумата от 300 лв. –адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ.
Препис от решението да се връчи на страните по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
8